Лидия много обичаше мъжа си. Надяваше се той да не ѝ изневерява, защото трудно щеше да го понесе.

За да провери дали Никола не тича по някоя друга, ѝ дойде на ум невероятна идея. И тя реши да действа.

Искайки да получи отговор на тревожещия я въпрос, Лидия написа следното писмо на мъжа си:

„Между нас всичко е свършено. Не виждам смисъл в по-нататъшния ни съвместен живот….“

Тя сложи писмото на масата и се скри под леглото, за да види как ще реагира Никола.

И ето мъжът ѝ се върна от работа. Лидия с нетърпение очакваше Никола да прочете писмото ѝ. Когато той свърши четенето, присегна се към телефона си и звънна:

– Здравей, скъпа, – каза Никола, – сега ще дойда при теб. Навярно тя е разбрала, че я лъжа и си е тръгнала. Този брак беше грешка. Ето я , дългоочакваната свобода. Нямам търпение да се видим. Чакай ме, идвам веднага.

Лидия бе в шок. Всичко друго. но не и това. Какво е станало? Тя не се помръдна известно време след като Никола тропна външната врата….. А след това заплака.

Тя успя да види как мъжа ѝ събра вещите си и си тръгна.

Лидия се показа от прикритието си. Тя бе тъжна и нещастна. Сълзите ѝ бяха направили бразди върху праха на лицето ѝ, който бе събрала под леглото.

Накрая дойде на себе си, въздъхна дълбоко и се огледа внимателно. На масата до нейното писмо, лежеше друго такова, само че адресирано до нея от Никола.

Лидия бързо го грабна и започна да чете:

„Глупавичката ми, следващия път, когато искаш да ми скроиш някой номер, първо се убеди дали краката ти не се виждат под леглото. Не плачи, отивам до магазина и скоро ще се върна. Обичам те“.

Навярно всеки от вас е чувал, че клиента винаги има право. В действителност, в конкурентна среда се води борба за всеки човек, по всевъзможен начин. Насърчават клиентите си и се  стремят да привличат нови такива. Но някои клиенти са прекалено нагли.

Милка беше на работа като продавачка в супермаркет. Тя учеше в университета и по време на ваканцията работеше на половин работен ден.

Веднъж в магазина влезе майка със седемгодишната си дъщеря. Жената беше облечена по последна мода. Косите ѝ бяха боядисани в ослепително бяло, на лицето ѝ се забелязваше обилен грим, а през рамо бе наметнала чанта от известна марка.

Жената избра необходимите стоки и ги натрупа на куп върху транспортната лента заедно с талони за отстъпка. След това каза на Милка пренебрежително:

– Оправете ги!

Въпреки грубото отношение, Милка ѝ се усмихна и я помоли:

– Моля ви разделете талоните с отстъпка върху закупените стоки, така по-бързо ще ви обслужа.

Жената махна с ръка на касиерката, изсумтя презрително и започна да говори по телефона си.

Милка провери талоните. Почти всички бяха от други магазини, а освен това се оказаха и с изтекъл срок.

– Не мога да ви направя отстъпка, – каза Милка на жената, – защото вашите талони са с изтекъл срок.

Когато чу това, жената не на шега се ядоса:

– Това са моите талони и според тях ми се пада отстъпка.

– Но те са със изтекъл срок….

– Извикай началника си, нямам време да слушам глупостите ти.

Милка извика началника си, а докато той дойде, жената се наклони към дъщеря си и със сладникав глас ѝ каза:

– Гледай, мила, за това трябва да постъпиш в колеж. Ако получиш образование, никога няма да бъдеш неудачница, като тази, която стои зад касата.

Това бе нечестно. Очите на Милка се напълниха със сълзи. Тя бе толкова смаяна от тази наглост, че не знаеше какво да отговори.

Най-накрая началникът дойде и попита:

– Какво става тук?

Жената размаха талоните с изтекъл срок и заяви:

– Полагат ми се отстъпки. Купувачът винаги е прав. Вашите работници трябва да се отнасят с уважение към мен, аз съм ваш купувач.

Началникът изгледа жената, а след това мълчаливо върна стоките обратно по транспортната лента.

– Какво правите? – развика се жената.

