Сутрин е. Елена е станала отдавна. Приготвила е закуска за всички. Ще ги изпрати, а след това и тя на бегом ще стигне до работното си място. Тя е грижовна майка и съпруга. Дъщеря ѝ Марта още не се е измъкнала от леглото. А остават още 10 минути до автобуса, а другият ще дойде чак след 35 минути.

Всичко това изнервя обстановката.

– Хайде, Марта, излизай, ще закъснееше. От 40 минути вече те викам, – извика Елена на вратата на дъщеря си.

– Има време, – сънливо се обажда отвътре Марта, – не ми давай зор.

– Хайде, – Елена подкани още веднъж по-настойчиво дъщеря си. – Обличай се и тръгвай.

Марта излезе в коридора и се разкрещя:

– Виж ми косата, на нищо не прилича. Трябваше да ме събудиш по рано, за да се изкъпя. Не мога да отида така.

Елена кипна:

– Нямат край капризите ти. Да съм я събудела по-рано, а ти щеше ли да станеш тогава? Когато и да те вдигна, все рано било, можело още малко да си поспиш.

Марта мина демонстративно край нея тръшна се на стола и погледна злобно майка си.

– Имаш само 45 секунди, – извика ѝ Елена. – Вземи си чантата и тръгвай, косата можеш и вън да си я вържеш.

Марта тръгна недоволна към стаята си.

– Ти никога не си ме разбирала, – каза язвително Марта и тръшна вратата зад себе си.

Владо влезе в кухнята, добре избръснат и елегантен както винаги.

– Ще се бунтува и капризничи, – каза Владо, като изгледа жена си, – ти от малка я разглези. Сега никой не иска да слуша. Прави си каквото знае.

Елена беше готова да скочи и да извика: “ А ти къде беше, когато навсякъде тичах след нея? Опрадаваше се с работата си, а сега ….“, но си премълча.

За Марта беше готино да се бунтува и издевателства. Какво толкова, нали и нейни съученици правят същото? Ако знаеха родителите ѝ колко гандни неща вършеха те? Тя бе цвете пред тях, дори минаваше за смотанячка.

До кога ли ще трае това пубертетно „самочувствие“? Докато паднат в тинята и затънат до гуша. А тогава няма ли да е много късно да ги спасяваме? Белезите и раните, които ще получа, докато пропадат, за някои от тях ще останат неизлечими следи в живота им.

Родители, нека научим децата си на правилните неща, докато е време!

Денят беше слънчев. Малки облачета се надпреварваха в небето. Някой предложи на Лазаров, още неуспял с картините си художник, да посети един изрод, който живеел в отсрещаната сграда.

„Защо не, – каза си Лазаров, – навярно малко хора го посещават, а и той има нужда от общение“. Художникът беше почитател на красивото, но имаше милостиво сърце.

Когато го въведоха в стаята на „изрода“, той се стъписа. Човекът, който стоеше срещу него, надминаваше всичките му очаквания. Въпреки объркването си Лазаров пристъпи в стаята, а зад себе си чу този, който го бе въвел да казва:

– Това е художникът Лазаров. Ако си спомняш, скоро преглеждаше негови репродукции.

– Вие ще станете много добър художник, – предрече домакина, гледайки през прозореца навън. – Вашите картини много ми харесаха.

– Много бих искал, но не ми се вярва, – каза гостът, който след първия си плачевен опит на изложбата от свои картини, бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.

Антон го погледна.

– Вижте ръцете ми, – каза той като ги протегна напред, – бихте ли помислили, че с тези ръце мога да построя картонения проект, който е пред вас.

Лазаров разгледа двете му нееднакви ръце. Дясната беше огромна, като на някакъв исполин, а лявата сякаш принадлежеше на осемгодишно дете. Макетът беше много красив, точно копие на църквата, която се виждаше през прозореца.

– Навярно не, – призна художникът.

Антон кимна с глава.

