Рени би се радвала, ако можеше да се роди в друга епоха. Всичкия този водовъртеж около нея и дотягаше. Тя бе едва на 21 години, но живота я отекчаваше. Ако някой я попиташе:

– Рени, какво очакваш от живота?

Тя щеше да отговори:

– Нищо, просто да умра.

Рени е очарователно момиче и тези думи съвсем не ѝ подхождаха. Вечер съзерцаваше черното небе и се питаше, защо би искала да умре, преди да види новата зора. Не че имаше склоност към самоубийство или че самото ѝ съществуване, ѝ причиняваше непоносима мъка, заради която да сложи край на живота си.

Нещата стояха много по-просто. Светът, в който ѝ се бе паднало да живее не я очароваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да открие нещо, което да я зарадва в този свят, забавлява или заинтругува. Отекчаваше до смърт, нямаше стимул, не изпитваше никакви вълнения.

Лошото беше, че никой от околните не споделяше нейното разочарование, а това я изкарваше от равновесие. Това вътрешно напрежение я изолираше, правеше я мрачна и съркастична. Това ѝ състояния я превръщаше в лудетина, която съсипваше празници и събирания на приятели и роднини. Тази ѝ чудатост не ѝ носеше нищо добро. Рени имаше чувство, че не може да се държи по друг начин.

Приятелката ѝ Десислава я предупреждаваше:

– С това си поведение си печелиш слава на свадливо и неприятно същество. Как ще се омъжиш? Като те видят такава неприветлива, ще те обявят за непрестъпна крепост.

Рени не можеше да приеме светът такъв, какъвто е. Тя искаше да употребява мозъка си така, както го прави всеки мъж. Не проявяваше никакъв интерес  към младежите, които ѝ досаждаха. Гледаше на брака като узаконена проституция. и как няма да мисли така, като бе издигнала книгата „Защита на правата на жените“ на Мери Уолстънкрафт по-високо от Библията. Тя бе завладяна от феминиската фолософия на Уолстънкрафт, която се смяташе за една от основателките на тези идеи.
Харесваше ѝ мисълта, че на жената трябва да ѝ се върне изгубеното достойство. Тя не бива да бъде смятана за слугиня на мъжа си. Рени вярваше, че интелигентноста не се измерва с големината на черепа. Тя често се шегуваше, като казваше:

– Вярно е, че главите на мъжете са са по-големи, но не защото имат повече сиво вещество, а за да носят по-голяма шапка.

От друга страна Рени осъзнаваше, че ако няма закрилата и покровителството на един мъж трябва сама да се издържа. но в дивата надпревара, конкуренция и мъжко надмощие в този свят, тя разбираше, че за да се наложи ще трябват много сили, енергия и усилия, но все пак тя беше жена. Щеше ли да издържи на всичко това, без подкрепа?

Можеше да понесе един брак, но искаше истински да се влюби в някой мъж. Тя бе убедена, че трудно ще намери мъж от този свят, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее пред рамантичния трепет, който очакваше тя.

Рени копнееше за една бурна страст, която да я разтърси, една неистова треска да изпепели душата ѝ. Ала тя мечтаеше за това за това без капка надежда.

Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири без това, което според нея, придаваше смисъл на живота ѝ? Не, в никакъв случай!

Ако това младо момиче можеше да разбере, че всяка жена би се покорила на мъж, който истински я обича и уважава, може би щеше да се отърве от феминиските идеи, които разрушават йерархия и благословенията, дадени ни от нашия Творец и Създател.

Стояха пред нея и я оглеждаха. Нищо не подсказваше, че това може да се движи, още по-малко да те пренесе в някое друго измерение.

– Приятелят ми се качи на това чудо, натисна лоста и се изпари пред очите ми. Скоро машината се върна сама, но приятелят ми го нямаше, само парцали от дрехите му, опръскани с кръв, бяха останали на седалката, – каза Давидов, възрастен човек, с побелели коси и немощни крака.

– И повече не видяхте приятеля си? – попита плахо Лили, момиче с рижа коса и много лунички около носа.

– Не! – отговори Давидов.

Възцари се гробно мълчание.

Днес тя с двамата си приятели Андрей и Христо, посетиха загадъчния мъж, който живееше в една изоставена къща на тяхната улица. Дворът пред къщата беше обрасъл с треволяк и бурени, дори пътеката, водеща до входната вратата бе покрита с буйна и висока трева.

– А вие след това имахте ли смелост да я изпробвате? – набра смелост да се обади Христо.

– Да, – каза смутено мъжът, – но на малки разстояния, не повече от 4-5 години назад в миналото и 3-4 напред в бъдещето. Боях се от последствията, които можеха да доведат това мое пътуване във времето. Не ми липсва приключенски дух, но всичко това ми идваше много. Бях решил да я унищожа.

– Да я унищожите? – извика Андрей. – Защо?

– Видях какво се случи с моя приятел….

– Но причината за неговото изчезване може да е нещастен случай, – прекъсна го Христо.

