Учени от университета в Сарагоса  твърдят, че завистта се явява природен мотиватор на човека и диктува стила на поведението му.

Според специалистите, много хора са готови да загубят постиженията си до тогава, докато нещата около тях станат още по-лоши.

Според проучването било установено, че от 541 доброволци, 30% от участниците са склонни да загубят голяма победа в лотарията и се задоволи с по-малка печалба, докато противникът не загуби.

Завистливият човек се държи като комарджия. Стремежът за поражение на съперника мотивира такива хора много повече от една голяма награда.

Авторът на изследването Ямир Морено е заявил, че получените резултати противоречат на твърдението за изключително рационалното поведение на човека.

И какво или – или? Това зависи на къде гледаме.

Или в масовата единица в обществото, или в елита.

Или глупавите потребители със стандартен-щампован мозъка или в зараждащият се елит.

Или се движим към успех в образованието, кариерата, бизнеса, или тъпо лазим е интернет, седим в социалните мрежи, получаваме падащата ни се парична част, чрез която можем относително добре да съществуваме.

Или в уеднаквената, щампована част на човечеството, или в компанията на ярките личности.

Процесът на уеднаквяване е започнал и то не отдавна, но върви с нарастващи темпове.

Знаете ли кога забелязах това? Само не ругайте и не се оплаквайте.

Когато една стока изчезне, а вместо нея се появи нещо единно и неразличимо от останалите, но със същото име. Такива мога да назова достатъчно много.

Например поничките с белия крем изчезнаха, но те по нищо не могат да се сравнят със сегашните „понички“ пълни с някакъв конфитюр или мармалад.

Ето качвате се във метрото, влака, автобуса. По-рано в превозните средства хората четяха книги, а сега всеки е потънал в своя смартфон или таблет и не забелязва какво става край него. В това няма нищо особено, освен едно.

Човечеството стремително си губи паметта.

Това се нарича „Google ефект“, когато мозъкът става инвалид подпиращ се на патерици – мини технологии. Този ефект е заразен и се предава ……

И знаете ли, кое е най-лошото? Това, че хората не забелязват това.

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Корабът, на който плаваше Мартин, доплува до един остров. Докато моряците разтоварваха стоките, Мартин слезе на брега.

Къщите бяха чисти, изпълнени със цветя и зеленина. От тях се чуваше птича песен. Хората, които срещаше по улицата любезно го поздравяваха, все едно им бе познат.

Мартин спря пред един дом, където се бяха събрани повече хора. Когато го видяха, те спряха да приказват. Един старец стана и го покани между тях.

Мартин почувства, че е между хора, които бяха доволни от съдбата си.

Старецът сякаш прочел мислите му каза:

– Да, ние сме щастливи. Ние много отдавна живеем тук. И нас ни управлява господар, от който ние не преставаме да се възхищаваме, а той прави така, че радостта постоянно да изпълва сърцата ни. Той ни научи приятелски да се отнасяме един към друг. Как можем да не го обичаме?

Другите поклатиха глави в знак на съгласие, а той продължи:

– Помогна ни да забравим злобата, ненавистта и зложелателството , които бе между нас. Даде ни да разберем, че богатството е в самите нас, а любовта е източник и началото на радостта, която ни прави щастливи. Ние не мислим как да придобием чуждото. Завист няма между нас. Тук няма да намериш нито въображаеми ценности и удоволствия, нито желание за доминиране над другите.

– А как се казва вашият господар?

– Исус, – усмихна се старецът.

До 22 септември 1908 г. България е била свободна, но васална държава. Българският княз е бил васал на султана.
След конференцията в Букурещ, на 19 февруари 1886 г. (същата датата, на която се подписа Санстефанския договор през 1878 г.), от българска страна се е подписал Иван Евстратиев Гешов, но мирният договор влиза в сила едва когато го е преподписал пратеник на султан.

България е била самостоятелна, но юридически зависима държава. Титлата на българския владетел е била княз на България и главен управител на Източна Румелия.

В Южна България така наречените Източни железници формално са били собственост на Османската империя, но фактически са ги владеели Австрия-германски банки.

Освен това западните велики сили имали привилегировано положение на българска територия. Например, ако техен поданик извършел убийство на българин, той не може да бъде съден от съд е България.

Великите сили също така определят митническия режим. Следователно е имало икономически и политически предпоставки да се търси обявяване на независимост.

България веднъж била нарушила Берлинския договор с обявяване на Съединението през 1885 г. и правителството на Малинов решило да изчака удобен момент. И той настъпил, когато Австроунгария нарушила Берлинския конгрес като анексирала Босна и Херцеговина.

България като държава загубила от младотурската революция. Защото тя сложила край на реформите в Македония. Младотурското правителство на Кемал паша обявило: „По конституция всички сме османлии, всички сме равни, няма националности, няма религии… Имаме равни права и задължения“.

Въпреки всичко свобода била обявява, българските чети слезли в градовете. Българското правителство вече нямало това влияние в Македония, което е имало преди.

Гешов предложил да се обяви независимостта на 19 юли 1908 г. Правителството не приело, защото се страхувало от възможни международни усложнения.

Оказало се, че обявяването на независимостта било много по-лесно от нейното признаване. То станало чак на 6 април 1909 г. с подписване на протокол в Истанбул.