Агенството по перспективни разработки DARPA е показало изпитания на самокорегирщ се куршум, проведени в рамките на програмата EXACTO.
Системата следи движението на целта и променя траекторията на куршум, ако е необходимо. Това позволява дори на неопитен стрелецът да порази целта.
Системата отчита ефектът на вятъра, движението на целта и редица други фактори.
С разработката на самонасочващ се куршум се занимават специалисти от калифорнийската компания Teledyne Scientific & Imaging. Компанията е получила през 2010 г. от DARPA 25 милиона долара, за изграждането на EXACTO.
До сега снайперисти можели да поразяват целта в 90% от случаите на разстояние до 600 метра. С EXACTO разстояние се е увеличило до 2 хилиляди метра.

В края на девети век се появило течение от шиитския ислям, което се явява едно от първите комунистически общества в Бахрейн.
След смъртта на пророка Мохамед исмаиляните се разделили на две групи. Първата група смятала, че Мохамед е умрял и властта е преминала към Убаид-Аллах Махди, основател на династията на фатимидите, а втората се състояла от тези, които отричали смъртта на Мохамед и вярвали, че пророка ще се върне и ще донеси мир в целия свят.
Във втората група започнал да доминира харизматичният проповедник, известен като Хамдан Кармат.
Тази сектата получила името си кармати и станала революционно движение предизвикано от преселването на земеделските стопани, които искали да свалят традиционните силови структури на мюсюлманския свят. Тяхното общество се основавало на равенство, с изключение на данъците.
В крайна сметка, тази секта се разпуснала, след като загубила контрол над Бахрейн през 1077 г. Вярващите се разпръснали към други религиозни групи.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Влизали ли сте между много тъкачни машини? Електрическите совалки се движат много бързо и едва се забелязва с просто око.

Нашите дни „бързат като совалка“. Животът минава толкова бързо, че нямаме време да осъзнаем, как се приблизаваме към края.

Дори и да достигнем 70, 80 някъде и до 90 години, в сравнение с вечността, този срок прилича само на щракване с пръсти.

Сложете ръка на сърцето си и почувствайте как то бие. В най-добрия случай имаме в запас още няколко кратки години. Изживейте ги за Господа!