Група приятели се събраха на вечеря. Един от тях беше генерален директор, но тази вечер предложи да обсъдят проблемите на образованието.

– Какво може да се научи от този, който е решил, че най-добрият вариант за него е да стане учител?

И за да подчертае своята гледна точка, той се обърна към Галя Миронова:

– Галя, ти си учителка. Кажи честно, какво правиш на работата си?

Галя беше честен и открит човек.

– Искате да знаете с какво се занимава? – започна Галя предизвикателно.

Тя направи пауза, а след малък интервал от време продължи:

– Карам децата да работят. Толкова много работа, която дори не са си и представяли, че могат да извършат. Слагам плюсове на лошите оценки, за да се чувстват победители. Успявам да ги накарам да седят 40 минути на едно място, когато родителите им не могат да ги спрат дори и за пет минути без някакъв вид компютър.

Галя изгледа аудиторията си и продължи:

– Уча децата да се удивляват, да задават въпроси, да се извиняват, да уважават себе си и другите, да носят отговорност за своите постъпки. Уча ги да пишат, да четат, а след това ги карам да пишат и да четат.

Галя нервно прибра падналия кичур от косата си и продължи още по-настъпателно:

– Карам ги да смятат на ум, защото те трябва да използват мозъците си, които Бог им е дал, а не калкулаторите. Опитвам се да направя своя клас място, където учениците да се чувстват безопасно.

Галя рязко се обърна към генералния директор и като че ли това каза само на него:

– И накрая им давам да разберат, че ако развиват дадените им от Бога таланти, упорито работят и внимават съвестта им да е чиста, те непременно ще успеят във всяко начинание…. И когато хора ме осъждат за това, което правя, не им обръщам внимание, защото те така говорят, не познавайки същността на нещата, не са се занимавали с това и са невежи в тази област.

Генералният директор премигна няколко пъти и се готвеше да се извини, но Галя продължи:

– Възпитавам децата ви и ги подготвям да станат генерални директори, лекари, инженери, ….А вие с какво се занимавате, господин директоре?

Мъжът наведе глава и нищо не каза.

Не учете децата си да бъдат богати, но им давайте възможност правилно да оценяват нещата….

Една девойка, нека я наречем Милена, твърде интелигентна и надарена, не я пускаха в отпуска. Не ѝ даваха да почине поне за една седмица, защото казваше началникът ѝ:

– Няма с кого да те заменим.

Нервирана и обезкуражена девойката се обърна за помощ към Инспекцията по труда.
В резултат на проверката началникът ѝ бе принуден да я пусне в отпуск.

След като Милена се върна на работа, се увеличи натоварването ѝ. Обвиненията срещу нея станаха безкрайни, а премиите, които се изплащали по решение на началника ѝ, изведнъж секнаха.

Милена разбра всичко и написа заявление за напускане по собствено желание…..

Нещата можеха да се развият по съвсем друг начин.

За да накара началника си да я пусне в отпуск, трябва да го принуди да направи това.

Например тя можеше да отправи молбата си по следния начин:

– Ако съм толкова незаменима, че отпуск не ми се полага, тогава не се огорчавайте, когато от преумора започна да правя много грешки.

Или

– Да знам, че преживяваме икономическа криза. Хайде да се уговорим така, аз ще си почина една седмица, а после ще наваксам пропуснатото.

Не знам дали това щеше да подейства, но поне нямаше да бъде принудена да напусне работата си.

В последно време все по-често се повдига въпросът за кърменето на обществени места. Понякога стават скандали по повод на това. Майките ги ругаят и изгонват заедно с бебетата им.

За щастие този процес не предизвиква у всички отвращение. Примерите за добро отношение към кърмещите майки не са редки.

Кунка бе млада майка. Днес за първи път тя отиде в кафенето на ъгъла близо до дома ѝ с осем месечния си син Дани, за да се нахрани.

Келнерката бързо ѝ поднесе закуската и чашата с горещ шоколад. Кунка придърпа чинията към себе си и посегна към храната, но малкият Дани се разплака.

Той също бе гладен. За да го успокой, майка му започна да го кърми.

Няколко минути по-късно при Кунка дойде възрастна жена. Младата майка се уплаши.

„Сега ще ми направи забележка, – помисли си Кунка, – навярно ще поиска да скрия гърдата си“.

Но вместо това жената ѝ се усмихна любезно и каза:

– Вие сте много добра майка! Не бих позволила вашата закуска да изстине. Позволете ми да нарежа храна ви, така че и вие да можете да похапнете.

Тази фраза накара посетителите да ахнат.

А Кунка беше толкова трогната, че не можа да задържи сълзите си.

„Това е най-прекрасната жена от всичките, които познавам или съм срещала до сега, – помисли си младата майка“.

Това бе изблик на радост в момент, в който младата жена очакваше упрек и лошо отношение, а в замяна на това тя получи любов и разбиране.

В театралните среди често се случват необичайни и куриозни ситуации. Актьорите са като децата. Често капризничат, взискателни са към другите, имат големи амбиции и самочувствие.

