Привечер Зоя седеше в кухнята и съзерцаваше тъмните сенки на дърветата, които се бяха удължили от последните слънчеви лъчи. Така я завари майка ѝ пред чаша чай, със зареян поглед в нищото.

– Много ли стара изглеждам, мамо? – попита Зоя с прикрит страх в гласа си.

– По-стара от миналата година и по-малко от следващата, – засмя се майка ѝ.

– Животът си лети, – с тъга прошепна Зоя.- Погледни ме на какво съм заприличала.

– На твоите години животът минава бързо, – изкашля се майка ѝ, – човек живее безрасъдно, все едно цяла вечност ще изкара тук на земята. Виж, моите дни се топят като ланския сняг, дори не знам къде ми се губят часовете?

– Мислиш ли, че някой все още може да ме хареса и да се влюби в мен?

– Аз бих попитала друго. Дали ти ще намериш човек, в когото да се влюбиш? – въздъхна майка ѝ. – Щастието, за което толкова много хора жадуват, идва от любов, която се отдава.

– За влюбване, – засмя се Зоя, – не се съмнявам, че ще мога ….все още!

– Утре всичко може да се случи с мен и ти ще останеш сама. Омръзна ми да ти повтарям да се ожениш.

– За кого, мамо? – засмя се Зоя.

– За Гошо, той е добро момче, рядко се срещат такива грижовни и любвеобилни хора, като него.

– Гошо ми е само приятел, – каза Зоя, – на него всичко мога да му каже, не веднъж ме е утешавал, но да се оженя за него …… О, не, – и Зоя направи кисела физиономия.

– Тогава защо ходиш с него навсякъде и го дрънкаш за щяло и нещяло?  Нали за това е мъжът, да те подкрепя, да те разбере, да те утешава, ……

– Мамо, ти нищо не разбираш от мъже, – скочи Зоя от стола.

За нея майка ѝ имаше остарели представи, които не се вместваха в нейните разбирания. Но и с нейните „модерни“ схващания до сега не си бе избрала подходящ мъж за съпруг.

На церемонията присъстваха само няколко възрастни жени, които поздравиха младоженците щом свърши всичко.

Силвия беше останала в предверието. Тя забеляза една жена със сурови черти, която надничаше в залата, криейки се зад вратата.

– Коя от всичките е булката? – попита жената с доста остър глас.

Вероятно беше дошла в края на службата. Силвия ѝ посочи една от жените цялата облечена в синьо.

– Не може да бъде, – възкликна разочаровано жената. – Чух, че била много красива.

– Тя е, – потвърди Силвия.

– Аз съм дъщерята на младоженеца – и когато видя недоумение в очите на Силвия добави,- от предишното му семейство.

– Не знаех, че има друго семейство! – възкликна Силвия.

– О, да има. Той така  не се осмели да ни запознае с тази жена, с която сключва брак днес. Знам от мама, че е ходил с нея, още когато бях малка. Майка ми почина и те се събраха.

„Любовница, – помисли си Силвия. – Навярно е искал да се разведе с жена си, но после е размислил. Сега, когато всичко е свършило и те вече са стари, той се е върнал при нея“.

– Не съм тук заради сватбата, – каза дъщерята, като махна с ръка. – Просто исках да я огледам добре. Баща ми си падеше по красиви жени, вечно се заглеждаше след тях.

Младоженецът отиде при новата си булка, хвана я под ръка и я целуна.

– Не може да бъде, та тя дори не е красива, – сърдито изсъска дъщерята на младоженеца.

Жената излезе навън, изтича по пътеката, качи се в една кола и ядосана отпраши нанякъде.

Трагедията в предишното семейство беше избегната, но на каква цена?!

Когато дъщерята видя облечената в синьо старица, тя осъзна че преди много години баща ѝ не само е изгарял от страст. За него това не е било само изкушението на красотата. Тук имаше нещо безмислено и непонятно за самата нея.

