Мария слагаше масата за вечеря и телефона извъня. Тя вдигна слушалката и чу разплакания глас на Магда:

– Извинявай, че те безпокоя, Мария, но бих искала да поговоря с теб.

Магда смутено прекъсна и добави малко по-спокойно:

– Да не ти преча нещо? В неподходящ момент ли се обаждам?

– Не, какво се е случило? – попита притеснено Мария. – Нещо с Павел ли?

– Да за него, – каза Магда, – въпреки че докторът, Господ да го благослови, каза, че имало надежда. Добре, че той му каза, аз нямаше да мога и дума да обеля, за да му обясня, какво го очаква.

– Лекарите разбират  пациентите си, – добави разбиращо Мария.

– Знаеш ли, – проплака Магда, – Павел има травма на гръбначния стълб. Неврохирургът мисли, че има шанс за него. Травмата прилича на натъртване, но той каза, че частица от кост е предизвикала пукване на прешлен, който притиска гръбнака. Получило се е мозъчно сътресение. След това лекарят обясни, че нямало гаранция, ….. но за сега Павел трябва да остане под лекарско наблюдение. А аз няма да мога да го гледам и … .и

Магда се разплака отново. Мария се чувстваше напълно безпомощна, искаше ѝ се да бъде близо до Магда, да я прегърне и успокои.

– Павел как го прие? – попита Мария.

– Много зле, – тъжно каза Магда. – Най-напред мълчеше, но след това се разкрещя на доктора. Посочи на всички вратата, включително и на мен и каза, да се махаме, защото искал да остане сам. След това се разплака, като дете. Опитах се да го успокоя, исках да му помогна, но самата аз съм отчаяна.

Мария напълно разбираше приятелката си. Мъжът ѝ скоро катастрофира, щастливото и задружно семейство на Павел и Магда бе се сблъскало с болка, мъка, отчаяние и несигурност в бъдещето.

Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Димитър и Елена отидоха на родителската среща на сина си. Те видяха оценките на Чавдар в дневника и останаха ужасени. Синът им, който беше отличник, се бе превърнал в мързелив и слаб ученик.

Класният му ръководител сподели:

– Държи се грубо и отвратително. Да не би нещо да го тревожи?

Изгледа бащата и майката на Чавдар, чийто лица бяха изпълнени с тъга и болка.

– Ако има проблем редно е да ни предупредите. Вярно е, че момчетата стават трудни, когато навлизат в пубертета, но при него нещата се развиха много бързо и неочаквано. За това се питам, дали няма и нещо друго?

– Ами …. – поколеба се да каже нещо Елена.

– Не, – отговори твърдо Димитър, – няма никакъв проблем. Очевидно е от възрастта. Аз бях същия на неговите години. Не исках да бъда добро момче. Ще поговоря с него, нещата не бива да продължават така.

Когато напуснаха сградата на училището, Елена едва не изкрещя:

– Не виждам как можеш да го спреш, – и добави по-спокойно с много болка, – той е много разстроен.

– Да, знам, че е разстроен, – измърмори Димитър, – но ще го накарам да разбере, че си съсипва бъдещето.

– Дано, – Елена звучеше отчаяно. – Малко вероятно е.

Когато Димитър се прибра и отиде при Чавдар, синът му се разкрещя:

– Махай се! Изобщо не ми говори. Не искам да те виждам.

– Не ми крещи, – скара му се Димитър.

– Ще викам и крещя, колкото си искам, – Чавдар още по-силно завика. – Ти си отвратителен и противен. Как можа да причиниш това на мама и да се търкаляш с онова момиче? Мама е толкова добра с теб, как можа?

– Да, Чавдаре, срамувам се от себе си, – Димитър наведе глава. – Съжалявам, неприятно ми е, че ти разбра.

– Вместо да съжаляваш, да беше помислил преди това.

– Чавдаре, изслушай ме само, – гласът на Димитър трепереше. –  Много съжалявам и искам да те помоля …

– Да ти простя? За какво да ти прощавам? За това, че съсипа семейството ни, че вгорчи живота на мама?

– Не искам прошка, – каза примирено Димитър. – Искам да те помоля да не съсипваш собствения си живот и шансовете си с подобно поведение. Аз може да съм объркал собствения си живот, но ти не съсипвай твоя. Няма да можеш да се класираш …

– Пет пари не давам за скапания ти университет. Не ме интересува, дори да ме изключат от училище. – Чавдар едва не се разплака, – Не мога да имам това, което най-много искам, семейството ми да бъде такова каквото беше, защото ти ми го отне …..

Чавдар излезе от стаята и силно трясна вратата. Димитър зарови ръце в косата си и заплака.

Стилянов беше много угрижен и притеснен. Сновеше в стаята като затворен звяр и пъхтеше отчаяно.

– Трябва да сложа край на това и то на всяка цена. Така не може да продължава, – повтаряше си го по няколко пъти на ден и го мислеше сериозно.

