Луната бе станала червена като слънцето. Младият есей дойде да работи в гълъбарниците. Тъй като правилата на есеите бяха много строги и на мъжете им не бе позволено да докосват жена, която не е от семейството им, младежът Аарон, често работеше сам в малкия гълъбарник.

Въпреки това скоро се сприятели със Сара и двамата разговаряха с часове. Аарон бе само няколко години по-голям от нея. Бе благовъзпитан и красноречив. Заради това се ползваше с добра репутация, беше честен във всичко.

Двамата млади, които имаха толкова малко общо помежду си, често сядаха заедно по време на обедната почивка. Аарон говореше, а момичето слушаше, сякаш всичко, което той ѝ казваше, бе като просветление за нея.

– Идва Края на дните, – казваше Аарон, –  и хората от нашата  общност се подготвят, като признаваха греховете си. Следват пътя на светлината и принасят земния си живот в дар на Адонай. Ние няма да се бием срещу римляните, защото този свят, в който живеем, не е краят за нас. Ще възкръснем след смъртта си и ще засияем отново.

Сара бе сериозно момиче, по-зряло в сравнение с връстниците си, отговорно и ученолюбиво дете. Майка ѝ я бе научила да чете на арамейски и иврит.

Аарон бе впечатлен от нея и то с основание. Тя бе не само умна, но и красива. Освен това притежаваше чисто сърце. Не след дълго те започнаха да идват в гълъбарника по-рано от другите, така че разговорите им да започват веднага след като Аарон приключеше със сутрешната си молитва. Шепнеха си още от изгрева на слънцето. Този шепот стана мост между двамата.

Като другите в тяхната общност Аарон се обличаше само в бяло, а косата му бе сплетена на плитка. Той не носеше сандали, защото хората като него вярваха, че трябва да влязат боси в небесното царство и да изчакат там, докато светът бъде възкресен след Края на дните.

Аарон бе спокоен, усърден работник, учен мъж, който не се боеше да изцапа ръцете си. Бе дошъл да работи на гълъбарниците, защото вярваше, че усърдната работа и славенето на Бог вървят ръка за ръка.

Макар да бе млад, пишеше върху пергаментовите свитъци заедно със старейшините.Възрастните мъже от общността им казваха за него:

-, Буквите му са толкова красиви, че ангелите надничат над рамото му, за да им се наслаждават. Толкова е благочестив, че мастилото от бадемово масло, с което пише, се превръща в кръв и изглежда червено на страниците.

Бе решено, че той ще заеме мястото на главния старейшината, когато общността им почувства нужда от нов водач. Аарон и ръководителят на общността често седяха един до друг, опрели глави, потънали в размишления или молитва.

Майката на Сара Шела скоро започна да проявява недоволство от новия помощник. Пращаше го постоянно да работи в най-отдалечения гълъбарник, в който имаше място само за един човек, но Сара постоянно ходеше да му помага в това тясно пространство. Шела следеше внимателно Аарон с присвити очи и все по-често на лицето ѝ падаше сянка.

Един следобед, когато Сара се прибра, за да приготви леща и маслини, Шела отпрати Аарон.

– Можеш да си тръгнеш веднага – каза тя на есея. – Няма причина да оставаш повече днес.

– Нима не полагам достатъчно усилия? – изненада се Аарон. – Какво съм сбъркал?

– Няма никакъв проблем с работата ти – отговори Шела.- Просто нямаме нужда от теб тук.

Когато Аарон си тръгна Шела каза на жената до нея:

– Ако беше твоя дъщеря, и ти щеше да направиш същото.

Тя се боеше от привличането между Аарон и Сара. Не желаеше този мъж да бъде избраник на дъщеря ѝ. Аарон бе прекалено благочестив, за да вижда нещо друго, освен Бог и себе си.

Истината бе, че жената, която избереше, нямаше да ходи редом с него, а щеше да го следва, покорно свела глава.

Когато Сара се върна с храната, се изненада, че Аарон го няма. Лицето ѝ поруменя издайнически, докато се оглеждаше за него. Вдигна очи към майка си с огорчение и каза много тихо:

– Тя го отпрати, за да ми направи напук. Жестока е. Мисли само за това, което на нея ѝ се иска.

–  Тя ти е майка, – опита се да я успокои една от жените.

