Стоян дълго се въртеше в леглото и не можеше да заспи.

– Мамо, защо татко не спи в къщи? – попита накрая Стоян.

– Той отиде много далеко по работа, – без да ѝ мигне окото го излъга Невена.

Тя нямаше сили да признае пред сина си, че баща му ги е зарязал.

– А кога ще си дойде? – Стоян попита настойчиво .

– Скоро, много скоро, миличък, ….

– Мамо, татко ми липсва. А той скоро ли ще си дойде?

– Баща ти го изпратиха на доста продължителна командировка. Той е добре, не се притеснявай.

– А защо не ни звъни? Хайде да му се обадим, – Стоян не желаеше така да останат нещата.

– Сега не можем да му се обадим, сине, той е много зает. Като се освободи, ще ни се звънне непременно.

Спасителната лъжа не за дълго помагаше на Невена да скрие истината. Стоян постояно питаше за баща си.

И тъй като мъжът ѝ не се появи след няколко седмици, Невена трябваше да разкаже на сина си всичко, както си е.

– Татко ни е напуснал? Той повече не ни обича? – горчиви сълзи една по една се стичаха от детските очи.

– Какво говориш, миличък, обича ни. Разбира се, че ни обича. Просто татко преминава сега през труден период. Навярно скоро ще дойде пак при нас.

Но баща му не дойде. Малкия Стоян чакаше вести от баща си. Очакваше, че ще му се обади за рождения му ден. След това помоли Дядо Мраз да изпълни най-голямото му желание, но времето течеше, а желанието остана неизпълнено.

Невена забелязваше колко тъжен става синът ѝ от ден на ден. Тя разбираше, че момчето много е обидено на баща си за това, че не го в потърсил.

А и тя самата не знаеше как да му помогне, защото не можеше да се справи с болката, че бе отхвърлена и изоставена……

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.

Време бе бебето да се роди. Дора прегърна Рени, за да я подкрепи. И Рени се облягаше на нея, когато болката избухваше вътре в тялото ѝ.

Щом стигнаха до стълбището, Рени се преви на две и простена.

– Така ще те боли за него до края на живота ти, така че по-добре се приготвяй – предупреди я Дора уж на шега.

Рени се опита да се усмихне, но спазмите ѝ бяха прекалено силни. Започна да бълнува несвързано за мъжа, когото обичаше, за цената, която трябва да плати за греховете си. Дора правеше всичко каквото можеше, за да я успокои. Лицето на Рени бе пламнало, а отвътре я изгаряше топлина. Бе изпаднала в треска.

Лили отиде при тях. Беше повикала Надя да ѝ помогне при раждането. Лили веднага постави длан на корема на Рени. Кимна доволно, после накара останалите да накладат огън и да сложат вода да кипне.

Преди да слязат долу Рени махна с ръка към Лили, искаше да ѝ каже нещо. Лицето ѝ бе измъчено. Рени тихо прошепна:

– Ако трябва да избираш между нас, спаси детето. Остави ме да си отида.

– Добре, добре… – съгласи се Лили.

Хвърли бърз поглед към останалите, за да им подскаже, че сега трябва да се съгласяват с всичко.

Помогнаха на Рени да слезе по дългия коридор надолу. Спираха, когато болките ѝ бяха прекалено остри и продължаваха бавно, когато отслабваха.

Рени простена щом стигнаха до стаята, в която бе присъствала на едно от ражданията преди.

Скоро огънят бе запален и водата кипна, всичко бе извършено бързо и в мълчание. Надя и Лили работеха в синхрон. Надя започна да се моли, когато Рени  се извиваше при поредния спазъм.

Бебето бе готово да поеме пътя си, а те още не бяха готови. Явно детето нямаше търпение да излезе на бял свят. Рени плачеше и ги умоляваше да ѝ го покажат щом се роди.

Говореше така, сякаш бе на смъртно легло и имаше само една възможност да зърне живота, който щеше да създаде.

Продължаваше да ридае и да настоява, че ще пристъпи с готовност в отвъдното, ако поне веднъж успее да види детето си, за разлика от майка, която я бе родила и умряла без да я види.

