Този ден беше много тежък за Симона. Ту валеше, ту слънцето се опитваше да надникне между облаците, но топлината му не се усещаше заради студения вятър.

Тя се прибра у дома си и приседна на края на дивана за малко, но изведнъж се строполи на пода ….

Така я завари един от синовете ѝ. Момчето се уплаши и започна да се тресе цялото, но намери сили и звънна по телефона:

– Мама ….. припаднала …. Вазов …14 а….

Линейката бързо дойде и Симона бе откарана бързо в болницата. Съпругът ѝ Веселин и двамата ѝ сина всеки ден ѝ ходеха на свиждане, но състоянието ѝ не се бе променило.

Вече 12-ти ден Симона беше в кома. Лекарят предложи на Веселин:

– Нека да изключим апаратите, които поддържат живота ѝ.

Веселен все още хранеше някаква надежда, че жена му ще отвори очи и за това каза:

– Бих искал да се посъветвам и с останалите от роднините и тогава ….

– Побързайте, – настоя лекарят, – няма смисъл да се отлагат нещата.

Веселин с натежало сърце се прибра в дома си. Звънна на близките на жена си и им каза, че иска да поговори с тях относно състоянието на Симона.

Повечето бяха заети, но някои от тях дойдоха. Когато леля ѝ Станка чу за какво точно става въпрос каза:

– Веселине, никой не е искал това да се случи, но Симона все казваше: „Когато умра, искам да стана донор на органи“. Каква по-добра възможност от тази, да изпълним желанието ѝ.

И всички се съгласиха.

На другия ден роднини и близки се събраха край Симона, за да се сбогуват с нея.

Веселин се надвеси над нея и тихо ѝ прошепна на ухото:

– Бори се, любов моя. Не трябва да преставаш да се бориш.

И изведнъж …. Това, което се случи силно разтърси всички присъстващи.

Жената, която изобщо не се движеше и не говореше, внезапно каза:

– Аз съм борец.

Това беше само началото. Скоро Симона се пооправи и напълно се възстанови.

По-късно тя споделяше с приятелите си:

– Думите на любимият ми бяха чудотворно лекарство за мен. Те спасиха живота ми. Не преставайте да казвате на хората, които обичате, колко скъпи са те за вас.

Този въпрос може да ви изглежда странен, но ви насърчавам да помислите върху него.

Твърде често след като получаваме спасение и живота ни малко се изчиства, ние губим състрадание към тези, които все още са изгубени в този свят.

Гледаме пияницата как се олюлява на улицата, колега, който мами началника си и разказва мръсни вицове, и вдигаме презрително духовния си нос.

Но ако наистина разбирахме сърцето на нашия Небесен Отец, никога не бихме постъпили така.

Исус е разказал една притча, която много добре разкрива Неговото сърце. Това е притчата за блудния син.

Навярно сте слушали много пъти тази история. Въпреки, че синът се разбунтувал, баща му с радост го приел обратно, когато той се покаял.

Там има една интересна фраза: „А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше“.

Този израз много ясно разкрива сърцето на един любящ баща. Тя ни казва, че преди синът му да се покае, баща му вече чакаше и се надяваше, че той ще се върне у дома.

Всяка сутрин бащата гледаше към хоризонта, надявайки се да види силуета на сина си. И в края на деня той правеше същото … устремил очите си с надежда нататък.

Той винаги мислеше за сина си, и сърцето му бе изпълнено с любов към него. Такава искрена любов, че в деня, когато синът му си дойде у дома, той изтича да го посрещне, и го целуна.

Това е сърцето на нашия Небесен Отец относно грешниците.  Така Той се е отнесъл и към нас, когато ние се скитахме изгубени в този свят. Неговото сърце ни прие с отворени обятия, когато бяхме окаляни от греха.

Този свят е пълен с уморени хора, които се лутат безнадежно и не знаят за тази Бащина прегръдка.

Те не са „грешници“, а наши потенциални братя и сестри, които са изгубени и отчаяно се нуждаят от любящия Небесен Отец.

Не трябва да гледаме на тях от високо. Нека Бог ни помогне да ги върнем у дома.

Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …

Ако ние, като вярващи, искаме да бъдем верни слуги в Божието царство, трябва да се научим да мълчим. Много малко от нас всъщност знаят как да го правят.

Когато имаме свое собствено становище по някакъв проблем, ние смятаме, че всеки трябва да знае за това. „Аз ще им кажа какво мисля по този въпрос“, – си казваме.

Не правете подобни грешки. Вашето мнение на никого не е нужно и ако все пак го изкажете, то само ще отблъснете хората от вас и ще навредите на себе си. Вместо това се научете да мълчите.

Това се отнася особено за сферата на духовното разбиране. Когато Светият Дух разкрие пред вас нещо във връзка с дадена ситуация, не тръбете за това из целия град. В противен случай Господ не би ви доверил откровение или разбиране за неща или ситуации.

Сблъсквала съм се с подобно нещо не веднъж. Има ходатаи, които са получили откровение за нечии слабости или нужда. На тях е бил открит проблем в живота на някого, за да се молят за този човек. Но вместо да запазят тази информация между себе си и Бога в молитва, те я разказват на други хора.

В резултат на това, те престават да бъдат ефективни като ходатаи.

Не позволявайте подобно нещо да се случи. Развивайте у себе си умението да мълчите и на дявола ще му бъде все по-трудно да навреди на молитвения живот и служението на други хора.