Агата Кристи е израснала в богато семейство. Майка ѝ забранила на детегледачката да учи малката Кристи да чете, защото не искала дъщеря ѝ да чете книги, които не са за възрастта ѝ.

Когато Агата Кристи станала на шест години, детегледачката ѝ отишла при майка ѝ и казала:
– Госпожо, извинете ме, но ще ви разочаровам. Агата се е научила да чете.

Кристи е разказвала в мемоарите си, как в детството е играела с въображаемо коте. Тя измисляла сюжети и истории за него, придавала фантастични характеристики на героя си, а детегледачката стояла до нея и плетяла чорапи.

Такива фантазии, които имат децата, при възрастните вече ги няма. Рационалният ум убива творческите сили, уменията и способности.

Логиката и рационалното зърно в детето са специални.

Понякога като погледнем децата си, имаме чувство, че са се „отнесли“ нанякъде. Но именно в този момент те преработват получената информация интензивно.

За това е необходимо да дадем на децата си поне 2-3 свободни часа на ден, когато те могат да фантазират, измислят, ….

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Времето бе студено. Хората седяха по домовете си и се грееха край печките. Моника неспокойно се въртеше и се чудеше какво да прави. Когато входната врата се хлопна тя скочи и каза високо:

– Мамо ти ли си?

– Да слънчице, – засмя се майка ѝ.

– Ще дойдеш ли с мен да отидем до библиотеката? – Моника умолително погледна майка си.

– До сега можеше да отидеш сама, – каза майка ѝ.

– Да, но когато съм с теб ми е по хубаво.

Майката въздъхна и тръгна към антрето:

– Добре, приготви се, след пет минути тръгваме.

Моника се оживи. Предметите оживяха край нея. Палто, шапка обувки, панталони, шал, ….Книгите бързо се наместиха в една платнена торбичка. И след пет минути едно засмяно детско лице вече бе на вратата.

Те бяха майка и дъщеря, но бяха и големи приятелки. Сега вървяха по пътя и всяка споделяше какво ѝ е направило впечатление.

– Виж това клонче как е застанало, – засмя се Моника, – прилича на клюн на додо.

– А онзи натрупания сняг върху дънера, не ти ли прилича на капата на чичо ти Симо.

Нюансите, сравненията и причудливите форми се редяха едни след други и двете неусетно стигнаха до библиотеката.

Посрещна ги жена, която им даде номерче за багажа и прибра чантите им.

– Колко е хубаво, майка и дъщеря, да вървят заедно така, – каза с тъжна усмивка жената.

Моника учудено я погледна, а майка ѝ се усмихна приветливо.

– О, вие нищо не знаете, – започна жената огорчено. – Моите родители не ме обичаха. Всичко все за брат ми. И какво стана? Брат ми се оправи. Има си семейство, хубава работа,а аз се разболях и сега съм тук, а като се прибера в къщи, съм съвсем сама.

– Не вярвам родителите ви да не са ви обичали, – опита се да я успокои Моника.

– Брат ми го пускаха навсякъде, а на мен не мира разрешаваха да излизам много навън. Никъде не съм ходила, нито на екскурзии, нито на забави, …. Дори и да излезех някъде, родителите ми настояваха да се върна бързо.

– Вашите родители са ви обичали много, – каза майката на Моника.

Жената я изгледа изненадано.

– Те не са ви пускали навън, защото са се страхували, да не ви се случи нещо лошо, – продължи майката на Моника. –  Не са искали да ви загубят. За тях вие сте били много ценна. Брат ви е можел сам да се справи с всичко, но за тях вие сте били крехка и нежна. Искали са да ви пазят и закрилят.

– Никога до сега не съм си мислила за тези неща по този начин, – очите на жената се напълниха със сълзи. – Да права сте. Те наистина са ме обичали.

По време на войната във Виетнам, американските военни пръскали с „Agent Orange“ над виетнамската джунгла. Така те унищожавали листата на дърветата, където са били скрити партизаните. Последствията за Виетнам са били много сериозни.

4,8  милиона човека са били заразени от тези химикали. Стотици хиляди от тях са загинали, а милиони хора, включително и техните потомци продължават да боледуват поради тази отрова.

В бедно село в северната част на Виетнам в малка къща живее едно момиче на име Нгуен. Тя е една от многото, които са получили „наследство“ от войната.

Нгуен се е родила без ръце, затова ежедневната си работа върши с краката. Тя живее с родителите си в провинция Вин Фук.

Нгуен може да върши домакинска работа. Тя се грижи за племенниците си, като по този начин помага на своето семейство.

В свободното си време чете книги и да използват Интернет. Тя мечтае за собствен малък дом, за да живее спокойно в своето село.

Антон Стаматов беше четвърти курс в медицинския факултет. От малък мечтаеше да помага на хората и да изнамери лек за болестите, пред които лекарите стояха безсилни.

Безсънни нощи, ровене из книги и учебници, бе станало като нещо нормално за Антон, особено през тези четири години на изпити, лабораторни упражнения и практики.

Един ден в клиниката докараха Моника. Тя бе красиво русокосо момиче с топли кафяви очи. Антон погледна листа, с който я приеха и изтръпна:

– Остър бактериален ендокардит!

– Това е една от най-ужасните болести, – каза Николов, който допълнително преглеждаше изследванията ѝ. – Случаят е безнадежден.

Антон познаваше много добре това заболяване. То бе свързано с възпаление на ендокарда и на сърдечните клапи. Боледуват повече мъже и то над 65 годишна възраст, но това беше младо момиче. Явно инфекциозния процес бе продължил своята дейност над шест седмици.

Моника поддържаше температура под четиридесет градуса, а сърцето ѝ отказваше.

Без особен резултат тя бе прегледана от водещи професори, а сега бе оставена за обучение и наблюдения на стажантите.

Антон не искаше това момиче да умре. Той не можеше да предложи някакъв революционен метод за лечение, но се влюби в девойката.

Започна всеки ден да я посещава и да ѝ носи цветя. Тя му се усмихваше и шеговито му казваше:

– Вие превърнахте болничната стая в градина. Всеки ден ми носите цветя, а аз няма къде да ги сложа вече.

– Моника, вие изглеждате като тях красива и нежна, – каза ѝ един път Антон и смутено наведе поглед надолу.

Тя също се влюби в него и с нетърпение очакваше посещенията му. Вече познаваше стъпките и гласа му от далече.

Веднъж вратата беше леко открехната и Моника чу как Антон попита сестрата преди да влезе при нея:
– Как е Моника?
– Вие те истински вълшебник, младежо, – засмя се медицинската сестра. – Какви учени глави си блъскаха умовете, да намерят начин да ѝ помогнат, а вие като с магическа пръчка оттласкахте болестта далече от нея.

– Те е прекрасно момиче и трябва да живее, – възкликна възторжено Антон.

И чудото стана. Тя оздравя и напусна клиниката.

Двамата с  Антон се ожениха и имаха деца. На сребърната си сватба поканиха дори лекуващия Моника едно време лекар.
– Обичайте се, – беше се усмихнал възрастният лекар.- Болното сърце се лекува  чрез любящо такова.

Когато по-късно Моника почина, тя завеща сърцето си на онази клиника, където бе постъпила безнадеждно болна.