Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Дрехите за пране бяха поставени в пералната. Водата с ароматния препарат ги заля и те се завъртяха с някакъв боботещ ритъм.

В джоба на един панталон се бе скрила химикалка. Тя тръпнеше от силният грохот на пералнята и тихо си шепнеше:

– Кога ще свърши този ад. Лошо ми е. Вие ми се свят. Ще повърна.

По някакво чудо химикалката оцеля. Започна да се радва и ликува, че е преодоляла този ужас, когато ….

Дрехите бяха поставени в сушилната и нещастната химикалка експлодира.

Уродливи сини петна се появиха по всички дрехи. Никаква белина не можеше вече да поправи стореното. Току що изпраните дрехи бяха унищожени.

Когато Светла започна да изважда прането от сушилната извика:

– Какво е това? От къде са се взели тези грозни петна? ….. Сашо пак си е забравил химикалката в джоба, ама и аз защо не проверих ….

Тук вайканията едва ли щяха да помогнат.

Докато Светла се притесняваше какво ще прави по-нататък, една мисъл светна като неонова лампа в главата ѝ:

– Въпреки че се използва сапун и изобилие от прах за пране, петната от вината остават. Ти се безсилна да поправиш нанесените щети.

Светла се почувства безпомощна и безсилна. Приседна на стола и отчаяно закърши ръце.

– Сега какво ще правя?

Един тих глас ѝ прошепна:

– Ти не можеш сама да премахнеш петното от греха си, но Исус е в състояние да го направи, чрез силата на Своята смърт и възкресение.

Бог желае и е готов да измие последствията от греха за тези, които искат да се върнат при Него. Чрез Христос ние можем да живеем всеки ден в свобода и с надежда.

Николина бе усърдна във всичко. Домът ѝ светеше от чистота. Който опиташе, сготвено от нея ядене, възторжено възкликваше:

– По-хубаво от това до сега не съм ял!

Това и даваше импулс и тя прилагаше с все по-голямо усърдие, предприемчивост и жар.

Един ден Николина взе един от столовете и отиде в голямата стая, да почисти стъклата на прозорците. И тъй като те бяха по-високо, се наложи да сложи стола на една по-ниска маса.

Тъкмо чистеше вече последния прозорец, когато някой извика Николина. Тя тръгна и не се върна веднага, за да прибере стола.

Почувствал се на високо, столът се възгордя.

– Сега, – каза той властно, – аз съм най-главния в къщата. – От сега нататък ще ми се подчинявате във всичко и ще ме наричате не стол, а трон.

Чу го мухата. Усмихна му се присмехулно и кацна на стола, след което тържествено оповести:

– А сега аз съм царица, защото седя на трона.

Преди още „тронът“ да изрази своето несъгласие, палката за мухи ядосано се завъртя и удари провъзгласилата се царица.

– Свалям от трона тази самозванка, – подчерта войнствено палката и заяви категорично. – Обявявам революционен преврат в къщата.

В стаята настъпи суматоха и не се знаеше как щеше да завърши всичко, ако в стаята не влезе Николина. Тя свали стола от масата и седна на него, малко да си отдъхне.

Така всички в стаята разбраха, че в къщата отново настъпи ред.

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.

Мартин бе още дете. Той бе едва на седем години, но баща му обичаше да го взима със себе си на разходка.

Една вечер двамата решиха да отидат до известната пицария, която се намираше в квартал, известен с множество грабежи и убийства.

Докато чакаха, Мартин отиде към ъгъла на помещението, където грамаден Голиат в кожи и с вериги по себе си играеше боулинг.

Когато гиганта задвижи диска, за да събори кеглите, Мартин спря топката и я пусна до края. Голият му изръмжа и отново плъзна друг диск. Момчето пак го хвана и му предаде друга посока право към масата кегли.

Великанът приближи Мартин, сумтейки и кипейки, като разбеснял се бик. Момчето отстъпи уплашено назад. Тогава бащата на Мартин застана между него и Голиат и спокойно попита исполина:

– Имаш ли нещо да кажеш на момчето?

Голиат се отдръпна и обърна гръб на Мартин, обезсилен да направи каквото и да е, въпреки яростта и гнева си.

Така става и с нас. Когато силите на дявола се стоварят върху ни и от ноздрите му започне да се издига дим от ада, нашият небесен Отец застава пред нас и казва:

– Ако имате да му казвате нещо, първо го кажете на Мен.

Противникът е обезсилен. Той не може нищо да ни направи. „Пленниците на силния ще се отнемат и користта ще се отърве от страшния“.

В такива моменти не ни остава нищо друго освен да благодарим на Бога за Неговата Божествена намеса.