Един ден двама овчари започнали да спорят за работите в държавата. Единият безжалостно осъдждал императорът, а другия защитавал неговото управление.

Крещели  и се надвиквали, но не могли да докажат един на друг нищо. Тогава решили да излязат на пътя и да върват по него, докато не намерят човек, който да разреши спора им.

Зарязали стадата си и тръгнали. Скоро срещнали свещеник, който отивал да служи в църквата. Обърнали се към него и го помолили да отсъди, кой от тях е прав.

Свещеникът им отговорил:

– Деца мой, същността на вашия спор се състои в това, че един от вас дои коза, а другият му подлага решето.

Втрещени от този отговор овчарите си спомнили за работата си, която били оставили и побързали обратно към стадата си.

Майката подреждаше книгите в библиотеката, а малката ѝ дъщеря извади една голяма Библия и започна да я прелиства. като търсеше в нея картинки.

– Остави книгата на мястото, – каза майката. – Това е Божия книга, не я пипай.

Тези думи пробудиха в момиченцето голям интерес към книгата и на другия ден то пак я извади.

– Казах ти, че това е Божия книги, – скара се майката.

– Мамо, щом изобщо не четеш тази книга, защо не я върнеш на Бога? – попита момиченцето.

Библията ни казва как и в какво да вярваме. Открива ни същността на Бога. Това е Книга, която е висш Божий авторитет за живота на хората.

Нужно е да познаваш Библията, за да имаш богат, духовен и изпълнен със смисъл живот. Думите в тази Книга запълват празнините, прекарват мост над бездната, превръщат бледите краски на живота ни в блестящи скъпоценни камъни.

Библията говори с прости думи, разбираеми дори от дете, а в същото време е изпълнена с такъв дълбок смисъл, че и най-големият човешки ум не може да достигне до дълбочината ѝ.

Обръщайте се към Библията по всички ваши въпроси. На нейните страници, вие ще намерите правилните отговори.

Държите ли в библиотеката си Библия, която никога не отваряте? Тогава последвайте съвета на детето, дайте я на Бога, за да я получи някой, който ще я чете.

Дядо Калин седеше на пейката и се усмихваше на приближаващия Страхил. Той му беше като внук, въпреки че нямаха никаква роднинска връзка. Страхил помаха с ръка на стареца и се забърза към пейката. За младежа дядо Калин беше повече от учител. Той винаги идваше при него за съвет и мъдрост.

– Радвам се да те видя, – каза старецът.

– Аз също, – засмя се добродушно младежът . – Скоро четох, че  криза в живота, болест, съвет, убеждение, кара всяка клетка от тялото да тръпне, за да усети човек, какво трябва да направи.

– Не е важно какъв иска да бъде човек, важното е какъв е създаден да бъде, – каза дядо Калин. – Дали работиш във фирма, болница или училище, дали си предприемач, спортист, художник, певец, родител, който отглежда децата си, каквато и роля да има в живота, човек решава да даде най-доброто от себе си, за да служи на другите.  И всичко това е съпроводено с израстване.

– Колко време продължава това израстването? – попита Страхил.

– Това зависи от човека, – каза старецът, – но ти не се плаши, Бог ще направи всичко и ще ти помогне да израснеш.

– Да, но понякога израстването е много трудно, – смръщи вежди Страхил.

– Това е вярно, – съгласи се дядо Калин. –  В процеса на растеж ще преживееш неща, който ще те издигнат до ново по-високо ниво. В същото време трудностите и предизвикателствата, ще заздравят корените ти. Ще бъдеш подрязван и ще преживееш неща, които ще ти изглеждат като пречки, но целта им е да израснеш до онова, което си призван да бъдеш.

– Знам за тези предизвикателства, – усмихна се Страхил. – Баща ми казваше, че Божиите дарове не идват в луксозни опаковки, а често се появяват като бедствия, които ще разрушават моя свят, за да мога да изградя живота си на здрава основа, изпълнен с вяра и доверие. Но какво да правя с тези, които се опитват да ме разколебаят?

– Такива има навсякъде, – махна с ръка старецът. – Вярата ти трябва да бъде по-силна от мнението на другите. Освен това, ти ще се сблъскаш и със скептика в себе си. Точно в такъв момент ентусиазма и желанието ти, трябва да надвият страха и съмненията. Запомни едно, Божият замисъл е много по-добър от твоите намерения. Имай доверие в Божиите планове и ще постигнеш много повече от това, което си очаквал.

– Но аз съм обикновен човек.

– Не е нужно да си велик, за да дадеш своя принос. Просто служи с по-голямо желание. Бог ще ти помогне да преодолееш съмненията си, ще те благослови, а чрез теб ще благослови и другите.

– Ще трябва да се преборя и със завистта. Знаеш ли, че когато видя някой по-добър от мен, се разочаровам и обезсърчавам.

– Никога не се сравнявай с другите, – каза дядо Калин. – Най-големият враг на израстването е ниското самочувствие и убеждението, че от теб нищо не става. Това, че някой има по-голям материален успех или е достигнал по-високо обществено положение, не означава, че е по-важен от теб. Когато осъзнаеш същността на израстването ще разбереш колко си нужен. Това важи не само за теб, а за всички, защото всеки има дял в изграждането на Божието царство.

Страхил получи доста голяма доза мъдрост и му трябва време, за да обмисли думите на стареца. Той разбираше, че дядо Калин е прав. Старецът доста ясно виждаше нещата, въпреки слабите си очи.

– Довиждане, дядо Калине, – каза младежът, – трябва да вървя, но пак ще намина.

– Бог да бъде с теб, синко и да оправи пътеките ти, – благослови го старецът.

Изведнъж нахлуха  множество бежанци в града, подгонени от войната и гоненията.

Баните винаги бяха претъпкани, но не само с тела, а и с клюки. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно и всичко необходимо.

Толкова много хора бяха дошли тук, че вече нямаше достатъчно място за всички. Те бяха принудени да споделят и последните си трохи. Чакаха търпеливо на опашки за храна, разпределяна внимателно от изпразващите се складове.

Мъжете излизаха навън от града и нападаха всеки, когото срещнеха. Беше явно какво щеше да стане, ако Бог откажеше милостта си.

Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да  се предвидят настъпващите бури, проливни дъждове или засушавания.

Засега хората бяха добре, защото бяха в разгара на мекия сезон.

Жените събираха дивите растения и треви, които растяха между камъните или на места, където човек не би очаквал да порасне нещо.

Но хората знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Делвите със зехтин и вино се изпразваха много бързо. Потупваха ги отстрани и щом отекнеше на кухо, знаеха, че вътре не е останало нищо.

Хората бяха толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Какво ли щеше да стане с тях, ако реколтата се провалеше и останеха без нищо? Тогава дали волята и разума им щяха да стигнат, за да се оправят с положението?

Една вечер Ади отиде да вземе подпалките, които държаха подпрени до вратата си, но там ги нямаше.

– Сигурно козите са ги изяли, – каза баща ѝ.

– Но животните са затворени в обора, – каза изненадано Ади.

– Ти си малко момиче, която не може да преброи съчките си.

Но тя знаеше, че един от съседите им ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица.

Истината за хората излиза на повърхността като риба, която като по чудо е оцеляла в пясъка на пустинята, а когато има наводнение и стремителните потоци тя изплува сред скалите.

Ади си спомняше, че учителя ѝ разказваше:

– Има рибки, които могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност.

„Точно като при хората, – помисли си Ади, – ако им дадеш достатъчно време и причина“.

Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.