Донка растеше не с дни, а с часове. Изумяваше всички в семейството си с необичайни въпроси и неочаквани разсъждения.

Веднъж след като изслуша прогнозата на времето, попита:

– Татко, въздухът има ли дупе?

Баща ѝ я смъмри:

– Какви ги говориш? От къде ти дойде това на ум?

– Нали леля Славка си има бебе. Тя мери температурата му като вмъква върха на термометъра в дупето му. Щом измерват температурата на въздуха, той трябва да има дупе, – Донка заключи важното си откритие.

Баща ѝ се засмя, а тя обидено каза:

– Исках да зная само къде му мерят температурата….

Един ден Донка попита:

– А какво е това О О Не?

Баща ѝ се опита да ѝ обясни според детските ѝ представи, след което веднага последва следващия ѝ въпрос:

– А кога ще стане О О Да?

Една вечер Донка се изкачваше с майка си по стръмната пътека към кошарата на дядо Богдан. Спъна се в нещо и ожули коляното си.

Донка бръкна под крака си и извади „нещото“. Беше подкова. Засмя се и възкликна:

– Мамо, виж, кончето си е загубило обувката.

Когато вечерта легна да спи, Донка каза на  майка си:

– Дай ми „подглавницата“.

– Какво? – учудено я изгледа майка ѝ.

– Нали се слага под главата, защо тогава ѝ викате „възглавница“?

Любознателността на Донка нямаше край. Въпросите извираха като фонтан. За някои, ти самият не би се досетил сам да ги зададеш.

Към края на есента беше на разходка с баща си и майка си. Изведнъж тя посочи нагоре с ръка където минаваше реактивен самолет.

– Вижте го как затваря ципа на небето.

Първият и последният риболов на Донка завърши доста интересно. Когато на стръвта се улови риба, тя вместо да се зарадва, тя се разплака:

– Откачи я и я върни обратно! Не виждаш ли, че я боли. Пусни я!

Донка едва бе научила нотите, когато сподели с баба си, когато минаваха покрай телефоните стълбове:

– Виж, бабо, жиците са като петолиния, а птиците по тях като тумбести ноти.

Растеше Донка и изненадваше всички с въпросите си. За нея казваха:

– От нея най-малко даскалица ще излезе.

Мостът бе доста висок. Вълните се удряха в яките му подпори. Драгой стигна края на моста и се загледа в морската бездна.

– Толкова много исках да направя в този живот, но почти в нищо не успях, – въздъхна младежът. – Мария, моята любима,  се отдръпна от мен. Всички ме предадоха. На никого не съм нужен.

Всичко в досегашният му кратък живот се бе изкривило, а нямаше повече сили да започне всичко отначало.

Всички мостове към себе си бе изгорил и за да уреди сметките си с безполезния си живот, бе дошъл тук, с цел да приключи с него.

Решен, застана накрая на моста. В краката си виждаше вълни, които се догонваха и блъскаха в силните опори на моста, които здраво го държаха.

За последен път се обърна и погледна градските светлини, който разкъсваха мрака стелещ се над големия град.

Драгой въздъхна и се приготви да извърши това, което бе замислил.

Изведнъж чу слаб старчески глас зад себе си:

– Добра вечер, синко! Би ли ми помогнал!

Младежът отстъпи една крачка назад. Бръкна в джобовете си и извади портфейла си. Разтвори го, взе всичките пари от него и ги подаде на старецът. На него и без това вече не му бяха нужни.

– Тези пари не ми трябват, – каза бавно старецът, – но тук съвсем наблизо живеят две момичета, които умират от глад. Те са захвърлени и изоставени. Помогни на тях, сине.

Дрaгой седеше на моста объркан. Преди малко искаше да се самоубие, а сега не знаеше какво трябва да направи.

Изведнъж младежът се отърси и каза:

– Добре, кажи ми къде живеят, сам ще им ги занеса.

А в същото време си помисли: „Тези пари  могат да спасят две бедни и гладни създания, а после …. пак мога да се върна тук“.

И Драгой закрачи обратно по моста към брега. Колкото повече се отдалечаваше от него, толкова решимостта да посегне на живота си намаляваше.Той изправи рамене и закрачи уверено.

– Повече няма да се върна на този мост, – реши окончателно младежът, – докато има хора, които се нуждаят от мен и мога да им помогна.

Вечерта за Соня и Стефан бе прекрасна. Разхождаха се в парка, почерпиха се по един сандвич и кола в близкото заведение, а след това Стефан изпрати приятелката си до дома ѝ.

Стефан спринтира до спирката, но последни автобус замина под носа му.

– Ами сега! Какво ще правя? Пари за такси съвсем не ми останаха, – завайка се Стефан.
Та той бе студент, в свободното си време изкарваше по някой лев като хамалин, от къде ще се свъртят повече пари в джоба му?

Времето заплака, сякаш малко му се бе стоварило на Стефан сега на главата. Трябваше да премине от единия край на града до другия, за да се прибере в квартирата си.

Стефан примирен с обстоятелствата, мокър и измръзнал закрачи по маршрута си.

Изведнъж до него спря скъп автомобил. Двойката в нея мъж и жена му помахаха с ръка да влезе в колата.

Стефан бе шокиран и каза смутено:

– Но аз нямам пари…

– Пари не ни трябват, – каза мъжът.

А жената бързо го подкани:

– Влизай в колата! Ще се простудиш!

– На задната седалка има бутилка с коняк, – добави мъжът, – глътни си малко, да се сгрееш.