– Глупости. Ще го виждаш всяка сутрин и всяка вечер – обеща ѝ Лили и я посъветва да се успокои, за да си свърши добре работата.

– Искам да знам какъв е цветът на косата му и дали очите му са тъмни или светли, – продължаваше да настоява Рени.

– Да, да… — съгласяваха се всички, защото въздухът в стаята се бе променил. Бе станал плътен и задушен. Времето наближаваше. Рени хапеше устните си и по тях изби кръв. Лицето ѝ бе станало още по-бледо.

Рени не можеше да се съсредоточи, нито пък правеше каквото ѝ казваха. Тя молеше Лили:

– Отгледай детето ми като свое, ако си отида. Погрижи се да не бъде изхвърлено, както ставаше с децата без майка в тежки времена.

Лили успяваше да успокои ужасеното момиче, като ѝ обещаваше всичко, за което Рени я молеше. Надя носеше вода, за да облекчи пламналото ѝ чело и устни.

След като започна, раждането мина изключително леко. Рени изтласкваше бебето навън, когато ѝ кажеха. Беше упорита, особено когато Лили я наставляваше.

– Жена, която плаче, ражда добре. Трябва да се боим само от мълчанието. Така че, давай, викай, момиче! – повтаряше ѝ Лили.

Рени викаше. Беше като полудяла и сякаш тази ярост бе нейният истински език. Лицето ѝ се изопваше и пламтеше. Един, два пъти …. и  главичката на бебето се появи.

Рени бе изтощена и каза, че не може повече. Лили и Надя се хванаха за работа с маслото и горещата вода. Те настоятелно я молеха да продължи.

Най-накрая младата майка събра сили и напъна за трети път. Детето излезе на този свят и падна в ръцете на Надя. Беше голямо, красиво момче със светла кожа. Бързо го увиха и го поставихме в ръцете на майка му.

Лицето на Рени грейна, когато видя лицето на сина си. Тя бе щастлива, защото и двамата бяха живи и здрави.

Когато Кремена за първи път дойде в гълъбарника, тя бе оглушена от писуканията на множеството птици събрани на едно място, но после свикна с шума и това не ѝ правеше впечатление. Тя много се привърза към гълъбите и когато имаше малко свободно време, го прекарваше сред тях.

Ако някоя от птиците се разболееше, Кремена я отнасяше у дома си и я лекуваше. Тя я слагаше до леглото си. Слушаше гукането ѝ и намираше утеха в песента ѝ.

Само в тези нощи не сънувах кошмари, които  ѝ напомняха за страшното ѝ минало.

При тях дойде да помага Йоана. Тя беше дъщеря на убиец, а брат ѝ сега беше в армията. Първоначално Кремена я прие резервирано, заради слуховете, които се носеха за нея, но забеляза, че момичето си имаше своя магия.

Йоана само протягаше ръка и гълъбите идваха при нея. Не беше нужно да цъка с език, за да ги примами, или да им предлага зърна, както ги викаше Кремена.

Тя се изненада от уменията ѝ, даже малко ѝ завидя.

Кремена винаги първа отключваше вратите рано сутрин.  Хранеше гълъбите и ако имаше някоя болка птица я лекуваше.

Мяташе камъни по ястребите, които идваха на покрива, готови да се впуснат през процепа и да унищожат гнездата, за които толкова много се грижеха.

Кремена гонеше хищниците, когато сутрин пускаха птиците да полетят свободно в небето. Тя не се съмняваше във верността им и знаеше, че те ще се върнат

И все пак, когато е връщаха, те отиваха при Йоана, а не при Кремена. Момичето стоеше неподвижно в мрака, а те пърхаха около нея.

 – Защо предпочитат Йоана? – попита веднъж Кремена отговорничката на групата, все пак тя беше по-възрастната и бе прекарала най-дълго време сред птиците.

Изглежда завистта бе проличала в очите на Кремена, защото жената ѝ се усмихна топло преди да отговори:

 – Тя говори техния език.

 – Наистина ли? На птиците? И какъв е този език?

Отговорничката на групата погледна Кремена право в очите.

 – От всички хора точно ти би трябвало да знаеш най-добре това.

И тогава Кремена разбра. Езикът, с който си служеше Йоана, бе езикът на мълчанието.

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.