Денят беше слънчев, топъл, но не горещ. Нищо не говореше за това, което щеше да се разиграе пред очите на живеещите в този комплекс.

Накъдето и да погледнеш се виждаха блокове и тук там малко зеленина. Бетонните великани изправяли снага, достигаха понякога до десетина двадесет етажа.

Сивото ежедневие смачкваше хората и не им даваше време да се усмихнат, да отпочинат от труда си през деня. Мисълта за безработицата и страха, че не могат да се плащат сметките, бе пленила повечето хора и не им даваше мира.

По улицата вървеше престарелия свещеник Николай. Изведнъж той чу викове и насочи погледа си на там.

На перваза на един от балконите бе стъпила възрастна жена. Явно бе решила да сложи край на живота си.

Някой се бе обадил веднага в полицията. Дойде и линейка, но медицинският персонал не знаеше какво да прави.

Протойерей Николай се качи до апартамента, където стояха полицаи готови да разбият вратата. Първата му мисъл бе:

„Господи, смили се, помогни ми, тази жена има нужда от Теб“.

Николай повика жената и започна кротко да ѝ говори:

– Вероятно ви гнети някаква мъка и болка. В днешно време всички малко или много имаме някакви проблеми. …. Чуйте ме , Бог ви обича, той ви е подкрепял и до сега в най-трудните моменти от живота ви. Върнете се и си спомнете, колко пъти, Бащинската Му ръка се е протягала към вас и ви е извеждала от поредния кошмар. Не погубвайте живота си напразно….. Имате навярно деца и внуци, вие все още сте им нужна. ….Ако седнете и размислите върху проблемите си, Бог ще ви даде изходен път….

От жената идваха вопли,а след това се чу ридание…

Изведнъж вратата се отвори и жената подаде ръка на свещеника.

– Благодаря ви Отче, – каза тя още хлипайки, – каква голяма глупост щях да сторя……

Жената заплака силно с глас. Събралите се хора въздъхнаха облекчено, а някои от тях се разплаках заедно с нея ….

Бог бе се намесил и ужасната кървава трагедия не се бе разиграла….

Казват, че очите на човек се огледало на душата му.

Децата не са видели много в този живот и не всичко знаят.

Но ако погледнете в техните очи, ще почувствате, че цялата истина, горчивина, красота, чудеса и тайните на Вселената са концентрирани именно в тях.

Детски очи са толкова очарователни, изненадващи, поразителни ….

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Семейство Минчеви получиха тази зима дългоочаквания подарък. В дома им се роди момиченце. То бе красиво и нежно създание. Кръстиха я Виктория.

Скоро забелязаха, че очите на детето не са добре. Започнаха незабавно лечение. Някаква стара леля от рода им ги посъветва да слагат горещи компреси на очите на детето, но това доведе до лоши последствия. И Вики, така наричаха всички малкото момиченце, ослепя.

Въпреки недъга си, момиченцето не капризничеше, не изразяваше гласно недоволство от съдбата си. Това дете имаше борбен дух и много силна воля.

Бог бе предвидил жизнения ѝ път макар и с такъв дефект. Той бе решил да я използва за свое оръдие.

На 19 години Виктория постъпи в университета. Наравно със зрящите тя усвои преподавания материал и завърши с най-висок успех във випуска. Завиждаха ѝ, но същевременно я съжаляваха.

Но това не ѝ попречи да постъпи в един център, където обучаваше слепи хора, деца и възрастни. Там тя срещна много съкрушени сърца, които искаха единствено да се разделят с живота си, но тя ги приканваше към нов път с Исус Христос, влагайки цялата си любов, търпение и разбиране.

Без страх Виктория с една група християни посещаваше местния затвор. Тя говореше на загрубелите мъже и изпадналите в немилост жени.

– Всеки от вас е направил нещо грозно в живота си, затова е попаднал на това мрачно място, но Бог ви обича. Затова изпрати Сина си, за да бъдете спасени.

Веднъж по време на молитва  един от затворниците извика:

– Не ме отминавай, Исусе.

Бог чу молитвата му и го направи нов човек, а после той стана добър работник на Божията нивата и сееше Божието Слово сред недостигнатите.

Този молитвен зов на затворника дълбоко докосна сърцето на Виктория и тя написа прекрасна песен:

„Не ме отминавай, Исусе! Осени с Духа Си падналата ми душа. Чуй молбата ми, не ме отминавай! …..

Страданията не са напразни. Те ни възпитават, облагородяват душата ни, дисциплинират ни. Всяка болка и мъка прояснява целта на живота ни, закалява ни и изработва у нас стабилен и силен характер.

Виктория се превърна в ярък поет. И от своите страдания, болки и мъки тя извлече много радост, любов и съпричасност, с които възпяваше Господа в стихове и песни.

Много хора бяха докоснати от песните ѝ и те отвориха сърцата си за Бога.

Скоро в приюта за животни дойдоха Сара и Мирон. Те отдавна искаха да имат куче, но бяха решили да ощастливят някое бездомно куче, за това бяха дошли тук.

Когато влязоха, погледът на Сара бе привлечен от стар питбул. Той я гледаше с много тъжни очи. В него Сара съзря толкова много вяра и преданост, че не можа да подмине клетката.

Един от служителите на приюта, когато забеляза на какво се е спряла Сара разказа следното:

– Това е Роки. Доведоха го мъж и жена на средна възраст, защото имал проблеми с пикаенето. Явно те не искаха да си губят времето с лечението му, а час по-скоро да се отърват от него.

Историята на Роки, още по-силно трогна Сара и тя помоли:

– Отворете клетката, искам да го разгледам по-добре.

Щом ключалката щракна и вратичката се отвори; благодарния питбул радостно скочи в ръцете на Сара. След такова радушно посрещане Сара не можеше да остави кучето. Оформиха документите и тримата Сара, Мирон и Роки напуснаха приюта.

– Щом има здравословни проблеми, нека да го заведем на ветеринар, – предложи Мирон.

И те отидоха. Ветеринарът прегледа кучето и ги погледна угрижено. Съобщи им още по-тъжна новина:

– Той е в края на живота си, остават му само няколко месеца живот.

На Сара и стана мъчно, но успя да понесе леко лошата новина.

– Щом не можем да го излекуваме, – каза Сара, – нека да превърнем последните му дни в истински празник.

Цялото си свободно време Сара и Мирон посветиха на своя любимец. Пътешестваха наоколо, разхождаха се в парка, играеха с него на свеж въздух.

Роки получаваше редовно вкусна и питателна храна, масаж и маса приятни впечатление….