Можем да станем християни само веднъж в живота си, когато се покаем от греховете си. След като се обърнем към Христос, Бог ни извлича от тъмнината и ни води в Своята чудна светлина.

Да бъдеш християнин е ежедневна непрекъсната задача!

Това е непрестанна работа, процесът на обръщане от греха към новия живот в Христос чрез силата на Светия Дух.

Именно тук нашите желания се проявяват най-ясно. Макар че вече сме се обърнали към Бог, нашата стара природа е все още жива и „рита“. Истинските ни желания все още се опитват да поставят нашето Аз над Христос.

Не е лесно да подчиним желанията си на волята на Христос, но когато успеем, ние се чувстваме много облекчени.

Вместо постоянно напрежение и безпокойство, ние намираме хармония с Бог и усещаме ведро чувство резултат от Неговото присъствие.

Не винаги можем да контролираме емоциите си, но и Бог няма да ни накара да направим нещо, което не е по силите и способностите ни. Това означава, че любовта не е чувство.

Представете си, че пред вас стои малко дете, което плаче и вие му казвате:

– Заповядвам ти да си щастливо и да спреш да плачеш.

Ти не можеш да командваш някой, как да се чувства.

Любовта е избор. Чувала съм не един и двама съпрузи да казват: „Вече не я обичам (не го обичам)“, като че ли това е извън техния контрол. Това е все едно да обичаш цветята, когато са разцъфтели, но истинската проверка на любовта е, когато е зима, когато нещата не вървят добре в живота ти.

Вие избирате да обичате независимо от това как се чувствате. Давате на другия това, от което се нуждае, а не това, което заслужава. Вие избирате да обичате, както Бог ни обича.

Любовта е нещо, което правите.

Всеки ден Бог ни предоставя възможности около нас да демонстрираме любов. Проблема е, че в по-голямата част от времето си, ние сме твърде заети.

Колко пъти сте си помислили: „Трябва да се обадя. Нужно е да насърча този човек по време на работа. Необходимо е да помогна на ближния си „, но след това сте пропуснали тази възможност, защото нещо друго е дошло на ред? Любовта използва всяка възможност, за да послужи на другите.

Любовта е ангажимент. Взаимоотношенията ни с Бога до голяма степен влияят на отношенията ни с другите хора. Ако ние се ангажираме да обичаме и да останем в любовта, ще бъдем Негови подражатели и изпълнители на Словото Му.

Чувството за хумор е способност да се разбере шегата, да се възприеме смешното.

Това е комплексно чувство. То е морално, естетическо, интелектуално и емоционално.

Много смятат, че това чувство е вродено. Може би е така.

Но то се среща много рядко, затова се цени, като редки и скъпоценни камъни, или късчета злато и платина.

Навярно за това и хумор трудно се създава. Но не трябва да се смята, че чувството за хумор не се подава на възпитание и развитие.

Шегата е това, което се прави или говори несериозно, а просто за забавление и веселие.

Иронията е тънка скрита насмешка, можем да се каже подигравка. Например, над необосновани претенции или когато се говори за желаното, като съществуващо в действителност.

Ученик на брега се сблъскал с учителя си и нищо не казал.
– Извинете, – казал учителят, – че не ви отстъпих място на пътя, следващият път ще бъда по-внимателен.

Денят обещаваше да е хубав. Слънцето весело пръскаше лъчите си, а небето сияеше в синьо, несмущавано от нито едно облаче.

Страхил и Влади бяха излезли малко да се поразходят. Те бяха приятели още от училище. Седяха на един чин. Харесваха едно и също момиче, но и двамата се ожениха за други две девойки.

Имаха здрави семейства. И запазиха приятелството, дори жените и децата им се сприятелиха.

Днес Страхил бе настроен малко философски. Той обичаше да разсъждава на глас, за неща, които бе разбрал и изпитал.

– Начинът, по който гледаме на Бога, се отразява на това, как гледаме на себе си, – каза той. – Ако си го представяме като строг Господар, ще очакваме да бъдем награждавани и наказвани за всяко действие.

– Ако вярваме, че Господ е любящ баща, – усмихна се топло Влади, – ще се чувстваме като негови деца, несъвършени, но обичани и приети.

– Виж, – каза Страхил замислено, – ако непрекъснато се концентрираме върху своите грешки и недостатъци, така ще постъпваме и спрямо другите хора. В повечето случаи нетърпението и раздразнението, което проявяваме към тях, са резултат от отношението ни към собствените ни грешки.

– Ако трудно прощаваме на себе си, – допълни Влади, – много е вероятно, да не прощаваме лесно и на другите.

– Веднъж се загледах в огледалото и видях един човек, който не харесвах, защото се държи грубо и недружелюбно, – сподели Страхил.

– Но Бог не гледа по същия начин на нас, – реагира веднага Влади.

– Имах чувството, че Бог ми говори, когато в мислите ми се прокраднаха изреченията, – продължи разказа си Страхил, – „Трябва да се държиш добре с този човек и да се молиш търпеливо за него. Трябва да го обичаш, защото Аз го обичам“

– Господ не подминава нашите грехове, а ги прощава, – каза Влади. – Нека правим и ние същото. Да прощаваме на себе си и на другите.

Зрението на Борис съвсем отслабваше с възрастта и той се нуждаеше от много повече грижи.

Жена му Дафина беше непрекъснато около него. Грижите около съпруга ѝ ангажираха цялото ѝ внимание. Тя нямаше нито минутка свободно време. Вечер се строполяваше в кревата си умаляла и си мислеше:

„Какво ли ме чака утре?“

И неусетно заспиваше. А утрото не обещаваше нищо ново.Тя се чувстваше незабелязана и недооценена.

– Разбирам, че всички са загрижени за него, заради положението му, – казваше си тя, – но се чувствам като някаква прибавка към него, а не пълноценна личност.

И тя се помоли:

– Господи, помогни ми! Чувствам се много уморена от всички тези грижи…..Нямам минутка спокойствие или време за себе си. Знам, че грижейки се за съпруга си, изпълнявам съпружеския си дълг, но не се чувствам удовлетворена, това не ме радва ….. Знам, че не трябва да е така, помогни ми, моля Те!

Вечерта, когато си лягаше Дафина осъзна, нещо, което бе пропускала до сега.

– Исус ме оценява така, както никой човек не може да ме оцени, – каза си тя. – Той ме познава и обича. До сега са ме учили на това, но едва сега го разбирам истински.

Това бяха утешителни мисли, дошли точно навреме. Дафина се почувства отново силна, а тя имаше нужда точно от това.

И тя се усмихна:

– Като погледна назад, се изумявам за случаите, в които Бог ме е лекувал емоционално и ми е връщал чувството за сигурност и вяра в себе си. Той винаги е знаел моите нужди и ми е отговарял преди да съм Го помолила.

Господ е милостив към нас, за това и ние трябва да показваме милост към хората.