Вальо се прибра в къщи, за да вечеря със сина си Дечко. Той гледаше поне вечер да бъде със него. Жена му бе починала при катастрофа преди две години и сега не искаше синът му да се чувства самотен.

Докато ядяха агнешките котлети, Дечко разказваше на баща си за учителят си по английски език:

– Той е млад мъж, но има белодробно заболяване. За това не са го взели и в армията. Но не спира да приказва, как иска да излезе срещу неприятеля и да се бие с него. Но аз не му вярвам?

– Смятам, че е искрен, – каза Вальо. – просто се чувства виновен.

Дечко бе готов да спори с баща си. Той бе в такава възраст, когато децата обичат да оборват твърденията на другите.

– Виновен, че не са го взели в армията? – попита недоверчиво Дечко. – Вината не е негова.

– Може би не го осъзнава, – подчерта Вальо.

– Как така? – Дечко беше лапнал празната вилица и изненадано гледаше баща си.

– Когато си направил нещо лошо и знаеш, че то не е добро, ти се чувстваш зле. Това е осъзната вина. Вашият учител по английски език не е направил нищо лошо, но се чувства зле и не знае защо е така. Това е неосъзната вина. Приказките, че иска да се бие, му помагат да се чувства по-добре.

– О, – отвърна Дечко съчувствено.

Вальо потупа сина си по рамото и му се усмихна съучастнически, все едно му каза: „Има още много да учиш“.

Най-после бурята свърши, но преди да излязат хората трябваше да почакат водата да се оттече.

Слънцето се показа и шофьорите опитаха да подкарат колите си.

Мотоциклетът на Виктор не бе много мокър и запали от веднъж. След като измина две преки спря пред един магазин и зачака.

Малко след това се появи млада руса жена, с тъмни джинси и яке. Това бе Маги. Работния ѝ ден беше свършил преди половин час, но тя остана в магазина, изчакайки бурята да отмине.

Когато Маги видя Виктор му махна с ръка и извика:

– Ама, че буря!

Маги се метна зад Виктор и потеглиха. Отидоха към пустинята. През цялото време Маги стискаше очи, скоростта на мотора ѝ се струваше прекалено голяма.

Виктор спря и двамата слязоха. Маги ахна. Цялата пустиня бе покрита с цветя.

– Заради дъжда е, – предположи Виктор.

Незнайно от къде се появиха хиляди насекоми, които се стрелкаха забързано от цвят на цвят и събираха внезапно появилата се паша.

– Навярно семената са били в пясъка и са очаквали само малко влага, – каза Маги.

– Да, така е, – потвърди Виктор. – Те са стояли там дълго и са чакали …

Всички цветя бяха дребни, но с ярки цветове.

– Каква красота, – каза Мага. – Невероятно чудо. Дъждът е дал надежда на чакащите семенца, а те от благодарност раздават радост наоколо ….

В приказката на Пушкин „Рибаря и златната рибка“ е представен човешкия стремеж към богатство. Поради стремежът на жената на рибаря за повече, накрая и двамата старци остават без нищо.

Богатството за порочния е препятствие, а за добрия човек, пособие за извършване на добри дела.

Богат е не този, които има много, а този, който дава на нуждаещите се.

Богат е не този, който много е натрупал, а този, който много е раздал.

Както изобилен източник на вода, който сте имали щастието да откриете, протича във вашия двор, а след това изтича към другите, така тече богатството към вас и изтича към другите.

Не е богат този, които има, а този, който добре използва това, което има.

Обхождайте се със земните богатства, както със гост, който честно трябва да приемете и съвестно да изпратите.

Един пастир бил много горд и честолюбив. Той гледал винаги да се покаже и изисквал към себе си специално уважение и почест.

Веднъж тръгнал да посещава членовете на църквата си. Отишъл при една възрастна християнка. Когато го видяла, тя му казала:

– Заповядайте, влезте и седнете!

Пастирът очаквал многословен и възторжен прием. Обикновеното отношение на старата жена засегнало гордостта му и той важно казал:

– Нима не знаете, че аз съм пастир? Като служител Христов, дойдох да поговоря с вас. Аз се грижа за спасението на душа ви.

– Ако наистина сте служител на Исус Христос, тогава трябва да бъдете като Него кротък и смирен, – казала старицата.

Пастирът се сконфузил, разговорът съвсем не потръгнал и той си тръгнал. Грижейки се за душите на хората, той бе забравил своята, която бе дълбоко затънала в калта на егоизма, честолюбието и гордостта.

Любовта на човек към себе си, без любов към Бога, ближния, брат и враг, го обрича на вечна изолация.
Честолюбието е стремеж за добиване на по-високо о почетно положение, жажда за известност и слава.

Както ръждата разяжда желязото, така честолюбието съсипва сърцето на човека. Не е достоен за честта този, който я търси.

Гордостта е майка на пороците. Тя винаги е нещастна, а смирението е винаги благополучно и безопасно.
Пастирът е брат в Христа. Когато говори пред членовете на църквата, той е слуга на Бога. Там, където отсъства разбиране за братско равноправие и братолюбие, пастирът не може да избегне поражението.

Пастирът е призван да изявява Исус Христос.

На вратата се позвъня. Милена обърса ръцете си в престилката и отиде да отвори. На прага бе застанал Минчо. Тодор като го видя, веднага го подхвана още от вратата:

– Ти защо не дойде на погребението?

– Какво погребение? – стъписа се Минчо.

– На чичо ти, – каза Тодор.

– Шефа на фирмата ме изпрати на другия край на България, – оправда се Минчо.

– Нали ти изпратихме известие навреме? – не отстъпваше Тодор. – Хората от чужбина идват за погребение … Ами синовете ти, те защо не дойдоха?

– Нали ги знаеш младите, – засмя се Минчо, – интересува ги повече живота, а не от смъртта.

– Знаеш ли колко хора питаха за вас? – начумери се Тодор. – Чудех се какво да им кажа …

– Човек се почита и уважава докато е жив, умре ли …… – махна с ръка Минчо.

– Докато чичо ти беше жив и имаше власт, ти многократно използва името му за да се настаниш удобно, – нападна го отново Тодор, –  а като умря, не дойде на погребението му. Не е ли подло от твоя страна така да постъпиш?

– Е, хайде, какво толкова е станало? – Минчо се чудеше как да успокои положението. – Тия дни бях при леля, нацяло е грохнала жената. И на нея обясни, че бях в командировка. Братовчеда обеща да поговори с един приятел, да ми направи безплатно план за гаража. Нали знаеш, че купихме още една кола и няма къде да я сложа.

– Браво, бързо напредваш, – иронично подхвърли Тодор.

– Който е умен и работлив, печели и става богат, – едва не се потупа по гърдите Минчо. – Колкото повече българи станат богати, толкова държавата е по-силна и богата. След година две бая хора ще забогатеят и тогава ще учудим света!

– Интересна философия – вдигна вежди Тодор – и как мислиш, че ще стане това…..

– Ти си като котката, – засмя се Минчо, – на гърба си не падаш., но ще дойде време и ще разбереш, че съм бил прав.

– Очаквах друго от теб, – Тодор погледна Минчо в очите.

– Какво си очаквал? – наостри уши Минчо.

– Да се покаеш, да искаш прошка, – недвусмислено намекна Тодор.

– От кого и защо? – наостри се Минчо.

Добре, че влезе Милена да ги покани на вечеря, в противен случай щяха да си извадят очите.

Когато една съвест е закоравяла, колкото и да я изобличаваш, тя не ще разбере вината си. Каквото и да се случи все другите са виновни ….