Девет часа остана на крака. Безброй удари с жестокия бич, завършващ със малки стъкълца, израниха гърба Му.

Можеше всеки момент да изгуби съзнание, но адреналина, предизвикан от безпокойството Му, Го накара да се напрегне, докато се изкачваше към Своята Голгота.

Положиха Го на главната греда и дръпнаха ръцете Му в страни върху поставеното на кръст четвъртито дърво. Той не се съпротиви, когато гвоздеите се врязаха в ръцете му. Само силна болка се изписа върху лицето Му.

Екзекуторите с раздразнени гласове разпъждаха тълпата.

Скърбяща жена крещеше името Му. Тя протягаше отчаяни ръце, но войниците и изтласканите люде я избутваха назад, където тя примря омаломощена на земята.

– Майка Ми, – прошепнаха пресъхналите Му устни.

Шумът от войниците и продължителните викове на разпънатите жертви удавиха  всичко останало.

Той се напрегна от поредния удар на чука, прикрепящ дървената подпора към гредата за нозете Му.

Беше обречен на бавна и сигурна смърт, но любовта Му Го успокои.

„Това е израз на голямата Ми обич към вас, неразумни люде, – помисли си Той. – Има ли смисъл да се съпротивлявам? Не трябва да се отказвам. Трябва да издържа до края“.

Привързаността на Отец към човечеството завърши с този акт на себеотдаване.

– Татко, прости им! – извика Той от кръста. – Те не знаят какво правят.

Ако беше само човек, отдавна щеше се изчерпи, но Исус, Божият Агнец, през Който, както преди, напълно протичаше животът, извика с ясен, звънък и тържествуващ глас:

– Свърши се!

Жертвата за нашите грехове бе направена. Грехът ни бе простен! Чувството за вина бе изкупено! Сега ни се предлага вечен живот!

Всичко свърши! Цената бе платена!

Снегът се стелеше и покриваше всичко с бялата си перелина. По това време нямаше много желаещи да посетят Художествената галерия в центъра на града.

За радост на Стоян и Нина това спомогна да се насладят на тишината и спокойствието в залите, където бяха изложени шедьоврите на едни от най-известните майстори на четката.

– Забележи, във всяка картина има определена светлина и ясно изразени сенки, – отбеляза Стоян.

– С играта на светлината и сянката художникът подчертава някои характеристики на това, което изобразява, – подчерта Нина. – Така с помощта на техния контраст и хармония живописците разкриват красотата на изображението.

– Колко прилича това на щастливия живот, който не се състои само от светли линии – възкликна Стоян, -. Красотата му се изявява в съчетанието на радостта и мъката.

– Страданията и гоненията могат да бъдат истинско благословение,- изтъкна Нина, – ако служат като мрачен фон на излъчващия се християнският живот.

– Най-големите композитори и музиканти винаги са знаели как да превърнат тъгата в музика, – допълни Стоян.

– Интересното е, че един сляп човек с вяра може да види много повече от хора, които имат отлично зрение, – поклати глава Нина.

– Спомням си за една сляпа жена, която бе написала великолепни химни, – каза Стоян. – Нейните песни вдъхновяваха всяко сърце.

– Представяш ли си как са се чувствали Павел и Сила в затвора на Филипи? – попита Нина. – Мрачна килия, пъплещи плъхове готови за си ръфнат от предоставената им плячка. Не могат да се помръднат. Краката им оковани в клади, белезите от бичовете върху гърбовете им създават допълнително страдание, а те пеят…

– Да, но това е помогнало на тъмничарят и цялото му семейство да приемат Исус Христос за свой Господ и Спасител.

Не отхвърляй тъмните линии, които Бог внася в картината на твоя живот. Той ги използва, за да направи чрез тях шедьовър.

Епидемиите от смъртоносни болести отдавна са бич на човечеството. Думата „чума“ и „холера“ и днес в много езици се използва за обозначаване на проклятие.

Микробиологът, който е успял да се справи с тези заболявания е роден в Руската империя. Неговото име малцина са знаели, но то е малко известно и днес.

В Индия Владимир Аронович Хавкин го наричали „Махатма“ и в негова чест нарекли Бомбайския бактериологичен институт. Бил му връчен орден Кавалер на Индийската империя на кралица Виктория.

В Израел е засадена горичка в памет на Хавкин, а в родния му град има малък музей към санитарно епидемиологичната станция.

Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……

„Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си“.

Обърнете внимание тук на бедственото положение и героичната вяра, за която става въпрос.

Все едно човек си казва: „Въпреки, че бях доведен до крайност и не зная от къде да намерят необходимия хляб за храна, оглеждам се и виждам пустота и разорение около себе си, където по рано бе препълнена чашата и имаше изобилие от всякакви блага, сега са само налице признаците на Божия бич, но въпреки това, аз ще се веселя в Господа“.

Мисля, че тези думи трябва да бъдат написани с диамант на скала за вечността. О, ако бяха по Божията благодатта врязани в сърцето на всеки от нас!

Въпреки, че текстът е кратък, очевидно пророкът иска да изрази следното: В ден на скръб той ще се обърне към Господа, съхранявайки своето спокойствие по време на тежките преживявания. Дори ще направи повече от това. Сред всички несгоди ще съхрани радостта си в Господа и весело ще очаква милост от Него

Това е израз на героично упование, славна вяра и непобедима любов.