Симо срещна бай Димо и сподели за неприятностите в семейството си и че очаква скоро да му се роди дете. Кавгите не бяха най-доброто, което трябваше да присъства в едно семейство, особено, когато се очаква появата на бебе, но се случваха.

За да разсее младия мъж бай Димо попита:

– Как ще се казва детето, ако е момче?

– Съпругата ми иска да го кръстим Халев, но на мен това име не ми харесва, – каза категорично Симо.

– Защо, това е много хубаво име, – възрази бай Димо. – Знаеш ли историята на истинския Халев?

– Не.

– Халев е изживял живота си честно и на старини е станал „достоен старец“. Отвори Библията и прочети неговата история …. Ще ти бъде интересно.

– Ще го направя, – зарече се Симо.

Той уважаваше много възрастния човек. И понеже от малък бе останал без баща, за него бай Димо стана такъв. Симо знаеше, че старецът няма да му даде лош съвет, защото го приемаше като свой син.

– Твоят син ще има дълъг и плодовит живот, – каза унесен бай Димо. – Той ще почита и уважава родителите си и ще ги обича. Майка си ще закриля, а с баща си ще се гордее. Жена ти ще го обича и ще му вдъхва надежда, но твоят добър пример ще го ръководи в живота му. Той внимателно ще те наблюдава и ще стане такъв, какъвто си и ти.

– Колко странно звучи всичко това, – тръсна глава Симо, – той ще стане такъв какъвто съм и аз.

– Така е, – каза бай Димо. – Ти не приличаш ли на твоя баща?

– Опасявам се, че твърде много приличам на него. Поне така казват тези, които са го познавали.

– Твоят баща е направил всичко, на което е способен, но се е надявал ти сам да прибавиш мъдрост и разбиране към неговия опит. Ако си постъпвал лошо до сега, е време да промениш нещата. Кавгите и раздорите, особено в семейството, няма да доведат до нищо добро.

Симо въздъхна.

– Това няма да стане отведнъж, – бай Димо погледна обнадеждаващо младия мъж. – Дори и в най-тежката битка запомни едно, за Халев, твоя син, ти си герой. Ти си неговия водач, който може да му покаже пътя към целта на живота му, за да се превърне един ден в „достоен старец“.

– Ще се постарая да бъда добър пример за сина си и за всички деца, които ще имам, – очите на Симо горяха от вълнение.

Те бяха приятели от деца, споделяха си всичко и търсиха съвет един от друг. Пламен имаше сериозни проблеми и бе много подтиснат. Приятелят му бе дошъл на срещата с него, за да го изслуша и ако може с нещо да му помогне.

Пламен бе навел глава и обясняваше на Виктор:

– Извиних се на всички, казах им, че съм правил много лоши неща, но вече няма да постъпвам така. Но те не ми вярват и се държат  както преди спрямо мен. Защо става така? Какво не правя както трябва?

Виктор помисли малко, а след това каза:

– Виждал си известни личности забъркали се в скандал да казват: „Направих грешка и съжалявам“.

Пламен кимна с глава.

– Скандалът отшумява, но хората не го забравят, – продължи Виктор. – Години по-късно сбъркалия отново и отново казва: „Господи, колко пъти трябва да признавам, че съм направил грешка? Докога трябва да повтарям, че съжалявам за това?“

– Да, така е, – съгласи се Пламен.

– Хората не могат да забравят случилото се, защото смятат, че този който е сбъркал не осъзнава точно какво е направил.

– Как така? – скочи Пламен. – Щом човек се извинява, той е разбрал, че е сбъркал.

– Ако човек  сгреши, – започна спокойно да обяснява Виктор, – обикновеното извинение е напълно достатъчно да оправи нещата. Но тук има нещо друго. Защото този човек не е направил грешка, а е избрал да постъпи така

– Каква е разликата? – вдигна рамене Пламен.

– Представи си, че си пред някакво препятствие, но в момента не го виждаш, правиш крачка и болезнено пострадваш. Това е грешка. Но ако знаеш, че не трябва да преминаваш от дадено място, защото може да се нараниш и  въпреки забраната преминеш, лошото се случва, но това вече не е грешка, а избор, който сам си направил.

– Искаш да кажеш, че в живота си съм допускал много грешки, като съм правел неправилен избор?

– В повечето случаи е ставало точно така. Например, не си присъствал на футболния мач, в който участва сина ти, това е бил твоя избор за момента, да не отидеш там. Или претупал си работата, която са ти поверили, независимо от това, че рано или късно ще се открие небрежността, която си проявил. Това също е в резултат на твоя избор. В очите на хората ти си егоист и мошеник.

Пламен беше пребледнял и чупеше пръстите на ръцете си несъзнателно.