Заради няколко дни и нощи, в които получи прилив на адреналин, имаше опасност да загуби всичко, което имаше.

Наблюдаваше я. Тя бе младо момиче, не бе дори красива, 15 години по-млада от съпругата му и почти 10 години години бе по-голяма от сина му.

Изведнъж видя как животът му се разтъсва застрашително.

Няма значение какво бе направил. Но как се замислеше над глупостта, която бе извършил, потръпна. Странно, но и сега, когато я видеше, я желаеше повече от всяка друга.

Брака му бе съвършен, имаше прекрасна съпруга, мила, любяща и красива …. Всички негови приятели и познати му повтаряха:

– Ти си невероятен късметлия!

И той наистина беше такъв.

Но животът му бе станал предсказуем ……. Може би това бе причината, която го тласна към Меги.

Жена му се  отнасяше доста сериозно към секса. Опитваше се да му достави удоволствие и никога не му отказваше, когато той искаше, но никога не предприемаше първата крачка.  Да бъдат интимни някъде навън, за нея бе лудост.

Съпругата му стриктно изпълняваше задълженията си. Придружаваше децата до училище. Измисляше меню за седмицата. Правеше планове за празниците. Планираше вечерите с приятелите, но нещо във взаимоотношенията им липсваше.

Имено това го привлече към Меги. Тя винаги бе изобретателна, готова всеки момент да поеме риск. За Меги сексът беше нейната същност.

– Аз съм мръсник, щом поставям тези качества пред любовта, верноста и семейното щастие, – неспокойно си говореше той.

До сега се харесваше. Правеше каквото трябва. Помагаше на хората. Беше внимателен и добре се отнасяше с децата. Бе се проявил като предан приятел и опора за всеки, но запознанството с Меги промени всичко това.

Сега знаеше:

– Аз съм лъжец, измамник, незаслужаващ такава великолепна съпруга, – безпокойството му нарастваше още повече.

Отначало си търсеше извинение:

– Това е просто флирт, кратка забежка за една нощ.

Смяташе, че по този начин брака му ще се съживи и ще оцени по-добре съкровището, което имаше.

Само че Меги бе повече от флирт, той все повече се привързваше към нея. Бе станала като наркотик за него. До сега не бе срещал друга като нея. Тя го бе изкарала от успешната кариера и съвършен брак.

Меги не знаеше какво е морал. Веднъж призна:

– Не знае броя на мъжете, с които съм спала, – погледна го изненадано и се усмихна. – Да не мислиш, че си водя статистика.

Тя пиеше прекалено много и от време на време посягаше към наркотиците. Беше от жените, които той презираше и мразеше, затова не можеше да си обясни:

– Какво всъщност правя при нея, освен че се наслажавам на секса с нея?

За него това бе опасно, защото бе открил невероятен източник на вълнение.

Животът му вървеше към провал, ако не се осъзнаеше и отърсеше, нищо хубаво не го очакваше.

На Донка Милчева много ѝ допадаше спешното отделение. Нямаше престава защо е така, но след родилното, то бе любимото ѝ отделение.

Тук бе различно всеки ден. Непрекъснато  се случваше нещо. От време на време Донка се сблъскваше с ужасни случаи като жертви на тежки катастрофи, инфаркти, травмиращи инциденти, изгаряния, токови удари, но през повечето време работата бе рутинна.

Дейността ѝ в спешното отделение я сближаваше с колегите. Споделяха си много неща. Понякога бяха под огромно напрежение, но тук е много по-различен светът от този навън. В отделението се създаваха трайни и здрави приятелства.

Най-важното нещо за Донка бе:

– Да помагам на хората да се почувствуват по-добре, да допринасям за доброто им състояние, – както веднъж бе заявила, когато я попитаха: „Какво правиш тук?“.

Нали именно за това бе записала медицина.

Спешното отделение ѝ носеше голямо удовлетворение. Не искаше да се премести в дерматологията, където ѝ предлагаха.

Беше заявила на шефа си:

– След завършването на практиката, искам да остана тук в спешното.

– Да, но тук няма да изкараш много пари, – беше ѝ казал той.

– Парите не са най-важното нещо в живота, – каза му решително Донка.

– Кажи го на жена ми, – засмя се той и тръгна към следващата стая.

Тя не знаеше кога шефа ѝ ще се усмихне или намръщи, но пък много я подкрепяше, хвалеше добрата ѝ работа, но не се колебаеше да ѝ направи забележки, ако сгрешеше.

Когато обърка сиптомите на исхемичната болест на сърцето, той я успокои и ѝ каза:

– И аз като по-млад допуснах същата грешка.

Веднъж, когато я откри разплакана в стаята за почивка, я потупа по рамото и каза:

– Не забравяй, че всички правят грешки, само че лекарите покриват своите. Избърши очите си и да вървим да видим как е жената, защото след малко трябва да поговорим и с противния ѝ съпруг.

Ако не останеше тук, щеше да се насочи към гинекологията, тази специалност я привличаше много отдавна.