– Госпожо, не мога да ви позволя да обиждате работниците в този магазин, – каза бавно началникът като натъртваше на всяка дума. – Ние не желаем  да обслужваме такива клиенти, за това ви моля да напуснете магазина.

Жената се зачерви, очите ѝ щяха да изскочат от изненада. След това тя се разкрещя, като същевременно се насочи към вратата на магазина:

– Кракът ми повече няма да стъпи тук. Сега ще позвъня на моя шеф и той ще ви научи … Вие не знаете с кого си имате работа.

След като истерията заглъхна и жената изчезна, началникът се обърна към Милка и ѝ се усмихна:
– Може малко да си почините, докато се отърсите от шока …

За съжаление не всеки началник се отнася така към подчинените си.

Зорка имаше много работа в дома си, но беше преуморена от работата си в едно шивашко ателие.

Тя осъзнаеше, че всичко това трябва да се свърши, за това помоли сина си:

– Михаиле, моля те помогни ми да разчистим и оправим нещата в къщи.

– Добре, – съгласи се синът ѝ.

Работата бе много, но въпреки всичко успяха да изперат, изчистят и измият всичко, както трябва.

След като приключиха Михаил подаде лист хартия на майка си.

На него бе написано:

Окосих тревата – 1,5 лв.

Почистих стаята си – 1 лв.

Ходих до магазина два пъти – 1,25 лв.

Изнесох боклука – 1, 10 лв.

Измих стълбището – 2 лева.

Почистих банята и тоалетната – 2, 50.

Полях градината – 1,40 лв.

Общо 10,75 лв.

Зорка погледна замислено сина си. Обърна листа и написа на обратната му страна следното:

Девет месеца те носих в утробата си – безплатно.

През всичките нощи, когато бе болен се грижех и се молих за теб – безплатно.

Всяка нощ, когато бе неспокоен и крещеше, успокоявах те – безплатно.

Осигурявах ти играчки, храна, дрехи и всичко, което ти бе необходимо – безплатно.

Моята любов е също безплатна.

Когато Михаил прочете отговора на майка си, очите му се напълниха със сълзи.

Той я прегърна и прошепна:

– Мамо, аз те обичам повече от всичко на този свят.

Той взе листа и под своя списък написа : „Изплатено напълно“.

Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …

Всеки от нас знае какво представлява един бездомен човек. В повечето случаи, това не са приятни на вид хора, стигнали дъното заради личните си проблеми, изглеждат,  сякаш съвсем не ги вълнуват това.

Независимо от предубеденото отношение от страна на обществото, сред тях попадат и такива, които заслужават нормален живот.

Мариус бе бездомен. Той се появи една сутринта пред едно малко заведение. Негов собственик бе 30 годишният Григоров.

– Моля ви, господине, дайте ми няколко лева – каза Мариус на Григоров –   или поне нещо за ядене.

Григоров се замисли, много му се искаше да изрита бездомника далеч от заведението си, но изведнъж се обърна към Мариус и му каза:

– Защо да не ти дам работа?

– Аз живея на улицата от 16 години, – наведе глава Мариус. – Заради криминално престъпление, никой не иска да ме вземе на работа. Трябва да крада или да прося, за да мога да преживявам.

Този разказ на скитникът, още повече затвърди желанието на Григоров да му помогне.

– Добре, – каза собственикът на заведението, – ела да миеш съдовете в кухнята за два часа.

– Готов съм само за храна да ви работя, – съгласи се скитникът.

Мариус сложи престилка, изми ръцете си и започна работа.

Когато собственикът предложи сандвич на Мариус, скитникът го раздели на две и едната половината занесе на една бездомна жена на улицата. След това се върна и продължи да мие съдовете.

След двата часа работа Григоров заплати на Мариус няколко лева. И двамата се разделиха. На другия ден Мариус отново дойде, да мие съдовете в заведението. Това продължи няколко седмици.

Накрая Григоров повика Мариус и му каза:

– Ти заслужаваш да работиш в заведението ми на постоянна работа…

Мариус прошепна:

– Благодаря ви…

А очите му се насълзиха.

Не трябва да съдим за човека по външния му вид. Ако някой не помогне на изпадналия, проблемите му няма да се решат.