Милен се смяташе все още за християнин.

Един ден той уведоми своите приятели, семейството си и всички, които посещаваха неговата църква:

– Аз не премахвам Исус от живота си, но изоставям религията. Просто напускам религията, не и Исус.

– Какво означава това, – изумени ги попитаха вярващите, които го познаваха.

– Исус все още ще бъде неразделна част от живота ми, просто ще се отърва от всички традиционни начини, по които хората са поддържали тясна връзка с Исус. Това няма да има ефект върху вярата ми. Исус и аз все още ще бъдем много близки. Просто няма да правя всичките тези молитви, четене на Библията, ходене на църква и подобни неща.

Приятелите му изразиха загриженост:

– Премахването на всички практики от живота му, вероятно ще доведе до бързо влошаване на отношенията му с Христос.

Но това не притесни много Милен.

– Да си християнин е по-скоро начин на мислене, – твърдеше категорично той. – Библията е толкова остарял документ, състоящ се от мислите и мненията на толкова много различни писатели. Не е като истински наръчник с правила, който трябва да се следват. Напълно мога да следвам Исус, без да правя нито едно от нещата, които Библията казва да правя.

Мина се време и идеите на Младен коренно се промениха.

Думите му потвърждаваха само едно, отдалечаване все повече от Бога.

Ето какво твърдеше и самият той напълно изменил се, бе потънал в някакви си свои размишления:

– Деконструирах вярата си. Вече не вярвам, че Исус е буквална историческа фигура. Сега изследвам идеята, че „Бог“ всъщност е създаден от човека. Той е възникнал от идеологията на бялото превъзходство.

Когато Гошо бе малък гледаше по-възрастните и си казваше:

– Те са мъдри и няма да се провалят, защото знаят винаги какво да правят. Един ден, когато порасна и аз ще знам как да постъпвам.

Дойде и този ден, но Георги осъзна:

– Много неща съм научил и въпреки това, все още не знам какво да правя в някои ситуации.

Независимо дали става въпрос за болест в семейството, проблеми в работата или конфликт с колеги, в такива моменти се изтръгват всички заблуди за личен контрол и сила.

На Георги му оставаше само една възможност.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи, помогни ми. Не знам какво да правя.

Така Георги научи, че личната слабост и безпомощност не означават поражение, но когато се предадат на Бог с доверие, те стават инструменти за Господа да работи в и чрез тези обстоятелства.

Това, че сме пораснали, не означава, че знаем всичко.

Разбира се, ние ставаме по-мъдри с възрастта, но нашите слабости разкриват колко сме безсилни.

Нашата истинска сила е в Христос.

„Да пораснеш“ означава да се довериш и да се подчиниш на силата, която идва, когато осъзнаеш, че се нуждаеш от Божията помощ.

Душата я болеше. Светла изпитваше болка и срам. Тя бе изоставена.

Този, който трябваше да ѝ помага, не бе до нея.

Валери бе с нея, но само тялом. Той бе емоционално извън обсега ѝ, поради собствените си зависимости.

Страхът бе сграбчил Светла и не я пускаше. Тя използваше собственото си натрапчиво поведение, за да намери комфорт и дистанция от чувството си на изоставеност.

Иванка бе преминала през всичко това. Тя виждаше как Светла се измъчваше и искаше да ѝ помогне.

Един ден Иванка хвана Светла за ръката и ѝ каза:

– Бог иска да ни даде такава увереност в отношенията ни с Него, че да можем да се освободим от страха, получен вследствие на това, че сме изоставени и да преодолеем белезите му.

Светла я погледна и тъжно се усмихна.

– Той може да компенсира всичко, което сме пропуснали в миналите си връзки, – продължи Иванка.

Светла само поклати глава, недоверчиво.

– Той може да заеме мястото на този, който не е до нас, – още по-настойчиво каза Иванка.

В очите на Светла се появи искра надежда.

– Чуй ме, момиче, ти не си единствената, която минава през такъв труден период, – Иванка прегърна Светла и добави, – има време да скърбим за загубите, но Господ може да ни извика от скръбта и да ни даде нова радост.

Светла се разплака.

– Бог ни избавя от срама и изоставянето, като ни посреща с радостта от възстановяването, – Иванка майчински я притисна до себе си.

Данчо и Елена се харесаха веднага щом се видяха. Тогава бяха още студенти в университета, но учението не пречеше на любовта им.

Скоро след като завършиха успешно висшето си образование, се ожениха.

Живяха дълги години щастливо, но …

Един ден лекарят каза на Данчо:

– Елена има Алцхаймер.

– Но тя е едва на 47 години, – възкликна изумен Данчо.

– Това не променя нещата, – тъжно поклати глава докторът.

Данчо се съгласи и дълги години обслужваше съпругата си като болногледач.

Когато го питаха:

– Не ти ли е тежко? Тя дори не те познава.

Данчо само се усмихваше и добавяше:

– Болестта на Алцхаймер ми даде възможност да обичам и да служа на съпругата си по начини, които бяха невъобразими, когато се съгласих да сторя това.

Той противопостави действия на служение с тези, които преливаха от любящо сърце.

Само една дълбока и постоянна любов можеше да му даде сили да я подкрепя всеки ден.

Такава жертвена любов виждаме у Бога към нас, Който изпрати Исус да умре за нашите грехове.

Този акт на саможертва, мотивиран от любов, промени света ни завинаги.

Димитър бе силно развълнуван:

– Какво означава да си смирен?

– Истинското смирение означава да мислиш правилно за себе си, – обясни спокойно баща му. – Ето и апостол Павел казва: „Считайте другите за по-добри от себе си“.

– Как така по-добри от мен? Ами ако аз съм по-добрият? – начумери се Димитър.

– Тези думи изразяват съзнателна преценка, основана на внимателно претеглени факти. Да кажеш, че смяташ другите по-добри от себе си означава, че осъзнаваш мястото си.

Димитър се замисли, а баща му продължи:

– Истинското смирение аплодира успеха на другите. За това трябва да отдаваме почит на такива повече, отколкото искаме за себе си.

– Виж, не бях възприемал нещата така, – призна си Димитър.

– Исус е нашия пример, трябва да гледаш на Него, – посъветва го баща му.

– Вярно е, – съгласи се Димитър.

– Той бе доволен да бъде дърводелец, щастлив да Го объркат с градинаря. Освен това послужи на учениците си, като им изми краката. Щом Исус е готов така да ни почете, не можем ли да го направим и ние на другите?

– Да, – поклати глава Димитър, – трябва да смятаме другите за по-важни от себе си.

Бащата се усмихна, потупа сина си по-рамото и добави:

– Това прави любовта.