Безлунна нощ. Никола дремеше в аптеката. Той бе възвратен човек, но тази нощ бе дежурен. Чу звънеца и бързо скочи.

Когато отвори вратата, видя на прага разплакано момиче с рецепта в ръката.

– С какво мога да ти помогна , момиченце? – попита фармацевта.

– Майка ми умира, – проплака момичето – и аз дойдох да ѝ взема лекарството.

Момичето подаде рецептата, а Никола още сънен неохотно се зае да приготвя лекарството.

Когато приключи го даде на детето. То грабна лекарството, изскочи от аптеката и бързо изчезна в мрака.

Оставяйки шишенцето, от което бе взел малко, за да направи лекарството, Никола изведнъж забеляза грешката си.

– Какво съм направил? – фармацевта пребледня. – В лекарството съм добавил силна отрова и ако болната го изпие …. ще умре.

Никола изтича бързо на улицата, но момиченцето вече го нямаше.

– Какво да правя?  – безпомощно чупеше ръце аптекарят. – От къде да потърся помощ? Дори не знам къде живее това момиче и болната му майка ….

Изведнъж Никола си спомни как майка му казваше:

– Каквото и да се случи в живота ти, няма кой друг да ти помогне освен Бог.

Никола падна на колене и започна да се моли:

– Господи спаси ме! Не допускай майката на това момиченце да изпие лекарството, което ѝ дадох и да умре. Помогни ми, не искам да бъда убиец!

Никога по-рано той не се бе молил така. Беше равнодушен към Бога и дори не даваше да му говорят за Него.

Искрената му молитва не остана без отговор.

Отново някой позвъня. Аптекарят отвори вратата и видя същото момиче.

– О, господине, – каза момичето плачейки, – спънах се и паднах. Шишенцето, което ми дадохте се счупи. Нямам повече пари, а мама умира …..

Никола прегърна детето. Той я утеши:

– Не се безпокой, ще ти направя ново и ще го занесеш на майка си.

Това момиче бе за него като ангел, който донесе отговора на молитвата му, дори много повече, даде му вяра в живия Бог.

Никола направи отново лекарството и когато го даде на момичето, като прибави и малко пари.

От тази нощ Никола обикна Бога, а чрез него и всички хора….

Когато Хари е възстанови, един негов познат му подари малко женско лъвче. Той го отгледа като свое дете. Кръсти го Леонтия.

Когато лъвчето порасна, стана  малко своенравно.

Един ден Хари прояви небрежност и Леонтия се измъкна от клетката.

– Стой мирна, за да те прибера, – извика Хари.

Но тя започна да влачи корема си по земята. Беше безмълвна, готова да скочи. Очите ѝ горяха.

Хари разбра, че сега не ѝ беше баща, а храна за нея.

„Дойде последния ми час, – помисли си той“.

Синът на Хари, Ангел се появи в двора. Той разбра в какво опасно положение се намира баща му.

– Леонтия насам, – извика Ангел. – При мен!

В мига, когато животното отклони поглед, Хари започна да отстъпва бавно назад.

– Погледни насам, Леонтия! – започна да вика Ангел.

Лъвицата погледна русолявият младеж, облечен в пъстри дрехи и се стъписа. Тя започна да отстъпва назад, направи една крачка, после още една…..

Изведнъж Леонтия отново притисна корема си до земята, изгубвайки интерес си към Хари, започна да дебне Ангел

Хари бе целият потен, но продължи назад, от където щеше да потърси помощ.

Ангел бе изтръпнал, но говореше нежно на лъвицата:

– Ти си добро момиче. Не прави глупоти …

Леонтия се вслуша в гласа му, но отвори паст и нададе рев. Ангел стоеше неподвижен, а устните му мълвяха беззвучна молитва:

– Господи, влей кротост в животинското ѝ сърце…

Хари се беше отдалечил вече на безопасно място. Той намери двама мъже и им каза:

– Вземете голямата мрежа и елате. Бъдете внимателни!

Тримата започнаха да се промъкват безшумно към двора.