Попитаха го:

– Къде живееш?

И след като им каза адреса, го докараха до пътната врата.

Стефан каза объркано:

– Много ви благодаря…. извинявайте, бях мокър и навярно отзад съм нацапал ….

Двамата му махнаха с ръка.

– Не се притеснявай! Бягай да се изсушиш и стоплиш у вас, – засмя се мъжът.

Стефан гледаше недоумяващо след заминаващата кола и си каза:
– Мислех, че по-заможните хора са коравосърдечни и едва ли биха се притекли на помощ на такъв окаян човек, като мен, но явно има добри и състрадателни хора, независимо от положението си.

Хора нека бъдем по-добри  и да си помагаме един на друг.

В обявите Николай се натъкна на необичайна продажба. Продаваха лампа, но не обикновена, а „с дух, който изпълнявал желания“.

– Ех, ако си имам такава „Аладинова“ лампа, ще си живея безгрижно, по царски.

Когато погледна обявената цена на тази странна вещ, лицето му помръкна.

– 16 хиляди долара?! Че аз ако ги имах….

Николай се почеса по главата и обезсърчен седна на дивана. Изведнъж го осени грандиозна идея.

– Ще позвъня на Алекс. Баща му е бизнесмен. Ако се съгласи ще даде парите.

Когато Алекс чу за интересната лампа, той много се въодушеви и веднага си направи сметка:

– Нямам толкова в наличност, а не искам да притеснявам баща ми. Ще позвъни на Тони и Сами, те не могат да нямат пари…. Ех, тогава какъв живот ….. можем да си пожелаем каквото си поискаме.

Четиримата младежи се събраха пред хотела, където бяха отседнали двамата продавачи.

Мъжете предлагащи стоката бяха много любезни. Извадиха старинна маслена лампа и казаха:

– В нея се намира дух, който може да изпълни всичките ви желания…..

Сами усети, че нещо не е наред.

„Тези искат да ни продадат тази стара лампа за 16 хиляди долара“, – помисли си той.

А на глас каза:

– Ако този дух може да изпълнява всички желания, защо го продавате само за 16 хиляди долара? Вие бихте могли да поискате от него милиони?!

Продавачите изтръпнаха, а младежите се стъписаха.

– Вие не ни вярвате? – опита се да позаглади положението единият от продавачите.

А другият направо скочи:

– Ще я купувате ли или само сте дошли да се заяждате с нас?

– Вие сте лъжци, – изрева Николай.

– Дошли сте да заблуждавате хората, – кресна им заплашително Алекс.

– Ние да не сме балами? – подскочи Тони, готов да ги ступа.

От хотелския персонал чуха високите крясъци и веднага повикаха полиция. Не искаха да стават кръвопролития. Това щеше да повлияе лошо на репутацията на хотела.

По-късно се оказа, че старинната лампа, без всемогъщия дух в нея, е наистина ценна. Според специалисти нейната истинска стойност е 23 хиляди долара, а на някой търг може да се продаде за повече от 100 хиляди долара.

Продавачите бяха арестувани с обвинение за мошеничество.

Какво се оказа накрая? Че тези мошеници са излъгали не само четиримата младежи, но и самите себе си, за действителната стойност на това, което продават.

Атанас често се присмиваше на колегите си и приятелите си за ревността им към любимите им. Той смяташе, че това е глупаво и безполезно.

Но един ден му се случи да се прибере по-рано в къщи. Поиска да зарадва жена си, за това купи цветя по пътя към дома си.

Когато се прибра отключи вратата. Нина не го чу, може би защото се къпеше в банята. За да усили изненадата, Атанас много тихо си събу обувките.

– Васко, изяде ли всичко? – чу той глас от банята и се напрегна, защото това не бе неговото име.

„А аз още не съм обядвал, – помисли си Наско. – Не мога да ям, като стоя на един крак, а другия го събувам“.

– Почакай, вече свършвам. Излизам вече и ще оправя всичко, – чу се от полуотворената врата на банята.

Кръв нахлу в лицето на Атанас, а в главата му започна нещо да крещи:

„Ето рога са ми поникнали! Ще убия жена си, а после и този ….“

Атанас се опря на стената и мълниеносно започна да мисли:

„С какво е най-удобно да ги убия? ….“

– А колко я обичах, – изстена измамения съпруг и се втурна напред с нож в ръка.

– Наско, какво ти става? – извика жена му, като го видя. – Съжалявам, аз съм невинна.

Очите ѝ бяха изпълнени с ужас. И го удари с вратата на банята.

– Невинна?! Ти си ми поставила рога, – изрева Наско и почувства как един рог започна да расте на челото му.

– Ти сам си си виновен! От къде да знам, че си си дошъл?! Удари се във вратата, когато я отварях, да изляза от банята. Къде си хукнал, като луд? – Нина заплака.

– Кой е тоя? – попита заплашително Атанас. – Кой е този идиот? И двамата ще ви убия!

– Тоя? – Нина го погледна изненадано. – За кого говориш?

– Кой е в кухнята?

Атанас се опита да стане, но изглежда ударът от вратата се бе оказал доста силен. Беше замаян, а израсналата цицина на челото му още повече закриваше обзора му.

– Кой е този Васко? – кресна Атанас.

– А, ето го и него, – кимна с глава Нина към вратата на кухнята, от където се изнизваше малко сиво мяукащо дребосъче. – Дора ми го подари.

Атанас попипа цицината на челото и заключи:

– Така е, понякога ние сами си слагаме рогата ….