– Когато направиш грешка, можеш да кажеш само едно „извинявай“, – продължи да обяснява Виктор, – но когато си постъпил по определен начин, защото така си решил, единствената възможност да възстановиш взаимоотношенията си човека, който си онеправдал, е искрено да се покаеш и да поискаш прошка.. Ако става въпрос за пари или отнета собственост вярвам, че се досещаш какво трябва да направиш? Този човек трябва да получи някакво обезщетение.

– И това трябва да направя със всички, които съм огорчил и наранил, без изключение? – въздъхна Пламен.

– Задължително, особено към подчинените си. Някои началници смятат, че ако се извинят на по-ниско стоящите от тях, ще загубят авторитета си, но те го губят именно, защото не е постъпил така.

– С подчинените ми ще бъде много лесно, но с близките ми ……, – изохка Пламен, – те трудно ще ми повярват.

– Колкото по-дълго си имал близки взаимоотношение с някой, толкова е по-трудно да го убедиш, че си се променил. Прошката коренно се различава от доверието и уважението. Прошката е свързана с миналото, а доверието и уважението са за бъдещото. Прошката е в ръцете на другите и те могат да ти я дадат или  да ти я откажат. Но изграждането на уважение и доверие е в твоите ръце и ти трябва да ги постигнеш

Въпреки болката от това, че другите не вярват в желанието му да се промени, Пламен бе решил да не се отказва. Той знаеше, че макар и по-късно нещата щяха да се обърнат в негова полза.

Дядо Симеон често се отбиваше на обекта. Той познаваше младият инженер Сидеров, който бе много груб с работниците.

Веднъж дядо Симеон не се сдържа и попита Сидеров:

– Защо толкова грубо се държиш с тези хора?

– А, така значи, грешка съм допуснал? – Сидеров иронично изгледа старецът.

– Знаеш ли как се казват? Какви проблеми имат? – настойчиво продължи старецът с въпросите си.

Сидеров бе готов да изрита старецът и да го прати по дяволите, но се въздържа, защото този човек познаваше баща му, а младият инженер много зависеше от баща си.

– Ето този там побелелият мъж е Стамат,  – продължи кротко дядо Симеон. – Той има внуци. Синът му Хари е инженер като теб, женен е и има две деца. Но скоро синът му бил уволнен и сега младото семейство живее при Стамат. След това едно от децата се разболя и имаха доста проблеми.

Дядо Симеон се огледа и посочи с ръка един млад мъж, който копаеше дупка.

– А това е и самият Хари. Както виждаш, той не се е погнусил да върши и по-тежка работа. Мая и Динко нямат още деца, макар че искат много. Динко е на твоите години. Мая направи спонтанен аборт преди три дни. Помниш ли какво каза тогава на Динко?

– Ама той не каза, че …. – явно съвестта на Сидеров бе започнала да се събужда.

– Ти му каза, че ако жена му не дойде днес на работа, ще ги уволниш и двамата.

Сидеров бе навел глава и избягваше погледа на стареца.

– Онова момче с маркуча е Мартин. Баща му е банкер, но иска синът му да работи през лятото и да се издържа сам. Момчето се бе оплакало на баща си, че трудно се работи при теб, но баща му го насърчил да остане и да не напуска. Може би банкерът те използва за пример на сина си, как да не постъпва в бъдеще. Но да си кажа честно, никой от тяхното семейство по- късно няма да каже  добра дума за теб.

Сидеров беше покрил лицето си със длани и се чудеше как да се скрие от изобличението на старецът.

– А ей там, виждаш ли онези дангалаци? – дядо Симеон продължи да обяснява. – Това са Димо, Захари и Димитър. Баща им отдавна е починал. Майка им е болна, но те нямат пари, за да я заведат на лекар. А до чешмата са Стойна с дъщеря си Мария. Те се страхуват да пият вода, защото очакват да им се разкрещиш, че са спрели да работят.

Сидеров наведе още по надолу глава, а старецът продължи:

– Мимето не е добре, почти на тридесет години е, но умът ѝ е като на 12 годишно момиче. Стойна няма право да кандидатства  за парични помощи по разни социални програми, защото преди две месеца са ѝ откраднали документите. Онзи слаб мъж е Борис, той работи на две места и се грижи сам за болната си майка. Съвестен човек е, но не вижда никаква надежда за бъдещето си. Може би за това не работи така усърдно. Затова ли му удържа 50 лева от заплатата миналата седмица?

– Платих му каквото си е заслужил, – гласът на Сидеров звучеше съвсем тихо.

– Може и да си прав, – поклати глава дядо Симеон. – А ти би ли искал да получиш каквото заслужаваш?

– Не, не бих искал да получа това, което заслужавам, – враждебната нотка в гласа на Сидеров нацяло бе изчезнала. – Надявам се не на справедливост, а на милост.