Лъвицата стоеше на едно място. Колебаеше се, а ушите ѝ леко потрепваха. Ангел виждаше, как лигите ѝ се стичаха по зъбите.

Тя се отпусна назад, малко приседна. Ангел усещаше дъха ѝ. Леонтия се готвеше за скок. Мускулите ѝ потръпнаха.

Лъвицата отвори челюсти и скочи ….., но тялото ѝ се завъртя във въздуха, когато един куршум се заби в ребрата ѝ. Леонтия се търкулна и се удари в оградата. Тя изрева. Нов куршум се заби в хълбока ѝ.

Животното продължи да е търкаля по земята и да скимти. Тогава мъжете хвърлиха мрежата върху нея.

Хари пристъпи спокойно към животното и преряза гърлото му.

Леонтия изрева, закашля се, от устата ѝ потече кръв. С последни сили нанесе удар върху един от мъжете, одра лицето му и застина.

Мъжете скупчили се край нея, въздъхнаха облекчено.

Лия имаше интересна професия. Тя бе журналистка. Ожени се и забременя, но това нея спря да отразява горещите новини в местния вестник.

А това изискваше пътуване в какви ли не превозни средства.  Веднъж тя бързаше, а въртолета, в който беше попадна в зона на турболеннтност.

Машината се мяташе като луда във въздуха.

Лия беше в последните месеци от бременността и за това трудно пазеше равновесие.

Преди да полетят Виктор я бе посъветвал:

– Сложи си колана.

– Не ми е удобно с него, – отговори капризно тогава Лия.

Но сега беше късно, да прави каквото и да е. Тя се откъсна от въртолета и полетя надолу.

„Ще падна долу и ще е разбия, – мислеше и Лия. – Детето ми никога няма да се роди…..На някой покрив или асфалт … имали значение, къде точно ще се размажа?“

Лия падна много близо до една стена и попадна върху платнен навес, защитаващ от слънцето прозорец на 14-я етаж. Това намали скоростта на падането и смекчи удара.

След това Лия продължи своя кошмарен път надолу от сенник на сенник, все по-надолу и надолу.

Баба Магда, 66 годишна жена, току що бе излязла от входа, за да разбере какъв е този трясък. Повдигна глава, замря в ужас и прехапа устни.

– Боже, ще се прибие ….., – едва успя да каже възрастната жена.
Всичко стана за секунди…..И Лия падна, но не на земята…., а върху главата на един случаен минувач, някой и Григор  Динчев, който веднага умря на място.

Никой не съжаляваше за него. Хората само поклатиха глава и казаха за Григор:

– Той бе мошеник, продаваше наркотици. Е, поне сега ще си отдъхнем от него.

Лия веднага бе изпратена в болницата. Лекарят, който я прегледа бе смаян:

– Нямате никакви наранявания, само няколко ожулвания и драскотини.

По-късно в болницата дойде съпругът на Лия, Антон Той бе притеснен и още от вратата започна да разпитва:

– Къде е Лия? Добре ли е? Какво е състоянието ѝ?

Медицинската сестра сам му е усмихна и го поведе към една стая. Когато влезе, Антон намери не само съпругата си жива и здрава, но и едно очарователно малко момченце, което Лия успя да роди малко след падането.

Антон се успокои, а след това се пошегува:

– О, намерила си време и да родиш!?

– Раждането бе преждевременно, – засмя е Лия, – но благополучно.

Двамата е прегърнаха и отправиха очи към малкия спящ юнак, който дори не бе разбрал през какво бе минал …..

Беше лято. Камен Григоров седеше на масата и пишеше големия си труд за явленията в атмосферата. Прозорецът на стаята с изглед към булеварда бе широко отворен.

Днес Камен пишеше поредната глава, в която разказваше за вятъра. Той бе доволен от себе си, защото намери много добри примери, с които да илюстрира твърденията си.

Изведнъж небето се изпълни с облаци. Задуха силен вятър, който подхвана всички листове от масата и ги отнесе през прозореца.

Григоров наблюдаваше с болка как листовете, които току що бе изписал, летяха свободно понесени от вятъра над дърветата. Малко след това заваля проливен дъжд.

