Леля и племеница. Макар да имаха голяма разлика помежду си, те често разговаряха. Имаха много общи неща, от които се интересуваха.

Днес Роза бе малко изнервена, а ляля Роси я успокояваше.

– Разочарована съм от баща си, – едва не се разплака Роза.

 – И от мен ли? – попита леля ѝ загрижено.

 – Не. Не вярвам, че си искала да го съблазниш. Това не би се случило, ако мама не го бе оставила тук сам.

 – Ти не правиш ли същото с Минчо, съпруга ти?

Роза трепна

 – Но той го прави, независимо дали съм там, или не, а аз се нуждаех от малко почивка.

 – Почивка от града? Или от Минчо? От подозренията и несигурността?

 – От всичко, което изреди.

 – Когато нещо не върви, просто бягаш от него, – загрижено каза Роси. – Майка ти винаги прави така. Когато семейният ѝ живот се превърна в кошмар, тя се посвещава на работата си и прехвърли отговорността на теб и баща ти.

 – Не прехвърлям никаква отговорност на друг човек, – оспори думите ѝ Роза, подразнена от предположението.

Бе се постарала да организира абсолютно всичко, преди да замине за наколко седмици.

– Всичко съм подредила за Минчо, така че той няма за какво толкова да се грижи. Каква отговорност съм прехвърлила?

 – А брака ти?

 – Но той ми изневерява.

 – А ти му позволяваш, – натърти Роси.

 – Като го оставям сам в къщи ли? – попита Роза. – Е, може би му предлагам сам да влезе в капана си. Не съм наивна, – повиши глас. – Може пък да се надявам той да се разкрие в истинската си светлина. Моментът е дошъл. Не знам. Но знам, че това си е моят живот и не съм толкова глупава, че да съм безразлична към връзките му, но ще се оправям с това по начин, който на мен ми харесва.

Роси се усмихна:

 – Това, скъпа моя, бе най-разпаленото и категорично изявление, което някога съм чувала да правиш.

Роза въздъхна дълбоко.

 – Ти ме предизвика.

Вечерята беше привършила, но те седяха край масата и още бъбреха.

– Татко, – Боби неспокойно се въртеше на стола си, – всички книги от Библията първоначално са написани на различни езици, а после са преведени и на нашия език.

– Така е, – съгласи се бащата. – Римокатолическата църква се е опитала да забрани преводите. Не са искали хората като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.

– Добре тогава, – подскочи Боби, – а къде са оригиналите?

– Какви оригинали?

– Оригиналните книги на Библията, написани на еврит и гръцки. Къде ги държат?

– Нямаме истинските оригинали, – поясни бащатата, – имаме само копия.

– Къде са копията тогава?

– На различни места в манастири, музеи, ….

– А не трябва ли да са на едно място?

– Има повече от едно копие на всяка книга и някои от тях са по-добри от други.

– Как може едно копие да е по-добро от другите? Не трябва да са различни, – изрази несъгласието си Боби.

– Различни са поради човешките грешки.

– Тогава кое  копие е вярно? Как да ги различаваме?

– Това става чрез текстово изследване. Сравняват се различни версии и се излиза с най-вероятностния текст.

Боби се ококори.

– Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, в която са Божиите думи?! Хората спорят  и преценяват сами?

– Да.

– А от къде знаем кои са прави?

Бащата се усмихна, явно Боби го бе притиснал здраво до стената.

– Вярвам, – каза бащата, – че ако работят със смирение пред Бога, Той ще ги напътства.

Майката на Боби не се стърпя и се обади:

– Не спори с баща си! Още си момче, нищо не знаеш.

– Остави го, Диди. Нека пита, – бащата реши да успокои обстановката. – Имаме вяра, че Бог може да направи така, че Словото Му да достигне до нас във формата, която Той иска.

– Защо Бог не е помогнал на писарите да не правят грешки в копията, – още по неспокойно Боби се завъртя на стола, – ако наистина е искал да научим Словото Му?

– Някой неща не са ни дадени да ги разбираме, – каза баща му.

Боби беше набрал инерция и продължи:

– Ако преписвачите са правели грешки, защо да не ги правят и тълкувателите на текстовете?

– Трябва да вярваме, Боби!

– Трябва да вярваме в Божието Слово, а не на професорите по гръцки, – начумерено констатира Боби.

Майка му прибра няколко посивели кичури от челото си и се обърна към Боби:

– Значи ти си прав, а другите грешат?

Това силно жегна момчето, защото забележката бе напълно справедлива. Той знаеше, че не е по-мъдър от останалите.

– Разсъждавам само логически, –  запротестира Боби.

– Ох, тази твоя логика, – кимна майката с глава.

Боби наведе главе и остана насаме със мислите си.

Стигнаха до клетката и групата миньори се качиха заедно нагоре. Докато пътуваха, Данчо забеляза, че старият Нико го гледа  присмехулно. Макар и доста възрастен Нико обичаше да се заяжда с новите в мината, а Данчо за първи път днес бе слязъл в забоите.

Малко преди да се изкачат Нико не се стърпя и попита:

– Данчо, как мина първият работен ден?

– Добре, – каза спокойно Данчо.

