Този ден беше много тежък за Симона. Ту валеше, ту слънцето се опитваше да надникне между облаците, но топлината му не се усещаше заради студения вятър.

Тя се прибра у дома си и приседна на края на дивана за малко, но изведнъж се строполи на пода ….

Така я завари един от синовете ѝ. Момчето се уплаши и започна да се тресе цялото, но намери сили и звънна по телефона:

– Мама ….. припаднала …. Вазов …14 а….

Линейката бързо дойде и Симона бе откарана бързо в болницата. Съпругът ѝ Веселин и двамата ѝ сина всеки ден ѝ ходеха на свиждане, но състоянието ѝ не се бе променило.

Вече 12-ти ден Симона беше в кома. Лекарят предложи на Веселин:

– Нека да изключим апаратите, които поддържат живота ѝ.

Веселен все още хранеше някаква надежда, че жена му ще отвори очи и за това каза:

– Бих искал да се посъветвам и с останалите от роднините и тогава ….

– Побързайте, – настоя лекарят, – няма смисъл да се отлагат нещата.

Веселин с натежало сърце се прибра в дома си. Звънна на близките на жена си и им каза, че иска да поговори с тях относно състоянието на Симона.

Повечето бяха заети, но някои от тях дойдоха. Когато леля ѝ Станка чу за какво точно става въпрос каза:

– Веселине, никой не е искал това да се случи, но Симона все казваше: „Когато умра, искам да стана донор на органи“. Каква по-добра възможност от тази, да изпълним желанието ѝ.

И всички се съгласиха.

На другия ден роднини и близки се събраха край Симона, за да се сбогуват с нея.

Веселин се надвеси над нея и тихо ѝ прошепна на ухото:

– Бори се, любов моя. Не трябва да преставаш да се бориш.

И изведнъж …. Това, което се случи силно разтърси всички присъстващи.

Жената, която изобщо не се движеше и не говореше, внезапно каза:

– Аз съм борец.

Това беше само началото. Скоро Симона се пооправи и напълно се възстанови.

По-късно тя споделяше с приятелите си:

– Думите на любимият ми бяха чудотворно лекарство за мен. Те спасиха живота ми. Не преставайте да казвате на хората, които обичате, колко скъпи са те за вас.