Малко преди Рождество семейство Иванови очакваше ново попълнение. На 24 декември Дора постъпи в болницата. Нейният мъж Марин с нетърпение очакваше раждането на третия си син, но …. следващите часове станаха едни от най-трагичните в живота му.

Раждането започна добре. Опитната Дора, вече родила две деца, бе търпелива и сдържана, но Марин беше неспокоен, имаше чувството, че нещо не е както трябва.

Изведнъж от едно от устройствата се издаде силен писукащ звук. Това бе сигнал, че сърцето на Дора е спряло.

Медицинският персонал бе в паника. Те направиха всичко възможно за да върнат Дора в съзнание.

Тези минути бяха най-жестокото възможно изтезание за Марин.

– Не мога да повярвам, че тя е мъртва и няма да се върне у дома, – мълвеше мъжът, сълзите му напираха и изобилно се изливаха върху лицето му.

Минаха четири минути, но сърцето на Дора така и не проработи.

Лекарите прекратиха опитите си да върнат Дора към живот и насочиха всички усилия да спасят детето.

Обясниха на Марин:

– Трябва да започнем да правим цезарово сечение.

В отделението цареше хаос, чуваха се викове на лекари, пищящи звуци на  устройства и уплашените гласове на медицински сестри.

Марин гледаше как разрязаха жена му, за да извадят детето му. Когато извадиха малкото, то не издаде звук, не се чу дългоочаквания първи вик.

Тогава лекарят с голяма болка сложи новороденото в ръцете на бащата му и ….тук се случи неочаквано чудо.

Детето пое дъх и след малко изплака.

– Той е жив! – – сияеше от радост Марин.

Това бе невероятно. Но още по невероятно стана, когато се канеха да откарат тялото на Дора в моргата. Тогава сърцето ѝ отново заби.

Никой не можеше да повярва на случилото се, но щастливия баща и съпруг не се нуждаеше от обяснения. Той със сълзи на очи показа на Дора сина им.

Какво се случи? Истинско рождествено чудо!

Забързани мъж, жена и двама младежи влетяха през портата на едноетажна къща, оцветена в червено. На вратата ги срещна засмяна Невена:

– Айде, от кога ви чакаме. Ще извинявате, но бяхме много гладни и почнахме вече.

– Не се притеснявайте, – поде Васил, едър и снажен мъж с посребрени вече коси, – ние ще си го наваксаме.

На трапезата ги чакаха дядо Стоил и едрия здравеняк Борис. Те вече работеха усилено с лъжицата, гребейки вкусния фасул от чиниите си.

Масата бе отрупана с пълнени чушки, сърми, тиквеник, туршия, фъстъци и какво ли не, всичко необходимо,като за Бъдни вечер.

Невена бързо настани новодошлите и започна да раздава на всеки от тях по чиния с фасул.

– Дай хляба, да го разчупя, – извика дядо Стоил.

Не го свърташе на едно място.

– Искам да видя на кого ще се падне парата., – засмя се старецът.

Донесоха му питката и той започна да раздава парчета от нея на всички. Всеки ровеше в парчето си с хляб. с надежда да открие монетата в нея.

Изведнъж дядо Стоил извика:

-Вижте – и високо издигна хванатата в плен от хляба стотинка, – у мен е парата тази година. Внимавайте добре. Пак ще имам какво да ви дам и тази година. Парите са важно нещо, без тях си никой.

– За какво са ти пари? – попита дошлата жена, тя се казваше Руска.

– Како, – обади се Невена, – ако не ти трябват пари, дай ги на мен, аз знам какво да ги правя. Колкото дойдат, …..

– Не я слушай, – каза дядо Горан, – всичките ще ги похарчи не ѝ давай нищо. Я дайте виното, което правих тази година. Хубаво вино съм направил. Само опитайте.

Мъжете надигнаха чашите и одобриха:

– Сладко е и има приятен аромат.

– Това е, трябва да знаете как се прави истинско вино, не като купешкото.

Виното се разигра в жилите на стареца и устата му не млъкна. Раздаваше съвети, укоряваше, връщаше се към стари болезнени спомени, ….

На масата обстановката малко се нажежи. Чуваха се отделни подвиквания:

– Ти мен уважаваш ли ме…

– Какво имаш против мен ….не вярваш, че съм се променил …

– Никога не съм казвал лошо за теб..

– Разбери, така не се живее….

Наложи се да се намесят и жените, но положението не се оправи.