– А защо не я покажете на другите хора? – попита Лили.

– Ако можехме да пътуваме назад  в миналото си и да поправяме грешките си, това няма ли да ни направи по-безотговорни? – възрастният човек се задъха.

– Но ако тази машина се употребява само за добри дела, защо трябва да се унищожава? – обади се Андрей.

– Ами ако се подам на изкушението, не само да се върна в миналото да поправя грешката си, но и да си отмъстя на някого, – примижа от ужас Лили.

– Или да отидеш в бъдещето и да откраднеш някое изобретение, за да подобриш настоящето, – засмя се Христо.

– Но ние не знаем за добро или зло ще я използват хората, – тъжно каза Андрей.

– Както виждате тази машина се е превърнало в доста тежко бреме за мен, – каза с дълбока въздишка Давидов.

Младежите прекрасно разбираха, че използването на такава машина е свързано с голяма отговорност, но съвсем не искаха тя да бъде унищожена.

– Но ако с нея може да се спаси човешки живот …., – каза Лили.

– Е, – усмихна е Давидов, – може би тогава ще се наложи да се използва.

Скоро щеше да се стъмни и младежите си тръгнаха. В сърцата им горяха какви ли не планове, за изследвания, проучвания, спасяване на хора, …. Те не знаеха, че това е първата им и последна среща с Давидов.

Скоро се чу, че някой е намерил възрастния човек мъртъв пред дома му. Казаха, че е получил инфаркт. На погребението му нямаше хора, защото той не дружеше и не контактуваше с никого, но Лили, Христо и Андрей придружиха ковчега до гробищата.

Два дена след погребението, младежите решиха да посетят изоставената къща. Изкачиха се по скърцащите стъпала и погледнаха в ъгъла, но той беше празен. Машината беше изчезнала.

Сутрин е. Елена е станала отдавна. Приготвила е закуска за всички. Ще ги изпрати, а след това и тя на бегом ще стигне до работното си място. Тя е грижовна майка и съпруга. Дъщеря ѝ Марта още не се е измъкнала от леглото. А остават още 10 минути до автобуса, а другият ще дойде чак след 35 минути.

Всичко това изнервя обстановката.

– Хайде, Марта, излизай, ще закъснееше. От 40 минути вече те викам, – извика Елена на вратата на дъщеря си.

– Има време, – сънливо се обажда отвътре Марта, – не ми давай зор.

– Хайде, – Елена подкани още веднъж по-настойчиво дъщеря си. – Обличай се и тръгвай.

Марта излезе в коридора и се разкрещя:

– Виж ми косата, на нищо не прилича. Трябваше да ме събудиш по рано, за да се изкъпя. Не мога да отида така.

Елена кипна:

– Нямат край капризите ти. Да съм я събудела по-рано, а ти щеше ли да станеш тогава? Когато и да те вдигна, все рано било, можело още малко да си поспиш.

Марта мина демонстративно край нея тръшна се на стола и погледна злобно майка си.

– Имаш само 45 секунди, – извика ѝ Елена. – Вземи си чантата и тръгвай, косата можеш и вън да си я вържеш.

Марта тръгна недоволна към стаята си.

– Ти никога не си ме разбирала, – каза язвително Марта и тръшна вратата зад себе си.

Владо влезе в кухнята, добре избръснат и елегантен както винаги.

– Ще се бунтува и капризничи, – каза Владо, като изгледа жена си, – ти от малка я разглези. Сега никой не иска да слуша. Прави си каквото знае.

Елена беше готова да скочи и да извика: “ А ти къде беше, когато навсякъде тичах след нея? Опрадаваше се с работата си, а сега ….“, но си премълча.

За Марта беше готино да се бунтува и издевателства. Какво толкова, нали и нейни съученици правят същото? Ако знаеха родителите ѝ колко гандни неща вършеха те? Тя бе цвете пред тях, дори минаваше за смотанячка.

До кога ли ще трае това пубертетно „самочувствие“? Докато паднат в тинята и затънат до гуша. А тогава няма ли да е много късно да ги спасяваме? Белезите и раните, които ще получа, докато пропадат, за някои от тях ще останат неизлечими следи в живота им.

Родители, нека научим децата си на правилните неща, докато е време!

Денят беше слънчев. Малки облачета се надпреварваха в небето. Някой предложи на Лазаров, още неуспял с картините си художник, да посети един изрод, който живеел в отсрещаната сграда.

„Защо не, – каза си Лазаров, – навярно малко хора го посещават, а и той има нужда от общение“. Художникът беше почитател на красивото, но имаше милостиво сърце.

Когато го въведоха в стаята на „изрода“, той се стъписа. Човекът, който стоеше срещу него, надминаваше всичките му очаквания. Въпреки объркването си Лазаров пристъпи в стаята, а зад себе си чу този, който го бе въвел да казва:

– Това е художникът Лазаров. Ако си спомняш, скоро преглеждаше негови репродукции.

– Вие ще станете много добър художник, – предрече домакина, гледайки през прозореца навън. – Вашите картини много ми харесаха.

