Хора с деменция често забравят подробности от всекидневен си живот. Дори могат да се загубят.

Един ден в полицията се обади разтревожен женски глас:

– Моята майка е на 86 години. Тя има деменция и …. изглежда се е загубила.

– Обяснете спокойно какво точно се е случило, – помоли я дежурният полицай Миронов.

– Преди час тя излезе на разходка около къщата и още не се е прибрала. Излязох и я търсих наоколо, но не я намерих.

Петима полицаи заедно със кучета, тръгнаха да търсят възрастната жена.

Интересното е, че точно Миронов пръв я видя.

– Здравейте, – поздрави я любезно полицая.

– Не мога да разбера, – каза притеснено възрастната жена, – от къде се появи полицай в гората?

– И аз се разхождам, като вас, – отговори добродушно полицая.

– Защо пък не, – съгласи се старицата, – днес е прекрасен слънчев ден. Всеки човек има нужда от разходка.

Тя му се усмихна вече успокоена.

– Аз май се заблудих, – каза възрастната жена.

– Не се притеснявайте, – каза Миронов, – аз ще ви помогна.

След това той я хвана за ръката и двамата бавно тръгнаха към дома ѝ.

По пътя полицаят и жената разговаряха. При размяната на мисли,  тя се чувстваше като в свои води.

– В какво се крие тайната на вашият дълъг живот и здравето ви? – попита я Миронов.

– За това е необходимо да се води активен начин на живот и човек правилно да се храни, – отговори възрастната жена.

В тази история може да не виждате нищо особено, но нима не ви става хубаво, когато видите някой да се отнася добре особено към болен възрастен човек?

Миронов по-късно сподели с хората от квартала:
– За мен най-голямото отличие е да помагам на хората, така че те да се чувстват добре, независимо на каква възраст са.

Беше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.

Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:

– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.

– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.

– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.

А по телефона добави:

– Сега идвам.

Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:

– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…

Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.

Иванов позвъни:

– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.

След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.

Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.

– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.

А големият звяр ги следеше и не помръдваше.

– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?

– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.

Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.

– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.

От склада майорът извади  половин крава, подаде я на Иванов и каза:

– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.

Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.

Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:

– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.

Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….

Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.

Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.

Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.

Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.

Иванов замръзна.

„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.

Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…

„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.

А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.

Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.

Влакът бавно се движеше на юг. Във вагон втора класа притичваше малко момченце на около четири години. То се вреше навсякъде и задава непрекъснато въпроси:

– Какво е това?

– Водата ви минерална ли е? А защо не пиете бира?

– Колко остава още до края? ….

Малчуганът пристъпи към една жена от съседното купе. Тя пие сок, от пакет, със сламка.

– Мога ли да взема сламката? – пита малчугана и уточни, – аз ги събирам.

Фъфлейки жената отговори:

– Не, тази сламка е мръсна. Не бива да събираш такива неща.

Жената доволна от себе си, си помисли: “ Размина ми се. Отървах се от настойчивите и досадни въпроси на този дребосък“.

Детето се замисли за малко, а след това каза:

– А място да я изхвърлите намерихте ли?

Всички наоколо се превиваха от смях, а жената засрамено наведе глава.

Малчуганът продължава навътре във вагона. След минута от там се чуваше бурен смях. Зад момченцето вървеше малка група от хора, които с любопитство наблюдават действията и думите на малкия.

В едно от купетата пътуваха майка с 17 годишната си дъщеря и млад мъж, който от време на време тъжно поглежда момичето и венчалния пръстена на ръката си, като същевременно тежко въздишаше.

Малчуганът видя пръстена и каза възмутено:

– Чичковците не носят пръстени.

Хората наоколо затаиха дъх. Младият човек се изчерви ….

Изведнъж момичето погледна младежа и каза:

– Понякога и чичковците носят, но не за дълго.

Хората възторжено приеха думите ѝ, а младежът се изчерви още повече ….

Момченцето посочи с пръст пръстена и зададе следващия си въпрос:

– Той може ли да се сваля?

В настъпилата тишина се усещаше напрежение.

Младежът вдигна глава погледна девойката и със съкрушен глас каза:

– По принцип да …. Но тогава е още по-тежък, отколкото когато се слага.

Хората завикаха възторжено:

– Браво! Добре го каза ….

След това на малчугана дадоха шоколад, а на младежа наляха бира.

Кога стигнаха, никой не забеляза, пътят бе изминат неусетно.

Ели и Ники се познаваха още от студентските години. Те не можеха един без друг. Всички ги смятаха за съвършена двойка. След като завършиха университета, те се ожениха.