Сара свъси вежди.

– Майка, която не се интересува от щастието на дъщеря си .

Жените разбираха, че момичето е ядосано, за това грешеше относно майка си. Аарон не беше подходящ за нея.

За него казваха, че може да се моли без прекъсване, по цял ден, до появата на първата звезда на нощното небе.

– Виж как живеят есеите, – опита се да я смири една от жените. – Едва ли някоя майка ще иска за детето си живота, който водят жените на есеите. Живот, изпълнен с покорство, бедност и саможертва.

Всички виждаха какво ще бъде бъдещето на Сара, ако избереше да тръгне по този път, но тя самата не го осъзнаваше. Излезе намусена, измъкна се през тежките дървена порта, въпреки че не бе довършила работата си.

Шела тръгна след нея, но беше прекалено късно. Никъде не можа да открие Сара. Тя бе последвала Аарон до каменната плевня на есеите.

Сара беше послушно момиче, но сега бе решила да отдаде верността си на друг.  Какво можеше да направи Шела? Тя бе само майка, чието сърце бе разбито от неразумната постъпка на детето ѝ.

– Тя ще се върне, – опита се да ѝ даде някаква надежда една от жените.

Шела поклати глава. Бе достатъчно веща в пътищата на любовта, за да разпознае мрежата ѝ, дори сред мъждивата светлина на идващата вечер.

– Грешиш, – каза Шела с глас изпълнен с болка. – Тя вече си отиде.

Стефанов скоро бе получил назначението си в един отдалечен провинциален град. Тук внимание му обърна само госпожа Тихова. Тя му бе казала:

– Вие сте млад човек, господин Стефанов. Нуждаете се от по-тиха и спокойна обстановка. Къде ще прекарвате свободните си вечери? Клубът, където прекарват колегите ви, скоро ще ви отегчи. Заповядайте на гости у дома.

Още първата вечер господин Тихов  му каза:

– Чувствайте се като у дома си.

– Имайте ме като майка, – бе добавила госпожа Тихова.

„Вероятно е била много хубава като млада, – помисли си Стефанов. – Лицето и тялото ѝ са напълнели, но големите ѝ очи са останали млади, въпреки бръчките, които ги обграждат“.

– Ах, старост нерадост, – с тъга в гласа каза Тихова, – Да знаете на тези години колко е трудно?!

За нея и дома ѝ Стефанов бе дочул някои неща споделени на ухо:

– Голяма лудетина и любовчийка беше на времето Тихова. Не я слушай, че се оплаква постоянно от съпруга си. Двамата разтърсват малкия ни град с грохот и тътнеж, сътворен от домашните им кавги.

– Понякога се замерят дори с чинии.

– След поредния скандал Тихова напуска тържествено семейната спалня и отива да сподели с приятели колко е нещастна. Облива с кал мъжа си и прави най-долни намеци по негов адрес.

– Това продължава само няколко дена. След това госпожа Тихова отстъпва на чувствените си желания, връща се в брачното ложе, а на другия ден разправя на всички, колко много обожава прекрасния си съпруг.

Тихова бе наистина претенциозна и малко груба, въпреки интелигентността си. Но Стефанов най-вече бе отблъснат от нейната  бъбривост. Веднъж бе споделил с един колега:

– Ненавиждам престореният ѝ кротък глас, който приема просташка интонация, щом излезе от контрол. И знаете ли тя ме смята за глупак, сякаш не виждам номерата ѝ.

– И вас ли е решила да омотае, – засмя се колегата му. – Навярно знаете, че Тихови имат дъщеря, но до сега всички около, които е успяла да се увие майка ѝ, са успели да избегнат един  бъдещ брак. Момичето не е лошо, но компанията на родителите ѝ е непоносимо натрапчива.

След първото гостуване госпожа Тихова бе срещнала Стефанов „случайно“.

– Навярно се чувствате самотен вечер, – започна Тихова. – Вероятно сте домошар и обичате домашната обстановка. Защо не ни посетите пак някоя вечер?

– Човек никога не се отегчава от книгите, – каза съвсем спокойно Стефанов. – Нали преди малко за това намекнахте?

– Вие сте младеж, – усмихна му се лъчезарно Тихова, – време е да помислите за брак. Вие сте на такава възраст, когато любовта и разума вървят ръка за ръка.

