Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.

В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.

Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:

– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.

Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.

– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?

– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.

На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.

Сподели терзанията си със съпруга си:

– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?

– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.

Майката на Елена често ѝ казваше:

– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.

А баща ѝ веднъж каза:

– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.

Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.

Михайл наблюдаваше отдавна Наско. Той знаеше, че това момче има здравословни проблеми. Много се радваше за всяка негова промяна, преодоляване на препятствие или проява на уникално умение. За Михайл Наско си оставаше едно голямо дете, което расте със забавен темп, но това не му пречеше да го обича искрено.

Днес времето беше топло и всеки търсеше гальовната милувка на слънцето. Михаил и Чарли бяха на двора и внимателно наблюдаваха Наско, който с интерес изследваше падналите листа, стръкчета поникнала трева, но когато стигна да едно от цветята разтворило разкошната си главица, занемя от възторг.

– Гледам, че е взел да се оправя. Има голяма промяна в него, но повтаря отново неща, от които си е изпатил.

И като потвърждение на думите му, Наско полетя напред, претърколи се и седна. Огледа ожуленото си коляно и ръка, но не се разплака.

– Ето в онази дъска се е препъвал вече, – подскочи Чарли и изтича да помогне на Наско да стане от земята.

– Човек не се спъва два пъти в един и същи камък, освен ако не е забравил това, – дълбокомислено каза Михаил.

– Не можеш да живееш два различни живота и да имаш две различни съдби, – махна с ръка Чарли. – Животът няма чернова.

– Но можеш да промениш посоката и да оправи черновата, – засмя се Михаил.

– Миналото не се поправя, – смръщи вежди Чарли. – Може да подобриш това, което е пред теб, но миналото е необратимо.

– Искаш да кажеш, че не могат да се заличат допуснатите грешки? – раздразнен каза Михаил. – И че няма никаква надежда?!

– Надежда има, – със спокоен глас каза Чарли, – но отминалите години никога няма да се върнат.

– Това е ужасно, – Михаил беше изтръпнал целия. – Всяка наша стъпка, мисли, желания и действия остават отпечатък в миналото ни.

– Баща ми казваше, че всичко, което правим се връща върху нас, – каза тихо Чарли. – Рано или късно плащаме за злото и извличаме полза от доброто.

– Този човек е знаел много и добре е разбирал как стоят нещата, – с възторг каза Михаил.

– Беше силен човек и аз добре се чувствах край него, – каза с гордост Чарли.

  Този следобед слънцето надви облаците и се усмихна на    хората.  Това донесе надежда, радост и добри очаквания. Хората копнееха за нещо по-добро, решения, които да оправят живота   им.

Симов седеше в сладкарницата и размишляваше върху нещата, които се бяха струпали върху главата му. Така го завари Теодосий.

Симов го видя, махна му с ръка и го покани на стола срещу себе си. Двамата се познаваха много добре, бяха преминали през доста перипети в живота си.

– Не мога да виня Меги и Деси за моите провали, нали аз бях ги избрал за съпруги, – продължи Симов на глас с размишленията си.

– Проблема беше основно в теб, – включи се веднага Теодосий. – Той се корени дълбоко в самата ти същност.

– Знаеш ли? – каза тихо Симов. – Анализирах всичките си връзки, започвайки с децата, преминавайки през приятели и завършвайки с подчинените.

– Е и какво – засмя се Теодосий, – да не си получил специално просветление?

– Установих, че цял живот съм се обграждал със слаби хора, – продължи размишленията си Симов, – с надеждата, че в замяна на грижите, които полагам за тях, ще получа малко обич или поне малко благодарност.

– И резултата е бил катастрофален, – уточни Теодосий. – Нима не си забелязал, че колкто повече даваш, толкова повече злоба получаваше?

– Оценяваха ме само силните, – каза с тъга Симов.