– Много бих искал, но не ми се вярва, – каза гостът, който след първия си плачевен опит на изложбата от свои картини, бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.

Антон го погледна.

– Вижте ръцете ми, – каза той като ги протегна напред, – бихте ли помислили, че с тези ръце мога да построя картонения проект, който е пред вас.

Лазаров разгледа двете му нееднакви ръце. Дясната беше огромна, като на някакъв исполин, а лявата сякаш принадлежеше на осемгодишно дете. Макетът беше много красив, точно копие на църквата, която се виждаше през прозореца.

– Навярно не, – призна художникът.

Антон кимна с глава.

– Всичко зависи от волята, – опита се да придаде на немощния глас решителен тон домакинът. – Тя е от голямо значение.

Ако го беше казал някой друг, това щеше да звучи по-скоро като шаблон, но човекът, който стоеше пред Лазаров, бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може всичко, само да пожелае това.

Щом Антон е успял с деформираните си ръце да изгради този прекрасен  картонен макет, какво би могъл да направи Лазаров, който нямаше друга пречка пред желанието си, освен неверие в собствените сили?

Антон поради уродливостта си беше обречен на изолация, но същевременно това го правеше уникално същество.

– Понякога ми е трудно да гледам на живота като на представление, може би защото не ми е отредена никаква роля в него, – каза Антон. – Ако знаете колко много завиждам на тези хора…..

– Уверявам ви, – каза Лазаров, – те не заслужават завист, защото нищо съществено не правят, за да бъдат запомнени в живота, но вас ще ви помнят.

– Мислите ли, че това ме утешава?

Двамата замълчаха.

– Какво мога  да очаквам от този свят? – попита тъжно Антон. – Може би трябва да се примиря с мисълта, че хората трудно приемат различното. Но кой знае, един ден може да станат по милостиви и да не извръщат глава пред всяка уродливост?!

Антон отиде до шкафа и дълго рови в него.

– Когато признах на Нели, че искам да бродирам гоблени, тя ми изпрати човек, който да ме научи., – каза Антон  като държеше в ръцете си красиво извезан гоблен. – Той беше приятен и скромен човек, но когато видя ръцете ми, призна, че за такава финна работа не стават. Горкият не искаше напразно да ми губи времето. Тогава го помолих само да ми покаже, как се прави и той го направи, макар и неохотно.

Лазаров гледаше изкусно избродираните образи, виждаше чудесно подбраните нюанси на гоблена и притихна.

– Бих искал да вемете този гоблен за спомен от мен, – каза Антон, – за да не забравяте, че всичко зависи от волята.

Лазаров благодари и взе този скъп дар. Когато напускаше стаята по бузите му се стичаха сълзи.

Виктор и Станислав често посещаваха не една библиотека, търсейки знания, за да ги внедрят в живота. Виктор беше практичен човек, изобретяваше и приспособяваше. И всичко само за едно, да олекчи живота на хората. Станислав беше по-философски настроен и повече работеше с главата си. Комбинацията от двамата даваше невероятни изобретения. Единият даваше идеите, а другия ги осъществяваше на практика.

В днешния мрачен следобед се бяха събрали у Виктор и разговаряха разпалено, на тях климатичните условия въобще не им влияеха.

– Навярно ще се съгласиш, че живеем в небивала епоха. Епоха, в която човек всеки ден поставя под съмнение Бога, – каза Станислав.

– Я виж колко чудеса ни предоставя в последно време науката и те улесняват живота ни, – протегна ръка напред, към някакъв невидим образ, Виктор.

– Да, чувстваме се могъщи, защото сриваме границите на невъзможното, – засмя се Станислав. – Изминаваме големи разстояния за кратко време, разговаряме с хора от другия край на света, на Марс ще изпращат хора и какво ли още не.

– Въпреки това се намират и врагове на прогреса, – подскочи Виктор, – които смятат, че е кощунство да  надхвърляме собствените си ограничения.

– Мисля, че науката облагородява човека, – успокои топката Станислав, – утвърждава властта му над природата, така както моралът и образованието ни помагат да надвием диващината си.

– Разбираш ли, че зад всяко изобретение се крие човешко усилие,  – разкалено каза Виктор, – нечий живот, посветен за решаването на даден проблем? Всяко изобретение надживява своя създател и в повечето случаи той не вижда плодовете на своя труд.

– Докато има хора, които не се задоволяват само с едното ядене и използват всичко наготово, – каза Станислав, – а решат да използват и ума си, като престанат да бъдат паразити върху Божието творение, науката никога няма да загине.

Вън затрещя. Вятърът усили бесния си щурм. Чуваше се скърцане и удряне на незатворени прозорци и врати. Небето се намръщи и заплака.

Двамата приятели се спогледаха. Виктор стана да приготви чай. В такова време той сгрява тялото и доставя наслада на душата.

Нека вие, нека трещи навън, това няма да спре човека. Той е създаден да твори и изгражда, както своя Творец.