Тогава Руска се надигна и си тръгна с единият о синовете си и съпруга си.

Празникът бе провален, семейството отново бе разединено, от стари кавги, не простени обиди и гневни думи.

Виното винаги е било голям раздорник, то не признава толерантност, добър тон и отстъпчивост. Може би хора, които не могат да носят на пиене, не бива да надигат често чашата.

Празникът си е празник, нима не ни стига болката и мъката на ежедневието …

 – Тръгваш си? – , със сълзи на очи попита тя.

– Да, аз обикнах друга! Дойде ми до гуша от теб, писна ми от писъците на децата.

– Но това са твоите деца! Те са съвсем малки. Как можеш?

– Остави ме намира. Виж колко си погрозняла!

– Но аз още не съм се възстановила, след раждането на малкия, …. това ще мине.

– Казах вече, тръгвам, – развика се Виктор и силно я блъсна.

Тя падна и удари главата си в стената. Заплака, но към нея протегна ръце малкото ѝ момче, което се събуди.

– Добре, тръгвай, но запомни, няма да те потърся. Ще се справим и без теб. Тръгнеш ли, обратен път към нас няма.

– Да, алоо! Идвам! – нервно каза Виктор по телефона.

Минаха пет години.

„Боже мой, – мислеше си Виктор, седейки на пейката в парка. …. Видя две деца, които си играеха
– Как ли изглеждат моите деца, навярно са вече големи. Как ли е тя? Нито веднъж не ми се обади“.

Тогава видя познат силует.

– О, боже, това е тя!

Видя две деца да тичат край нея.

– Привет! – извика ѝ той.

– Здравей … – в недоумение му отговори тя.

– Радвам се да те видя. Това моите деца ли са?

– Не е важно, сега няма никакво значение!

– Искам да ти кажа…

– Ти тогава много ясно го каза…

Изведнъж децата с вик „татко“ се втурнаха към тях. Виктор се развълнува, невярващ на щастието си. Но децата го отминаха и се хвърлиха в прегръдките на друг мъж, който идваше към тях. Тя тръгна към този мъж, целуна го и се поздравиха.

– Скъпа, кой е този?

– Просто минувач, питаше къде е близкия магазин!. Скоро е дошъл в нашия град. Да вървим пирожки съм приготвила.

– Чичко, магазина е зад ъгъла, – каза едно от децата и хукна след другите.

– Благодаря, – каза Виктор, със сълзи на очи.

Той гледаше, как си тръгват тези, които му бяха близки, но и чужди …

Добри бе добър по математика, за това учителката по математика го помоли:

– Виж, Мишо е изостанал много с материала, би ли му помогнал след училище.

Това не бе единствената молба за помощ към Добри. До сега не бе отказвал на никого.

Повечето от съучениците на Добри смятаха Мишо за несериозен тип. Някои дори му казаха направо:

– Направо ще си загубиш времето с него. Той е непоправим.

Мишо дойде с неохота в дома на Добри, тъй като знаеше какво му предстои. Добри се мъчи с него повече от час, но забеляза, че Мишо не проявява никакъв интерес към задачите.

– Ако ти не направиш някакво усилие, моите обяснения ще останат без резултат, – ядоса се Добри не на шега.

– Какъв смисъл има да уча тази проклета математика?

– Много е лесно човек да роптае и да се съмнява, в това което прави, защото не вижда Божията ръка в живота си. Ти не разбираш, какво точно прави Бог с теб. Той има план за всеки от нас. Ако Му се покоряваме и сме уверени в неговите обещания, Бог ще отвори сърцата и умовете ни, за да ни помогне да видим пътя, който се простира пред нас.

– Но какво общо има математиката тук.

Мишо знаеше много за Бога от неделното училище, но …

– Ако се премахне всеки страх и съмнения относно математиката, – каза Добри, – ти ще можеш да усвоиш това, което си пропуснал и дори ще успяваш по-този предмет. От къде знаеш дали това няма да ти отвори нови пътища и да ти разкрие как да постигнеш мечтите си? Какъв искаш да станеш като пораснеш?

– Искам да си имам свои бизнес, …., – каза плахо Мишо.

– Мислиш ли, че без математика  би могъл да го ръководиш? Дори само да пазаруваш в магазина е необходима математиката, в противен случай биха те мамили и не само там.

Мишо въздъхна, погледна задачи и каза:

– Извинявай, страхувам е, че никога няма да се справя с това, но ако Бог ми помогне …. готов съм .

Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.