– Ергенството си има своите предимства, – усмихна се учтиво Стефанов. – Довиждане.

„По-далече от тази жена, – мислеше си Стефанов. – Никакви сватосвания и сватби, поне не със семейство Тихови, по-добре с крокодил, отколкото …..“

Мирон изчака известно време. След това се поразходи надолу нагоре по улицата, когато най-сетне се появи трабанта на Лена.

– Миро сега нямам време, – каза тя щом отвори вратата.

Лена беше със слънчеви очила. Кремаво вталено сако покриваше част от сините ѝ джинси. Измъчена усмивка пробяга по лицето ѝ, когато видя подаръка в ръцете му.

Щом усети неотзивчивостта ѝ Мирон пусна пликчето в джоба си.

– Нова прическа, нов парфюм, това част от резервния ти план ли е?

Мирон усети, че се пошегува не на време. Настана неловко мълчание.

– Миро, имам работа, трябва да тръгвам, – разбърза се изведнъж Лена. – Утре ще се видим.

–  Не, – извика Мирон и я последва в жилището ѝ. – Работата може да почака. Трябва да говорим сега. Не мога да те оставя в такова състояние сама.

Лена свали очилата си, присви очи и го погледна с учудване.

– Спомняш ли как ми помогна, когато…..

Мирон не успя да довърши, защото Лена го прекъсна:

– Стига, Миро, това е смешно.

– За теб може би, но не и за мен. Ти бе първият човек, който въпреки стеснителността ми, се отнесе с разбиране към мен.

Двамата влязоха в стаята. Навсякъде имаше отворени кашони с багаж. На масата имаше папки с документи. Някои от нещата бяха извадени от кашоните. Етажерката отново бе започнала да се изпълва с книги.

– Няма ли да се местиш? – попита Мирон

Лена поклати глава.

– Това означава ли, че оставаш в нашия град?

– А къде другаде да ида? – извика гневно Лена и се разплака.

Тя мразеше да почва всичко от начало. Писнало ѝ бе от разочарования. Винаги даваше, а в замяна нищо не получаваше. Животът ѝ бе каша, пълна катастрофа. Всичко, което допреше се разпадаше. От връзките, които започваше с различни мъже, нищо не се получаваше.

Другите на нейните години имат семейство, деца, съпруг, а тя само провалени връзки и раздели. Времето ѝ отминаваше, а от това ужасно я болеше.

Мирон я прегърна и нежно я притегли към себе си. Тя не реагира, въпреки, че се чувстваше разкъсана от упорство, безсилие и наранена гордост.

– Миро, между нас никога не е имало нищо, – прошепна Лена.

– Напротив, – каза Мирон, – Между нас има нещо по-голямо от това, което двамата разбираме под „любов“.

– И кое е по-голямо от любовта? – иронично попита тя.

– Самотата, – каза Мирон и освободи Лена от прегръдката си.

Тя учудено го погледна. Лицето му бе озарено от последните слънчеви лъчи на деня. Трудно разбираема усмивка бе изписана на лицето му.

Изведнъж тя всичко разбра и реши да сложи край на всичко това. Повдигна се леко и го дари с истинска целувка. Той не се възпротиви.

В жестовете на Лена имаше нещо безпомощно и момичешко, за това Мирон бе готов да я подкрепя и да ѝ помага във всичко……

Една млада двойка от Бостън жертва за благотворителност половината от годишния си доход.

– Може да се мине и с по-малко, – казва младото семейство.

И те са напълно уверени в това. За седем години Джулия Вайс и Джеф Кауфман са пожертвали за нуждаещите се 400 хиляди долара и са решили да не спират до тук.

През 2013г. двойката е заработила 245 хиляди, но е използвала само 15 хиляди от тях за свои нужди, т.е. шест процента от своя доход, а останалите са дадени на нуждаещи се.

– Ние имаме всичко, от което се нуждаем. Така че има смисъл да споделяме с другите, – казва 30 годишният социален работник Джулия и 29 годишният програмист Джеф.

Двойката се опитва да внуши любов към ближния и на тяхната едногодишна дъщеря Лили.

– Надяваме се, че ще порасне и ще смята помагането на другите хора за част от своя живот. Мисля, че ние не правим нещо необичайно, – казва Вайс.

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.