– Всичко зависи от волята, – опита се да придаде на немощния глас решителен тон домакинът. – Тя е от голямо значение.

Ако го беше казал някой друг, това щеше да звучи по-скоро като шаблон, но човекът, който стоеше пред Лазаров, бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може всичко, само да пожелае това.

Щом Антон е успял с деформираните си ръце да изгради този прекрасен  картонен макет, какво би могъл да направи Лазаров, който нямаше друга пречка пред желанието си, освен неверие в собствените сили?

Антон поради уродливостта си беше обречен на изолация, но същевременно това го правеше уникално същество.

– Понякога ми е трудно да гледам на живота като на представление, може би защото не ми е отредена никаква роля в него, – каза Антон. – Ако знаете колко много завиждам на тези хора…..

– Уверявам ви, – каза Лазаров, – те не заслужават завист, защото нищо съществено не правят, за да бъдат запомнени в живота, но вас ще ви помнят.

– Мислите ли, че това ме утешава?

Двамата замълчаха.

– Какво мога  да очаквам от този свят? – попита тъжно Антон. – Може би трябва да се примиря с мисълта, че хората трудно приемат различното. Но кой знае, един ден може да станат по милостиви и да не извръщат глава пред всяка уродливост?!

Антон отиде до шкафа и дълго рови в него.

– Когато признах на Нели, че искам да бродирам гоблени, тя ми изпрати човек, който да ме научи., – каза Антон  като държеше в ръцете си красиво извезан гоблен. – Той беше приятен и скромен човек, но когато видя ръцете ми, призна, че за такава финна работа не стават. Горкият не искаше напразно да ми губи времето. Тогава го помолих само да ми покаже, как се прави и той го направи, макар и неохотно.

Лазаров гледаше изкусно избродираните образи, виждаше чудесно подбраните нюанси на гоблена и притихна.

– Бих искал да вемете този гоблен за спомен от мен, – каза Антон, – за да не забравяте, че всичко зависи от волята.

Лазаров благодари и взе този скъп дар. Когато напускаше стаята по бузите му се стичаха сълзи.

Виктор и Станислав често посещаваха не една библиотека, търсейки знания, за да ги внедрят в живота. Виктор беше практичен човек, изобретяваше и приспособяваше. И всичко само за едно, да олекчи живота на хората. Станислав беше по-философски настроен и повече работеше с главата си. Комбинацията от двамата даваше невероятни изобретения. Единият даваше идеите, а другия ги осъществяваше на практика.

В днешния мрачен следобед се бяха събрали у Виктор и разговаряха разпалено, на тях климатичните условия въобще не им влияеха.

– Навярно ще се съгласиш, че живеем в небивала епоха. Епоха, в която човек всеки ден поставя под съмнение Бога, – каза Станислав.

– Я виж колко чудеса ни предоставя в последно време науката и те улесняват живота ни, – протегна ръка напред, към някакъв невидим образ, Виктор.

– Да, чувстваме се могъщи, защото сриваме границите на невъзможното, – засмя се Станислав. – Изминаваме големи разстояния за кратко време, разговаряме с хора от другия край на света, на Марс ще изпращат хора и какво ли още не.

– Въпреки това се намират и врагове на прогреса, – подскочи Виктор, – които смятат, че е кощунство да  надхвърляме собствените си ограничения.

– Мисля, че науката облагородява човека, – успокои топката Станислав, – утвърждава властта му над природата, така както моралът и образованието ни помагат да надвием диващината си.

– Разбираш ли, че зад всяко изобретение се крие човешко усилие,  – разкалено каза Виктор, – нечий живот, посветен за решаването на даден проблем? Всяко изобретение надживява своя създател и в повечето случаи той не вижда плодовете на своя труд.

– Докато има хора, които не се задоволяват само с едното ядене и използват всичко наготово, – каза Станислав, – а решат да използват и ума си, като престанат да бъдат паразити върху Божието творение, науката никога няма да загине.