– Всички те Хари, Мая, Динко, Марин, Димо, Захари, Димитър, Стойна, Мария, Борис и още много на този строеж са много скъпи за Бога, както е скъп за теб сина ти.

Двамата замълчаха. Животът на Сидеров бе стигнал до кръстопът. Но имаше надежда за него, съвестта му се бе пробудила.

В църквата нямаше много хора. Но и селцето не бе голямо. Повечето в неделния ден бяха на полето и съвсем бяха забравили за спасението на душите си.

Пасторът на църквата бе ревностен служител на Бога и въпреки закоравелите души на хората, той се молеше за тяхното спасение.

Откакто бе дошъл, се прибавиха още десетина души към вярващите, но пасторът не бе удовлетворен, той знаеше, че Бог иска всички да се покаят.

Един неделен ден пасторът застана на амвона, усмихна се на присъстващите и каза кротко:

– Днес има ли някой специално желание за тема на днешната проповед.

Това бе необичайно предложение и присъстващите малко е стъписаха. Но неведоми са пътищата Господни.

Отзад се надигна Макс. Той отскоро бе дошъл в селото, но помагаше на всеки, който имаше нужда.

Поправяше покриви. Събираше дърва в гората за някоя старица. Грижеше се за някой болен възрастен човек, когато нямаше никой край него.

Всички знаеха, че където има нужда, там беше и Макс.

– Не знам дали ще се съгласите с мен, – Макс  леко се изкашля, за да прочисти гърлото си, – но бих искал да се помолим,  в тази църква да има повече усмихнати лица.

Повечето от хората го погледнаха с недоумение, те не разбираха какво точно иска да им каже той. Но Макс продължи съвсем невъзмутимо:

– Струва ми се, че повече хора ще искат да влязат в Небесното царство, ако то не прилича на тази църква.

На много от лица се появи усмивка. Макас бе казал истината и хората я бяха приели с отворени сърца.

Ако ги видеше някой щеше да си помисли, че са дядо и внук, но те току що се бяха запознали. Младият мъж беше угрижен, а възрастният човек до него излъчваше спокойствие и мир.

– Един ден, – каза старецът, – бях в столицата и видях на пътя един човек да гони шапката си, която вятъра му бе отнел. Миг след това го блъсна една кола и човекът умря на място.

Младият човек се намръщи и каза:

– Защо ми разказвате всичко това?

– Просто си мисля, как човек загубва всичко, преследвайки нещо съвсем незначително.

След като се позамисли малко младежът каза:

– Че аз правя това през целия и живот.

Старецът поклати глава:

– Всеки от нас го прави от време на време, но не и за цял живот.

Мъжът искаше старецът да млъкне и да го остави на мира, но нещо го караше да изпитва доверие към този възрастен човек. Изведнъж някаква вълна се отприщи в него и той изля цялата си болка пред стареца.

Разказа му за баща си, който много пиел, за двата си неуспешни брака, за работите си, които в началото уж вървели добре, но после всичко се обръщало срещу него и той трябвало да напусне от там.

– Мисля, че е време да спреш да гледаш в миналото си, не бива да му позволяваш да контролира живота ти днес, – каза съвсем спокойно старецът.

– Знам, че не трябва толкова да мисля за миналото си, – размаха неспокойно ръце Виктор, – не бива и да се тревожа, но се чувствам подтиснат. Просто не мога да престана да го правя. А всичко това съсипва живота ми.

– Синко, тези твои чувства съвсем не са толкова страшни, – каза спокойно и уверено възрастният човек. – Ти не би се тревожил ако бе глупав човек. Само глупавите хора не се тревожат за нищо и нямат страх от никого.

Лицето на Виктор се навъси като буреносен облак В същия момент му се искаше да изрита стареца и да го прати по дяволите, но нещо го задържаше и той продължаваше да слуша разсъжденията на човека до себе си.

– Ти си човек с богато въображение и бързо си представяш неща, които биха могли да ти се случат. Когато страховете и съмненията те връхлетят, ти започваш да пресмяташ всички възможности, за да избегнеш. По-голямата част от притесненията ти, че това или онова ще се случи са напразни, а тези неща, които наистина ще се случат, ти сам можеш да се справиш с тях.

– Какво да правя тогава? – повдигна рамене безпомощно Виктор.

Старецът се засмя:

– Всяка сутрин след като се събудиш, недей да се притесняваш за една или друга несвършена работа, не трябва да се безпокоиш и за нещата, които ти предстоят през този ден. Просто застани и благодари за това, които имаш: твоя дом, кола, завивката, храната не забравяй, че много хора няма и това. И тогава ще се почувстваш по различно, готов за битките, които ще се случат през този ден.

– Благодаря ви, – каза Виктор на старецът, – сякаш огромен товар падна от раменете ми. От сега вече знам какво да правя.

Старецът му се усмихна, потупа го съучастнически по рамото и си тръгна.