Има сред тях много отговорни хора, които идват 4-5 часа преди изпълнението си. Други се притесняват, когато излизат на сцената, сякаш им е за първи път.

В един провинциален театър за опера и балет работеше актьор с двадесетгодишен стаж. Той се казваше Асен Михайлов.

Беше единственият баритон в групата и много се гордееше с това, считайки така стеклите се обстоятелства за своя заслуга.

Асен Михайлов идваше 25 минути преди да започне спектакъла, без да се стеснява, че с може да причини неприятности на колегите си.

Но един ден той изненада дори ветерана на театъра. Яви се 15 минути преди първият звънец.
Настроението на Асен Михайлов бе приповдигнато, защото вчера заведе повечето от приятелите си на вилата. Конякът и шишчетата му дойдоха много добре.

Асен Михайлов се прибра в къщи сутринта. Полегна да поспи „за пет минути“ и се събуди чак вечерта. Позвъняването на развълнуваните му колеги прекратиха сладкия му сън и го накараха да побърза за театъра.

Бъбривата гримьорка Ваня Стоянова плесна с ръце, като видя лицето на Асен. То бе много уморено, с тъмни торбички под очите.

– Защо закъснявате днес толкова, Михайлов? – попита го тя.

Горката отчаяно се мъчеше да прикрие с грим непоправимото.

– Какво толкова, Ваня, си се запритеснявала? – засмя се Михайлов. – Изобщо не съм закъснял. Напълно съм уверен в силите си. 20 години съм вече на сцената, публиката е готова да ме носи на ръце. Все главни роли съм изпълнявал. Дай ми 100 грама коняк, гласът ми нещо днес не иска да ме слуша.

– Какъв коняк? – Ваня се възмути. – Скоро ще излизате на сцената…

– Налей ми, аз знам какво ми е нужно, – каза Михайлов.

Ваня се подчини и му наля 100 грама коняк.

Михайлов на един дъх го изпи, протегна чашата напред и каза:

– Налей ми още 50 грама, защото краката съвсем не ме държат.

Ваня му наля още. След което Асен заповяда:

– Донеси ми пиесата, която ще играем, защото всичко изчезна от главата ми.

– Ето вземи, – недоволно му тръсна листовете в скута, – днес играем Шекспир.

Асен Михайлов прелисти бързо текста на пиесата, бегло пробягвайки по листовете.

Усмивката и доброто му настроение изчезнаха от лицето му. Прелисти още няколко страници и се намръщи, а след това мрачно каза:

– О, пиесата била в стихове …..

В магазина се бе образувала малка опашка пред касата. Соня стоеше зад дребна бабичка, чийто ръце трепереха, а погледа ѝ се рееше нанякъде,

Тя силно притискаше към гърдите си малка чанта, много интересна, плетена.

Когато на бабата ѝ дойде реда, жената на касата ѝ се скара:

– Не ти стигат седем лева и по-бързо, виж каква опашка ме чака.

Бабата бе взела хляб, мляко, пакет зърнени храни и парче черен дроб. След като ѝ подвикнаха на касата, тя стоеше като изгубена.

На Соня ѝ стана жал за възрастната жена. Тя направи забележка на жената обслужваща касата:
– Бъдете по- внимателна,та  тя е възрастна жена, – а след това сложи пред касата 10 лева.

Соня хвана бабичката за ръка и я поведе обратно към към залата с продукти в магазина. Напълни една кошница с продукти само за нея. Тя взе само най-необходимото, което смяташе, че е нужно на бабата: месо, яйца и пакети със всякакви зърнени храни…..

Бабата вървеше със Соня мълчаливо, а хората край тях се обръщаха и ги гледаха любопитно.

Когато дойдоха до плодовете Соня попита:

– Какво най-много обичате? – и Соня посочи с ръка плодовете.

Бабата мълчаливо я погледна и премигна изненадано с очи. Соня взе от всичко по малко и си помисли:

„Това навярно ще ѝ стигне за известно време“.

Соня отиде на касата. Хората се отдръпнаха и я пуснаха без ред. На касата Соня разбра, че парите ѝ едва стигат, за да плати продуктите в кошницата за бабата. За това тя остави своята кошница, плати и държейки през цялото време бабата за ръка, най- накрая излезе с нея на улицата.

В този момент Соня забеляза как по бузата на бабата се търкулна една сълза. Тя качи възрастната жена в колата си и я попита:

– Къде трябва да ви оставя?
– Да отидем у дома, – каза възрастната жена, – да изпием по един чай.

Соня посети дома на бабата. Такъв тя не бе виждала до сега. Беше малък, но уютен.

След като кипна чая, бабата сложи на масата пирожки с лук. Соня състрадателно изгледа обстановката и разбра как живеят старците.

Двете побъбриха малко. След това Соня се качи в колата си, но не потегли веднага. Тя постави глава на ръцете си и се разплака.

– Колко е тъжен живота на възрастен човек, за който няма кой да се погрижи, – заплака още по-силно Соня. – Тя не е единствената, която живее сама без подкрепа, съчувствие и разбиране…..Не мога да помогна на всички, но поне нея зарадвах.

Всички сме способни да направим някому малко добро и да стоплим душата му ….