Изражението на Нико бе злорадо и продължи:

– Нямаше ли някакви проблеми?

Данчо сви очи. „Навярно някой от тях ми е погодил номера с лампата, – помисли си младият миньор, – а сега проверяват дали съм се уплашил“.

– Лампата ми угасна, – каза Данчо – и трябваше почти цялата смяна да работя на тъмно.

Данчо едва овладя гласа си. Беше го страх, но той не би признал никога това.

Марин повиши тон:

– Почти цяла смяна?

– Да, – потвърди Данчо.

Стоян се обърна към Атанас:

– Нали се бяхме разбрали само за един час?

„Ясно всички знаеха за случилото се, – разсъждаваше Данчо. – Изглежда такива номера правеха на новаците, но Атанас, който смени лампата ми, май е прекалил“.

Нико се хилеше срещу Данчо предизвикателно:

– Не те ли беше страх? Сам в тъмното? Ха-ха-ха, – звучеше противно гръмкия му смях.

Данчо не знаеше какво да отговори. Всички го гледаха и чакаха, какво ще каже. Повечето не се усмихваха, изглеждаха гузни и засрамени заради Атанас.

Данчо реши да бъде прям:

– Страх ме беше, но не бях сам.

– Как така? – скочи Нико.

– Исус беше с мен, – спокойно каза Данчо.

Нико се засмя, но никой от останалите не се присъедини към него.

Там долу в тъмнината, Данчо опипваше и гребеше, но същевременно пееше. Покланяше на Бога и на сърцето му бе станало по-леко….. Данчо разбра, че има един, Който не бе го изоставил.

В дома на Петър и Мария растяха две малки деца, момче и момиче. Те бяха добри родители и им се искаше да ги възпитат правилно.

Днес времето беше дъждовно и децата тихо си играеха в стаята с играчките. Всяко от децата бе избрало и си играеше с играчката, която му харесваше най-много.

Скоро тишината бе нарушена.

– Дай ми това, – протегна ръце към играчката на сестра си Михаил.

– Няма, – Дора притисна играчката до гърдите си и даде гръб на брат си.

Обстановката беше напрегната. Ако оставеха децата сами да се разберат, щеше да се стигне до дърпане на коси и разменяне на удари.

Петър погледна дъщеря си и каза съвсем спокойно:

– Дора, ти доста си поигра с камиончето, сега можеш да го дадеш на Михаил да играе.

Момиченцето нацупи устни и погледна настрани недоволно.

Петър взе нежно Дора на ръце и побутна с ръка камиончето към сина си. След това се обърна към Дора и каза:

– Харесва ли ти, когато татко си поделя с теб сладоледа?

Момиченцето прегърна баща си, погледна го с широко отворени очи и каза:

– Да.

– Добре! Тогава подели играчката си с Михаил, а по-късно той ще я сподели с теб. Договорихме ли се? Можеш ли сега сама да му подадеш камиончето?

Дора взе играчката и внимателно я подаде на Михаил, който през цялото това време не помръдваше и стоеше с ококорени очи.

– Ти си умница, Дора, – каза Петър.

Дора наведе срамежливо глава надолу, а по бузите ѝ избиха издайнически червени петна.

Петър се обърна към сина си каза:

– Мишо, сега ти можеш да благодариш на сестра си.

По лицето на Михаил се разля щастлива усмивка. Той погледна сестра си и нежно ѝ каза:

– Благодаря.

Дора топло погледна брат си, а след това се обърна и се усмихна на баща си. Тя усети, че е направила нещо правилно и остана доволна от постъпката си.

Ерусалим беше препълнен с поклоници, дошли от всички краища на Римската империя.

Изведнъж вниманието на народа бе привлечено от група галиеляни, обхванати от вдъхновение. Те се обръщаха към народа със странни речи.

– Остави ги те са пияни, – викаше някой от тълпата.

– Невероятно, – възкликна друг от събралите се, – тези хора са от Галилея, но това което говорят се разбира и тези, които не знаят арамейското наречие.

Тогава излезе напред Петър, ученик на Исус и каза:

– Дойде време да се изпълни пророчеството за Духа Божий, койтотрябваше да дойде въру всички вярващи. Израилтяни, послушайте тия думи: Исуса Назарянина, мъж засвидетелствуван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения, които Бог извърши чрез Него посред вас, както сами вие знаете, Него предаден според определената Божия воля и предузнание, вие разпнахте и убихте чрез ръката на беззаконници; Когото Бог възкреси, като развърза болките на смъртта, понеже не беше възможно да бъде държан Той от нея. Тогова Исуса Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. И тъй, като се възвиси до Божията десница, и взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате. И тъй, нека знае добре целият Израилев дом, че Тогова Исуса, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник.

Като чуха това, хората ужилени в сърцата си, рекоха на Петра и на другите апостоли:

– Какво да сторим, братя?

А Петър им каза:

– Покайте се, и всеки от вас нека се кръсти в името Исус Христово за прощение на греховете ви и ще приемете тоя дар, Светия Дух. Защото на вас е обещанието и на чадата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог, ще призове при себе Си.

Силата на думите на Петър с нищо не можеше да се сравни. В същия ден, хиляди евреи се кръстиха в името на Исус …