Тази работа на открито за Антон беше по-скоро забавно занимание, отколкото задължение. Днес подрязваше живия плет, когато забеляза едно момиче да върви по близката алея.

Нещо го привлече в нея и той я проследи до корта. Момичето не беше красавица, но имаше прецизни удари. Антон беше привлече  от ловкостта ѝ.

Застана на вратата и изчака играта ѝ да свърши. Когато Даря мина край него с ракета на рамо, не посмя да я заговори. Проследи я с поглед, докато момичето се скри зад една сграда.

Антон беше зашеметен. Той все още виждаше стегнатите ѝ мускули, удълженото ѝ лице, с изпъкнали скули и късата ѝ коса с цвят на какао.

Същата вечер разказа на приятелят си Личо за „неземното“ момиче.

– Тони, да не си се влюбил? – погледна го с интерес Личо.

– Не! Харесва ми, нищо повече, – троснато отвърна Антон.

– На близо ли живее? – заинтересува се Личо.

– Не знам. Не съм я виждал преди, – смутено призна Антон.

– Ами ако е женена?

– Какви ги говориш, – засмя се Антон, – такива не играят тенис сами ….. Много по-различна е от момичетата, който познавам.

– Уплашил си се и дори не си се запознал с нея?! – плесна с ръце Личо.

– Какво да правя? Когато мина край мен, не знаех какво да ѝ кажа, – започна да се оправдава Антон.

– Като не можеш да говориш, играй с нея тенис, – подскочи Личо.

– Нямам представа как се играе това. Никога в живота си не съм държал в ръце ракета, – наведе тъжно глава Антон.

– Какво изобщо можеш да правиш? – изригна като вулкан Личо.

– Да танцувам, – плахо каза Антон.

– Тогава я покани на танци, – предложи Личо.

– Не мога, – изстена Антон.

– Ако искаш аз ще поговоря с нея, – предложи помощта си Личо.

– Да не си посмял, – сви ръцете си в юмруци Антон. – Само да я докоснеш, ще ти счупя главата.

На другия ден Антон дълго я дебна, като се правеше, че се занимава с храстите. Когато момичето мина край него, стеснението отново го надви.

Това се повтаряше в продължение на две седмици, докато градинарят бай Васил забеляза, че растенията са подрязани почти до корен и реши да се намеси, преди цялата градина да бъде опустошена.

На другия ден бай Васил влезе в корта. С мучене и настойчиви жестове показа на момичето да върви към обожателя си, който щръкнал зад храстите гледаше изумен. Момичето беше ужасено и не реагира.

Бай Васил я хвана за ръката ѝ я повлече. Така Антон се озова лице в лице с Даря, която за да се отърве от градинаря, се вкопчи в него.

След като бай Васил ги остави, Антон и Дарина отидоха на кафе. Така започна и тяхното приятелство.

Разговорът тежеше. Около масата всички млъкнаха. Звън на чаша, изтървана вилица и преместване на стол се опитаха да разкъсат тишината. Хората започнаха да се оглеждат и по някои лица плъзна неволна усмивка.

Рачо се надигна и обяви:

– Време е. Трябва да вървя. Утре съм на работа.

Валери вдигна рамени, а момичетата се спогледаха. Рачо облече анурака си и се обърна към девойките:

– Е, момичета, до скоро, – закани им се с пръст. – И да не се карате.

Вдигна глава и погледна Валери.

– Вальо, ела да ме изпратиш.

На Валери не му се излизаше никъде, но нали е домакин, пък и с Рачо бяха приятели от деца. Приведе рамене и тръгна след госта.

Когато бяха вече на двора, Рачо се обърна. Той едва различи приятеля си, който се движеше след него. Нощта беше тъмна. Луната се бе свряла някъде между облаците и сигурно сладко си покъркваше.

– Нещо не е наред с теб, Вальо, – каза с тъга Рачо. – Не ме разбирай погрешно. Знам, че според завещанието, ако се ожениш втори път, трябва да спра да ти давам пари, но знаеш, че аз съм ти приятел. И дори да се ожениш утре, аз няма да спра да изплащам дела ти.