Мечтаеха за нещата, които им предстояха. Правеха си планове:

– Ще си имаме няколко деца, – казваше радостно Ели.

– Ще ги възпитаваме и ще им помагаме за уроците в училище, –  допълваше Ники.

Но нещата не винаги стават така, както ги искаме. Минаха няколко години, а Ели изобщо не можеше да забременее. Тогава двамата с Ники се обърнаха за съвет към лекар.

– Според изследванията всичко е наред, – сви рамене лекарят. – Вероятната причина за безплодието е стресът, който преживява Ели. Пийте успокоителни чайове и се старайте да бъдете по-малко нервна.

Но и това не даде никакъв резултат. Тогава Ники е Ели се съгласиха  да опитат и изкуствено оплождане, но организмът на Ели отказа да приеме ембрионите.

– Тогава нека да си осиновим, – предложи Ники, след като се бяха провалили в поредния си опит да имат собствено дете.

Този път им провървя. Срещнаха се с бременна жена, която бе готова да се откаже от бъдещото си дете.

Зарадвани Ники и Ели бързаха да оформят необходимите документи, за да прегърнат новороденото.

И стана чудо ….. Когато Ели радостно прегръщаше осиновеното си дете и правеше бъдещи планове за него, се установи, че най-после е забременяла.

Човешкият живот е непредсказуем. Въпреки, че той ни изглежда твърде жесток, понякога в него се случват чудеса.

Деница донесе тримесечната си дъщеря Катя в болницата. Тя бе много притеснена.

– Детето ми има висока температура, – каза майката на лекаря.

– Елате да запишем данните на детето, – каза лекарят.

Катя увита в одеяло остана сама в стаята.

В това време Лена се движеше съвсем тихо из болницата. За да не се набива на очи, тя бързо облече една бяла престилка. Който и да я погледнеше, щеше да си помисли, че е медицинска сестра.

Лена видя бебето оставено в стаята, бързо го грабна и напусна болницата. Тя качи Катя в колата си и я откара на стотина километра далече от мястото, от където я бе взела.

Лена не можеше да има деца, а мъжът ѝ искаше непременно да си имат поне едно дете.

– Ако и тази година не забременееш, – беше я заплашил мъжът ѝ, – ще те напусна.

Тя успя някак да го залъже, че е бременна, а когато настъпи време да роди, му каза:

– За да не загубя детето, ще отида при майка ми да родя. Там въздухът е по-чист, а не като този тук в града.

– Щом смяташ, че е по-добре за детето, – бързо се съгласи мъжът ѝ, – иди. Имаш ли нужда от някаква помощ?

Лена поклати глава.

– Моля те, не ми звъни постоянно, не искам нещо да се обърка при раждането. Когато родя веднага ще ти се обадя.

И тя замина……

Така откраднатото бебе Катя стана дете на други родители. За нея много се грижеха. Баща ѝ във всичко ѝ угаждаше. Тя бе неговата любимка.

А родната ѝ майка пусна хиляди обяви със снимки на момиченцето си. Деница дълго се молеше със съпруга си:

– Господи, моля те върни ни дъщеричката.

Когато Катя стана на 16 години, в новото семейство тя се казваше Наталия, забеляза, че не прилича на никого от родителите си. Същата година забременя. За да оформи попечителство върху своето бъдещо дете, тя трябваше да покаже акт за раждане.

Когато попита майка си за този документ, Лена я излъга:

– Някъде съм го забутала и не знам точно къде е.

Наталия не остана със скръстени ръце, а се разрови в документите на майка си, разбира се тайно. Намери акта си за раждане и бързо го занесе  в съответното учреждение.

– Вашият документ е фалшифициран, – казаха на Наталия от там.

Лена бе привикана да даде обяснение за фалшивият акт за раждане.

– Аз не съм биологичната майка на Наталия, – призна Лена, – но истинската ѝ майка я остави и никога няма да се върне за нея.

Наталия не ѝ повярва. Тя намери свои снимки като бебе и ги изпрати В Центъра за изчезнали деца. От там ѝ изпратиха сведение, че през същата година на Деница Христова е изчезнала тримесечната ѝ дъщеря от болницата.

Наталия бързо се свърза с Деница. Чрез ДНК тест, се установи, че Деница е истинската майка на Наталия.

След толкова много години най-накрая майка и дъщеря се събраха, а Лена бе осъдена на 12 години лишаване от свобода, за отвличане на дете.

Понякога човек остава в безизходна ситуация. Единственото, което му остава е да се надява и да вярва. И често вярата се възнаграждавана.