Вън затрещя. Вятърът усили бесния си щурм. Чуваше се скърцане и удряне на незатворени прозорци и врати. Небето се намръщи и заплака.

Двамата приятели се спогледаха. Виктор стана да приготви чай. В такова време той сгрява тялото и доставя наслада на душата.

Нека вие, нека трещи навън, това няма да спре човека. Той е създаден да твори и изгражда, както своя Творец.

Слънцето се издигаше високо. Денят щеше да е горещ. Вятърът рано сутринта издуха парцаливиите облачета, а после и той се запиля нанякъде.

Дядо Божил беше седнал на пейката, а край него се бяха скупчили деца. Щом го видеха, зарязваха играта и веднага тичаха при него. Той много ги обичаше и често си приказваше с тях.

Днес децата отново го наобиколи, за да чуят каква интересна история ще им разкаже.

– Нали знаете, – започна дядо Божил със слабия си напевен глас, – имам си малка градинка. През пролетта сея зеленчуци в нея. Чакам ги да узреят чак до края на лятото и началото на есента.

– Толкова дълго, – изпъшка Иво.

– Без чакане и търпение няма плодове. Зреенето изисква време.

– А някои от тях не узряват ли по-рано? – попита малката Лили.

Дядо Божил се засмя и погали момиченцето по кехлибарената коса.

– Навярно сте виждали ябълково дърво отрупано с плод, –  каза дядо Божил, – между тях се виждат жълти и червени, почти узрели плодове, но другите още са зелени.

– Защо са узрели по-рано? – попита Динко.

– Защото вътре в тях има неканен гост, – отговори старецът, – който ги е накарал преждевременно да узреят. Те са червиви. Ако разклатите дървото, ще паднат. Така става и с някои като вас, които бързат да пораснат, да опитат всичко. А при първите сътресения, нямат сили да устоят и стават роби на тютюнопушенето, пиенето, наркотиците, секса. На вид изглеждат млади, но всичко вътре в тях е опустошено. За това изпадат в депресия и посягат на живота си.

– Аз няма да бързам да порасна, – подскочи Никола.

– Всичко с времето си, – каза дядо Божил.

Децата се притиснаха към него и всяко протегна ръка, за да го прегърне.

Хора всякакви. Едно пъстро множество пъплеше и изпълваше улиците, особено днес, когато времето реши да се усмихне.

Дядо Слави и дядо Иван бяха седнали на пейката и си бъбреха. Множестото млади „изрисувани“ и наконтени, дадоха насока на разговора им. Те бяха възрастни хора, много видели и препатили, но държаха на морала и чистотата в обществото.

– Човешкото тяло е създадено така, че да не се нуждае от допълнителни корекции за съществуването си, – каза дядо Слави, като погледна намръщено червенокосата красавица с извити мигли, като на кукла, която мина край него.

Дядо Иван уловил погледа му тупна с ръка по коляното си и каза:

– А ние какво правим? Използваме козметика, парфюмерия, пластична хирургия, генетика, силикон…

Дядо Слави често обичаше да поучава. Намести се добре на мястото си и започна да говори, сякаш голяма тълпа от хора се бе събрала да го слуша:

– Човек от ранна възраст започва да корегира това, което му е дадено. За него то не е достатъчно добро.

Дядо Иван се усмихна:

– Каквото и да направи човек, то не остава безнаказано в живота. Аборт, евтаназия, …и какво става след това?

Дядо Слави продължи „словото“ си:

– Всички корекции, които си прави сам човек понякога са болезнени или водят до болести и увреждания.

Дядо Иван махна с ръка.

– Погледни, за всички тези „украси“ се хвърлят много пари. Ем си бъркат в джоба, ем не става тая дето са я решили.

Дядо Слави тъжно заключи:

– От всичко това човек не умира, но бавно и постепенно се унищожава.

Двамата старци си седяха на пейката, приказваха, но кой ли ги чуваше? Хората минаваха край тях, всеки устремил се нанякъде, без да се интересуват от нечии съвети и терзания.