– Никой не изпитва благодарност, за това, че го превръщаш в инвалид или човек, който е неспособен да направи нещо, – каза Теодосий. – Не можеш вечно да се грижиш за другите. Идва момент, когато човек се уморява и ги оставя.

– А те се почувстваха предадени и ме намразиха, – допълни Симов.

– Така е станало и с двете ти съпруги, някои приятели, клиенти, с почти всичките ти служители ……. – каза Теодосий като гледаше Симов право в очите.

Най трудно е да започне човек да се променя. Когато започне този процес, се разклащат основите на сградата, която представлява живота на даден индивид. Равновесието се нарушава и всичко се срутва.

И все пак Симов трябваше да започне от някъде. Нужно му бе преустройство и промяна. Хубавото е, че го осъзнаваше. Беше разбрал, че трябва да започне от себе си, а след това щеше да подреди и останалите разбити парчета в живота си, до колкото това беше възможно.

Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.

Баба Куна първа се досети, че Нено беше навлязъл в етапа на нещастната любов и за това каза на дъщеря си Дина:

– Накоя е завъртяла главата на нашето момче.

Дина вдигна рамене невярващо, но реши да провери и тази версия. В последно време беше станал доста мълчалив и затворен в себе си. Когато го попиташе за нещо, отговаряше едносрично. Беше изгубил предишното си желание да чете, изучава и открива.

Тя покани сина си на вечеря в един ресторант. Когато всичко беше сервирано и двамата останаха насаме, Дина се обърна към сина си:

– Разкажи ми всичко, за момичето, което си харесал!

Нено опита да се измъкне, но го издадоха пламналите бузи. Нямаше къде да мърда и си призна, като се въртеше неспокойно на стола:

– Не мога да спя. Нито да уча и мисля. Животът ми преминава до телефона в очакване на обаждане, което все не идва.

Майка му го погледна състрадателно, тя разбираше как се чувства сина ѝ. Когато улови погледа на майка си, Нено започна още по-разпалено:

– Какво да правя, мамо, сигурно ме презира?! Не играя футбол, не знам нито една рок група, нищо не разбирам от мода……. Защо изобщо съм се родил?

– Но ти знаеш толкова много неща и си добре осведомен за събитията, които се случват в света, – погледна го насърчаващо майка му.

– На кого му пука за дупките в озоновия слой, за уличните просяци, за воениет действия в Близкия изток, Украйна, Китай,  ……..? Аз съм единственият политически коректен мухльо в даскалото. Животът е гаден и ако Катя не ми звъне, ще се хвърля от тавана на блока.

Майка му хвана ръката му.

– Не мога да живея без нея, ще сложа край на живота си, по-добре….., – повиши глас Нено.

Дина прекъсна изблика на думи му с як шамар. Тя за първи път го удряше, до сега не се бе налагало, разбираха се много добре, дори понякога и без думи.

Нено покри пламтящата си буза с ръка и изумен погледна майка си. Жалните му вопли моментално секнаха.

– Да не си повторил, че искаш да се самоубиваш, разбра ли! – кресна Дина.

– Само така се казва, мамо, – смирено каза Нено.

– Това не е шега. Ще живееш живота си докрай, дори да те боли. А сега кажи ми коя е тази нещастница, която пренебрегва сина ми.

– Тя е моя съученичка, – започно спокойно да обяснява Нено. – Като всички останали момичета в училище тя е влюбена в Илиян, капитан на футболния отбор на училището, а аз не мога да се меря с него.

На следващия ден Дина придружи сина си, за да види момичето. Любопитството ѝ бе възнаградено. Тя видя пред себе си безлична блондинка с почти детско лице.

Дина въздъхна с облекчение. Тя бе убедена, че синът ѝ ще превъзмогне любовната си мъка и ще срещне истинската си любов. Бе осъзнала, че Нено вече беше пораснал и станал по-самостоятелен, а това щеше да го освободи от глупавите му илюзии.