Според изследователите, успокоителното средство бензодиазепин е едно от най-популярните лекарства в САЩ. Практически всеки 20-ти жител на страната получава рецепта за покупка на лекарства за борба с психични заболявания, депресия или нарушаване на съня.

Става дума за валиум и други препарати от подобен тип.

Учените твърдят, че смъртните случаи от тези лекарства са се увеличили 4 пъти за последните 20 години.

Според статистиката, лекарите в САЩ увеличават изписването на дози антидепресанти. Така в страната се е появил полулегален пазар за тези препарати и нелегален пазар за опиоидни обезболяващи.

Тази епидемия може леко и почти напълно да се спре, тъй като хората, които приемат тези лекарства за борба със стреса и страха, могат да се справят с тях чрез терапевтични разговори.

Имайки предвид, че доста хора, дори и в нашата страна страдат от тревожни разтройства, трябва да се намери друга стратегия за борба с тях,  не бива хората да се „заливат“ с планини от таблетки.

Веднъж при един старец се отбил беден пътник, който го попитал:

– Защо, когато отивам в някой беден дом, там ме обичат, хранят ме, грижат се за мен и ми дават подслон, а когато минавам край богата къща всички извръщат поглед от мен и се стараят да не ме забелязват? Защо така всичко е устроено, едни да отделят от нямането си, за да го споделят със най-изпадналите, а други от изобилието си не дават и малка част?

Замислил се старецът. След това отговорил:

– Иди до прозореца и кажи какво виждаш?

– Виждам небето, как дърветата шумолят, а децата играят, – отговорил пътникът.

– Добре, – казал старецът, – а сега иди до огледалото и погледни. Какво виждаш сега?

– Себе си, – отговорил смутено пътникът.

– Ето ти получи своя отговор, – въздъхна старецът. – В края на краищата там и там е стъклото, но добави малко сребро и вече виждаш само себе си.

Когато ядете много бързо, не давате възможност на организма ви да разбере, че се е наситил и не се нуждае от повече храна.

За да се изпрати сигнал вашият храносмилателен тракт към мозъка, е необходимо време.

Ако вие „нахвърляте“ в себе си храна със състезателно темпо, може да получите само киселини и газове.

Освен това организмът  ви ще изисква повече храна, отколкото е необходимо, а това рано или късно сами ще разберете, като се погледнете в огледалото.

Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….