Полунощ е, а Ана се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Тази нервност и безсъние си имаха причина.

Вълна от мисли ѝ припомняха жестоката неспаведливост, която бе понесла. Тя нямаше вина, но трябваше да изтърпи тази неправда спрямо себе си.

В сърцето на Ана нямаше капка любов, която да покрие всичко това. Какво можеше да направи? Да плаче и да се окайва? Едва ли това би ѝ помогнало.

Ана не се поколеба и със сълзи на очи се обърна към Бога:

– Господи, дай ми сила, с която да изпълня Твоето прдписание за любов, която покрива всяко нечестие и произвол.

Мигновено Божия Дух започна да работи в нея, давайки начало на силата, която ѝ помогна да забрави всичкото зло, което бе развалнувало душата ѝ.

В ума си Ана изкопа гроб. С тъга сложи в него несправедливоста, която я накара толкова много да страда и я покри със земя.

Образувалата се могила Ана покри с рози и теменужки, и заспа. Сънят ѝ донесе спокойствие и мир, толкова жадувани и очаквани.

Раната ѝ, която изглеждаше смъртоносна, бе излекувана, дори белег не остана.

След време, когато я питаха:

– Какво се случи тогава с теб?

Ана вдигаше рамене и се усмихваше. Тя бе забравила злото извършрно спрямо нея, но помеше помощта на Бога в този критичен момент.

Беше горещо, но на никого не правеше впечатление това. Шумна тълпа се бе събрала на площада пред кметството и чакаше с нетършение развоя на събитията.

Димитър излезе с кмета и съветниците от сградата на общината и всички очи се впериха  в тях. Надигнаха се гневни възгласи и роптаене.

Димитър се славеше със своята чесност и правдивост. За това, когато вдигна ръка, хората се умълчаха.

– Отдавна се чуват критики и осъждения по адрес на местната управа. Ето ги пред вас. Ще кажете кои да свалим от тях? Но на тяхно място трябва да предложите благонадежни хора, които да си вършат работата, както трябва.

Мнозина поклатиха глава със задоволство.

Когато бе изкаран един от съветниците на кмета,  се разнесе мощна вълна от негодувание, в която отчетливо се долавяше:

– Долу!

– Махнете този мръсник, да не петни района ни.

– Смачкайте му физиономията …..

Марин едва успя да надвика разбунтувалата се тълпа:

– Ще го свалим от поста, който е заемал досега, но на негово място трябва да предложите друг.

Настъпи мълчание. След няколко минути някой се окопити и извика:

– Да турим Пройчо!

Нова буря от гласове заля площада:

– Той лъже!

– Урежда само своите си!

– Спал е със снаха си!

Последваха и други предложения, но по един или друг начин кандитатурите им бяха отхвърлени. Положението със следващите съветници не бе по-розово. Хората осъждаха и разкриваха пороците на токущо предложените.

Тълпата започнаа бавно да се разотива. Те не можеха да предложат по-добри за съветници и се примириха.

Решиха, че е по-добре да остане старото, но познато положение, отколкото ново, което не се знаеше на какъв край ще ги изведе…..

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“

Най-после можеше да се диша. Дъждът, който чакаха от толкова време се изля изненадващо. Вятърът бързо довлече отнякъде сиви облаци, които се освободиха от товара си, задоволявайки жаждата на изпръхналата земя.

Баба Милена се разхождаше в градината след вечеря. Въздухът бе освежен и тя бодро крачеше по алеите. Тя изобщо не искаше да се прибира, но имаше само едно нещо, което можеше да я накара да направи това. И то скоро последва.

Приятели на мъжа ѝ се бяха настанили вече в гостната. А какво щеше да се случи след това, само тя си знаеше, защото то много рядко се разминаваше.

Старицата стигна до осветените прозорци на гостната. Изведнъж се показа главата на внучката ѝ, която извика силно:

– Бабо, ела бързо! Дядо започна да пие отново!

Силните спиртни напитки бяха забранени на дядо Горан, но събереше ли се с приятели, те го подканваха непрекъснато, докато се съгласеше:

– По-смело! Само няколко глътки! Нищо няма да ти стане от толкова.

Баба Милена веднага се втурна в госната и започна да умолява мъжа си:

– Недей да пиеш. Нали знаеш какво казаха лекарите.

Старецът се ядоса и демонстративно отпи от чашата. Какво можеше да направи баба Милена?

Тя отново излезе в градината, опечалена, обезсърчена, но все пак усмихната. Такава си беше невзискателна и блага. Обичта им към другите, безразличието към нея самата и собствените ѝ страдания се изразяваха в усмивка.

Нейният смях съдържаше насмешка само над нея, а за всеки от останалите – нежна ласка. Тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помоли топло с очи, независимо от това, как се отнасят с нея.

Какво се прави, когато навън е горещо? Мнозина търсят прохлада и сенките в парка, но Славен и Тенко бяха събрали глави над Божието Слово и разсъждаваха върху един доста интересен пасаж от Него.

– В Евангелието на Матей Исус каза на своя ученик Петър: „Ще ти дам ключовете на Небесното царство и каквото и да вържеш на земята, ще бъдат вързани на небето и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето”, – прочете стихът Славен.

– Няколко глави по-късно в Мат. 18:18 Той каза много сходни думи на другите си ученици, – отбеляза Тенко.

– И как си ги обясняваш? – попита Славен.

– Повечето хора приемат, че имат нещо общо с духовната война и връзването на дявола, но в контекст става дума авторитета на ученика, – каза Тенко, – тук дяволът изобщо не е замесен.

– Обясни по-точно ако можеш, защото и аз съм чувал подобни твърдения, но честно казано малко съм се съмнявал в тях, – сподели Славен.

– В действителност, връзването и развързването са известни технически правни изрази в древния еврейски свят, – започна да обяснява Тенко.

– О, звучи ми доста интересно! – прекъсна го възторжено Славен.

– „Да се върже“, – продължи обясненията си Тенко, – означава да се ограничи в юридически смисъл, т.е. „да се забрани нещо“. Обратно „да се развърже“ според правните закони се подразбира, че лицето е освободено, „позволява му се да прави нещо“.

– До сега не съм възприемал този стих така, – призна си Славен.

– Ето ти и един пример от еврейския историк Йосиф Флавий. Той пише, че при царица Александра от Ерусалим, фарисеите станали администратори на всички обществени дела. Те били упълномощени да прогонват или да приемат тези, от които са доволни, както и „да развързват и връзват”, но не демоните или сатана.

– Ясно, – Славен бе вече разбрал какво искаше да каже приятелят му, за това подкрепи идеята на Тенко – когато Исус използва тази терминология в Евангелията, той не говори за молитва или за духовна война.

– Контекстът е легален и термините трябва да се тълкуват в еврейския контекст от първи век, – уточни Славен. – Подобно на фарисеите на учениците беше дадено право да приемат закони, правила и норми, да позволяват и забраняват нещата в собствената си общност.

– Сега разбирам, че развиването на способността да се разбират Писанията в техния еврейски контекст ще направи изучаването на Божието Слово по-богато! – радостно плесна с ръце Тенко.