Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.

Лечението с елекроенергия е добре известно още в древността.

Тогава са изполвали електрическа рампа за намаляване на болката.

В XX век, доктор Самуел Готвард Монел значително е разширил приложението на електрическия ток в медицината.

Той твърдял, че с помощта на ток с висока честота могат да бъдат лекувани: очни болести, хипертония, безсъние и много други заболявания.

При него такива лечения често имали добър изход.

До късно през нощта Мартин не можа да заспи. Въртеше се неспкойно в кревата и премисляше всичко. Спомняше си откъслечни реплики, отделни лица, начин на реагиране на един или друг в различни ситуации и всичко това не му даваше покой.

В главата му отекваха въпроси и предупреждения. Сякаш двама невидими човека се бореха в него. Картината изглеждаше така.

– Горе главата, ние сме с теб, дори и да не те разберат.

– Не за първи път ти се случва да се бориш за правото си.

– Това си е истинско унижение, да искаш нещо, което не ти дават, под благовидния предлог, че не ти се полага, въпреки че истината е на твоя страна.

– Истината се нуждае не от молитва, а от брадва.

Предупрежденията също напираха в главата му и не му оставяха много време за размисъл.

– Откажи се, ще те смачкат. Истината винаги е в ръцете на силния.

– Не позволявай да ти смачката фасона. Твоето оръжие е друго, не хаби напразно силите си.

– На кого ще се оплачеш? Всеки гледа себе си. В създалата се ситуация ще те очернят целия. Ще намерят хора, които да те предадат и доказателства, за които не си и предполагал….

Това боричкане на мислите изтощаваше Мартин. Когато едните надделяваха над другите, настъпваше ледена тишина, но нещо вътре в него проплакваше, като малко дете.

– Не позволявай да бъда погубена….

Това беше гласът на истината. Той кънтеше, блъскаше и буташе. И най-закоравялото сърце не можеше да устои на този порив.

– Не ме оставяй, всичко заровено в земята загнива!

– Не, не истината е като злато и макар изровена след десетки години тя свети ….

– А до тогава, все едно не съществува. И победеният ще бъдеш ти. Това е равносилно да загубиш сражението.

– Ами ако битката е предрешена? Ще имаш ли време и сили да се изправиш за нова такава?

– За човека всяка битка има значение. Всяка от тях е решаваща. Така човек се движи напред.

– А рискът? Човек не живее сам на този свят. Нужно ли е неговото страдание да се превръща в мъка и болка за околните.

– Ами страхът? Той убива свободата.

– Освободи се от страха и действай, независимо от тежките последствията…….

Спорът продължаваше безкрайно. В главата на Мартин нещо се блъска и дращеше болезнено. Ушите му пищяха. Искаше да избяга от този хаос от мисли, но те още по-настървено го нападаха.

Едва на разсъмване Мартин успя да заспи.

Телефонът продължи да звъни настойчиво. Накрая Мирон допълзя до него и вдигна слушалката.

– Миро, Елена е. Днес не ми се обади, а е понеделник, притесних се за теб.

– Елена, ела моля те, – простена Мирон.

След половин час тя беше при него, след като измина целия път с превишена скорост.

Когато Мирон ѝ отвори, тя разбра, че е много разстроен. Опита се несвързано да ѝ обясни:

– Боли ме главата, гърдите, гърба, ….. – разтвори некоординирано ръце, – просто навсякъде.

Елена му облече някакво яке, хвана за ръка сина му Стоил, свали и двамата пред блока, и ги набута в колата си. След това с бясна скорост потегли към болницата.

Там веднага поеха Мирон, сложиха го на носилка и му наложиха кислородна маска.

– Татко ще умре ли? – попита настръхнал, готов да се разплаче, Стоил.

– Да, ако не заспиш веднага, – свирепо му отвърна Елена.

Със спящото дете, подпряло глава на коленете ѝ, Елена посрещна утрото в чакалнята. В раните часове на деня кардиологът излезе и съобщи:

– Извън опасност е. Не е от сърцето, не се тревожете, просто е получил панически пристъп. Пациента може да си тръгне, но трябва да го види личния му лекар.

След като се прибраха и тримата в апартамента, Елена помогна на Мирон да се изкъпе, сложи го да легне и му свари кафе. Облече Стоил, направи му закуска и го закара на училище.

Елена се обади по телефона, че не е в състояние да отиде на работа и се върна при Мирон.

Седна до него на леглото. Мирон беше отпаднал и замаян от успокоителните, но дишаше много по-леко и бе леко огладнял.

– Какво се е случило? – попита Елена.

– Майка ми умря.

– Защо не ми се обади?

– Стана много бързо. Не исках да тревожа никого, а и нищо не можеше да се направи.

Мирон започна да разказва без ред. Това беше водопад от откъслечни фрази, спомени, образи, страхове, целият му живот изпълнен с несполуки. През цялото време стискаше ръката на Елена. За него тя бе повече от сестра.

– Аз съм голям неудачник,  – едва не се разплака Мирон, – всичко обърках. Чувствам се като кулата в Пиза. Май оста ми е накриво, за това правя всичко наопаки.

– Няма успехи без провали, Миро. Човек  живее по възможно най-добрия начин. Избий си тези измишльотини от главата. Все някога трябва да се спреш и да се огледаш.

– Нима трябва да стигна до дъното, за да се отскоча и да изплувам отгоре.

– Кризите са хубаво нещо, само така човек израства и се променя. Кой ти е казал, че животът е лесен? Винаги има болка, страдание и трудности. Спри да се вайкаш и се вземи в ръце. Не можеш да избягаш от живота си. Дошло е време да се спреш и да се изправиш срещу себе си.

Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.