Тодор крачеше в пустинята. Скоро денят щеше да приключи и щеше да стане хладно. Нужен му бе огън.

Той пречиства водата, а топлината и светлината дават комфорт, и възстановяват увереността в човека.

– От тези предимства на огъня се нуждая и в духовния си живот, – каза си Тодор. – Сезоните на дивата природа ни правят уязвими към негативните нагласи. Скръбта, гневът и разочарованието могат да ме заслепят за надеждата за Божията вярност. Божият огън поглъща тези опасности.

Тодор се усмихваше в хода на разсъжденията си.

– Какво представлява Божият „огън“ в личната пустиня? – запита се той.

Замисли се и бързо намери отговора:

– Това е не друго, а страстното и жертвоготовно поклонение ….. Цялостното, поклонение държи погледа ми върху красотата и истината на Исус Христос в трудни времена. Това поддържа сърцето ми пламтящо от любов и обожание. Това е огънят, който пази скръбта, гнева и разочарованието далеч от сърцето ми.

Бог ни е дал Светия Дух, кръщавани в Него по благодат.

Духът на поклонение идва от Бога като дар.

Нашата работа е да поддържаме този огън горящ.

Дядо Петър погледна зачервения си внук Пешо, който бе тичал до момента:

– Спортистите тренират, за да усъвършенстват уменията си, а повторението е един от най-добрите начини за растеж.

– Дядо, аз всеки ден тичам и усещам, че започвам още по-бързо да се движа.

Старецът поклати глава:

– По същия начин, формирането на нови навици във вярата изисква ежедневно постоянство. Желанието на сърцето подтиква към действие, а готовността води по пътя на трансформацията.

Пешо само се усмихна, а старецът продължи:

– Бъди търпелив. Негативните нагласи се формират с години, някои започват още от детството.

– А трансформацията? – попита Пешо.

– Тя също отнема време, – отговори дядото, – но започва с малки, повтарящи се стъпки в правилната посока.

– Как да разбера дали се движа правилно? – повдигна вежди Пешо.

– Справяй се с разрушителните си мисли…..

– Как? – последва нов въпрос.

– С молитва, – бе отговорът. – Писанието, произнесено на глас и благодарното сърце действат в живота.

Пешо само въздъхна и се почеса по главата, а дядо му продължи:

– Празнувай победите си напълно. Освобождавай се от грешките си бързо. Позволи на почивката да презареди ума и тялото ти.

Пешо наведе само глава.

Бог цени живота ни. Ако практикуваме Неговите принципи, това ще ни води до мир и свобода.

Повторението във вярата изгражда трансформация.

Бъдете последователни и Бог ще ви укрепи.

Ганчо и Слави вечно спореха, но в тези им разговори всеки откриваше нещо ново за себе си. Така беше и днес.

Пръв започна Ганчо:

– Ако смяташ, че ще бъдеш страхотен, благодарение на нещо, което си постигнал, жестоко се лъжеш.

– Какво ще получа някой шамар не навреме?! – погледна го присмехулно Слави.

Ганчо никак не се смути от реакцията на приятеля си и продължи настървено:

– Величието идва от смирението и прошката към другите.

– Да, прощавам на всеки? – изгледа го изумен Слави. – Да не си луд?

– Бъди малко по-щедър в своята милост, – посъветва го Ганчо.

– Как си го представяш това?

– Без Бог трудно би го постигнал.

– Какво може да ми помогне Бог? – изсмя се Слави.

– Когато имаш грешна нагласа, гледаш по човешки на живота, а когато имаш правилно отношение, гледаш на живота по Божия начин, – заяви Ганчо.

– Какво значение има, как гледам на нещата? – сбърчи нос Слави.

– Когато осъзнаеш Божия план на мястото, където се намираш, ще се почувстваш по-спокоен, независимо от положението, в което си. Освен това, ако усещаш Божията ръка в ситуацията си, няма да скърцаш със зъби питайки: „Защо е необходимо, това да ми се случ….