Валери мълчеше. Не му трябваха на него пари. За какво са му като нея я няма? Нелепа случайност беше прекратил животът на Елена, а той още тъгуваше по нея.

– Исках да ти каже друго, – изкашля се Рачо и продължи. – Имам един приятел, малко смахнат е. Обича да пребарва каквото му попадне, носи се слух, че спи със собствената си дъщеря.

– Е, дано не са такива всичките ти приятели, Рачо, – засмя се Валери в мрака.

– Та като чу, че жена му умира, – продължи Рачо все едно, че не чу какво каза Валери, – отиде до града купи хладилник, пералня, видео, всичко, което тя е искала, за да може да умре щастлива. Ето това се нарича милосърдие.

– Да умре щастлива!?, – усмихна се Валери.  – А преди къде е бил? Нима тази жена е живяла щастливо с него?

– Ти си умен и прозорлив човек, – започна Рачо отдалече. – Почтен си, няма две мнения по въпроса. Готин си. Проблемът ти е, че ти липсват три неща.

Валери озадачено погледна Рачо. Бяха стигнали пред павилиона, където слабата светлина от него им осветяваше лицата.

– Така е , – продължи настоятелно Рачо, – липсват ти желание, радост и милосърдие. Тези неща вървят комплект. Ако нямаш радост, нямаш желание, а от там и милосърдие. Помисли добре и се разведри. Станалото станало, не можеш да върнеш нещата назад.

Валери хвана Рачо за ръката, поиска да му каже нещо, но се отказа и махна с ръка.

– А сега се прибирай, – каза примирено Рачо. – Ето взе да прикапва. Все едно виждам теб. Само като те погледна и ми се доплаква.

Двамата приятели се разделиха. Рачо бодро закрачи към центъра, където живееше, не искаше да се намокри. А Валери приведе рамене и тръгна към къщи. За него нямаше значение идващия дъжд, душата му плачеше ……

Стоян беше едва на седем, но много обичаше конете. По цял ден яздеше по хълмовете, а вечер се прибираше уморен и прашен.

Една сутри Стоян видя нещо невероятно. Слънцето едва бе разкъсало мрака и обля със светлина хълмовете. То се издигаше бавно и спокойно, нали му предстоеше цял ден, нямаше за къде да бърза.

Изведнъж слънцето бе закрито от грамаден орел. Птицата се спусна надолу и грабна с огромните си нокти едно агне от стадото. След това размаха криле и полетя към хълмовете.

Стоян стоеше с отворена уста и не можеше да повярва на очите си.

– Какви яки нокти, – плесна с ръце момчето. –  Хвана агнето и го отнесе, все едно изобщо не тежи.

От близкото дърво се чу плясък на крила. Оттам излета много по-малка птица, която се приземи върху гърба на най-големия овен от стадото.

Птицата заби ноктите си в животното и запърха с немощните си криле. Подскачаше и се опитваше да отнесе с малките си нокти огромния овен.

След известно време ноктите ѝ се оплетоха във вълната му и тя се оказа в капан.

Стоян се засмя и каза:

– Глупава птица. Може да си видяла какво направи орелът, но той е як и силен, а ти …..

Слезе от седлото и се втурна към овена. След малко дотича овчарят с изваден нож и освободи птицата от сплъстената вълна на овена. Разтвори крилете ѝ и подряза някои от перата ѝ.

Мъжът подаде птицата на момчето и се захили.

– За теб е, – рече овчарят, – можеш да си я гледаш като домашен любимец.

Стоян погали с ръка сивочерната глава на  птицата. Огледа я внимателно и разбра, че доста се е изплашила.

– Каква е тази птица, – извика Стоян към овчаря, който бе тръгнал  вече със стадото си.

Човекът се обърна и се разсмя:

– Обикновена чавка, която иска да изглежда като орел.