Камен разбра, че няма да може да събере разхвърчалите се листове и  с мъка изстена:
– Край, трудът ми отиде на вятъра. Безсмислено е да търся някой от листовете … Ето заваля, дори и да намеря някой той ще бъде унищожен от водата.

Григоров затвори прозореца и отпусна безпомощно ръце.

След няколко дни един млад мъж, потърси Камен в дома му. Когато ученият му отвори, мъжът му подаде няколко листа хартия.

– Изглежда това е ваше, – каза младият мъж.

Григоров разгледа листовете и остана изумен. Това бе главата, която бе писал, малко преди вятърът да му я „отнеме“.

– Невероятно! – възкликна Григоров. – От къде имате това?

– Аз съм Виктор Манчев, – каза младият мъж. – Работя  в печатница. Живея съвсем наблизо до вас .

– Млади човече, вие ме спасихте. – каза Камен вече по-спокойно. – Моля ви, разкажете ми как ги намерихте? Вятърът ги носеше толкова високо, че бях изгубил надежда някога да ги видя отново….

– Бях ходил до в къщи да обядвам, – започна разказа си Виктор.- На връщане видях на земята смачкани и мокри листове. Помислех си, че съм ги изтървал от чантата си. Затова ги взех внимателно и ги занесох в печатницата …..

– Чудо, – извика зарадван Григоров, – сам вятърът се е погрижил трудът ми да отиде направо в печатницата.
Двамата мъже се разсмяха…..

Крум пристигна. Асен се бе събудил от двадесет и осем часов мъртвешки сън.

– Слава на Бога, – извика хазайката на Крум, – най-сетне някой да дойде, да го види.

И тя задърпа Асен нагоре по стълбите.

– Приятели сме, но не много близки, – каза смутено Асен. – Явно на мен се е паднала честа да бдя край леглото му.

Хазайката въздъхна облекчено.

– Боях се, че ще си отиде като куче, без да има кой да се помоли за него, освен мен и жените в църквата. Изпратих съобщение до началника в службата му, но той като разбра, че е заразно болен, отказа да дойде.

– А вас не ви ли е страх? – попита Асен.

Тя поклати глава.

– И аз като вас смятам, че това е мой дълг. Ако Бог иска да умреш, ще умреш.

Асен кимна мрачно. Той свали палтото си и попита:

– Ще мога ли да разговарям с Крум?

Хазайката го въведе в стаята и предложи:

– Да ви донеса чай.

– Не, не е необходимо, – бързо отговори Асен.

Той седна на стола до леглото. Лицето му бе загрижено, а веждите му бяха вдигната разтревожено. Асен изчака да заглъхнат стъпките на хазайката и каза:

– Не е от най-веселите милосърдни сестри, но поне е всеотдайна.

Крум само кимна с глава. Даде знак на Асен, само леко да го привдигне на възглавницата. Изненадващо за мършавия си вид Асен подхвана Крум под мишниците и с лекота го изправи.

– Да дръпна ли пердетата? – попита Асен. – Тук е тъмно като в гробница.

Крум отпи от шишето до леглото малко вода и каза:

– Недей, очите ме болят, а и нямам нужда да те виждам, познавам те добре.

– Достатъчно добре ли? – засмя се Асен. – Като си помисля само странични обстоятелства са ни събирали заедно.

Възцари се мълчание.

– Едва вчера разбрах за тежкото ти състояние, – каза Асен. – Бях в заведението, когато чух, че някакъв самотник, се е разболял тежко и никой не идвал при него. Когато излизах попитах един от сервитьорите: „Кой толкова тежко се е разболял?“ И той ми каза твоето име. Направих се, че не те познавам…

Крум се изкашля, а после каза:

– И аз бих направил същото, все пак не сме много близки и ти не би могъл да поемеш някакъв ангажимент за мен, но все пак ти благодаря, че ме посети.

– Остави сега тези приказки, – намръщи се Асен. – кажи ми от какво имаш нужда и с какво мога да ти помогна. Кой знае, утре и аз мога да падна и ако няма никой край мен, ще си отида, ей така …..