– Е, аз често питам, особено, когато нещата се развиват зле, – прекъсна го Слави.

– Ако знаеш, че Това положение е планирано от Господа, просто ще си кажеш: „Бог го е предвидил за добро“.

– А не може ли без Бог? – отчаяна попита Слави.

– Казваш, че искаш да те смятат за велик, – усмихна се примирително Ганчо.

– О, да! И още как?!

– Ето я и тайната, – плесна с ръце Ганчо. – Довери се на Бога. Позволи Му Той да влияе на отношението ти спрямо хората, ситуацията и обстоятелствата.

– Звучи някак си много лесно, – Слави се почеса по главата. – А не може ли …. без Бог?

Ганчо вдигна рамене и категорично заяви:

– Не може! Дори не си го и помисляй.

Снегът отново изсипа благословението си на земята. Тънката снежна кора само напомняше за желанието на зимата да се върне отново.

Времето се бе постоплило и хората се надяваха, че са прескочили студеният период на годината. Но уви, метеорологичните условия сякаш си правеха шега. До къде ще стигнем така един Бог знае!?

Пешо бе отишъл на гости у Денчо. Двамата си попиваха и замезваха със салатката, която Денчовата булка набързо приготви.

Скоро виното въздейства върху умовете им и те започнаха да разсъждават върху доста интересна тема.

– Не е ли вярно, че много брачни кавги се получават в резултат на разочарование от нашите брачни партньори? – попита настървено Пешо.

– Да, искаме те да са нещо по-така, да направят нещо по-иначе или да доловят нещото, което желаем, – щракна с пръсти Денчо. – Но те не го правят и ние се самосъжаляваме.

– Всъщност ние искаме те да ни обичат, както Бог ни обича, – заяви наперено Пешо. – Очакваме, просто да знаят, че сме имали тежък ден. И когато казваме: „Не се притеснявай. Не е кой знае какво. Нямам нищо особено“, да се досещат, че не казваме истината.

– Ние имаме нужда нашите жени да са силни и нежни, да отстъпват и да премълчават, защото така ни харесва, –  подчерта дебело Денчо. – Ако наистина ни обичаха, щяха да знаят това, нали?

– Бъди честен, – смъмри го Пешо, – осъзнаваш ли, че това, което искаме е прекалено много за съпругата ни, тя също е човешко същество?

– По-добре е тогава да търсиш „монашески брак“? – напери се Денчо.

– Монашески брак, що за щуротия е това? – недоумяващо погледна Пешо събеседника си.

– Просто вземам решение да уповавам само и единствено на Бог, – започна да обяснява Денчо, –  без да очаквам каквото и да било от моята съпруга. Разбираш ли, изцяло разчитам на Бог за всичките си нужди, включително и емоционалните?

Пешо се замисли сериозно, това бе нещо ново за него.

– Тогава вместо да негодувам от това, което прави жена ми, щях бъда изумен, в добрия смисъл на думата, от всяко малко нещо, което тя прави. Щях да бъда изпълнен с благодарност вместо с възмущение, – продължи Пешо.

– А в брака не се ли случва точно обратното? – подскочи като ужилен Денчо, – Когато я срещнеш и тя направи нещо мило за теб, ти си мислиш: Колко хубаво! Добре е да сключа брак с тази девойка. Но идва момент, когато започваш да си мислиш: Това ли е всичко, което тя може да ми даде?

– Затова искам „монашески брак“, – плесна с длан Пешо по крака си. – Преимуществото е в това да имаш за партньор благочестив човек, но с монашеска нагласа. Да не очакваш нищо, да уповаваш на Бог и така да изпитваш истинска благодарност за всичко, с което твоята съпруга реши да те благослови.

Нощните лампи светнаха на улицата и двамата приятели по чашка, се усетиха, че трябва да се разделят. Денчо изпрати Пешо до портата и двамата си обещаха утре след работа пак да се видят.

Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.