Процеса на възпитание на родителите започва, когато това крехко създание наречено бебе се настани в тихият им дом.
Когато децата пораснат, мама и татко често се сблъскават с изобретателността им. Само за минута да отклониш погледа си от детето и ти няма да познаеш нито детето си, нито дома, в който живееш.
Знаете ли, това е нещо забележително! Главното събитие сега не е кацането на човек на Марс, а първите крачки на прохождащото детето.
Ако завариш детето се замесило се с брашното и обърнало всички съдове наоколо, навярно си „казваш“:
– Всичко каквото искаш ще ти дам, всякакви играчки, само не плачи!
Внимавайте децата те имитират в абсолютно всичко! Май ще трябва да забравиш някой „любими“ думи и да се заемеш със самовъзпитанието си.
Всеки от нас се смята за умен и добре образован, докато детето му не почне да му задава въпроси, които го поставят в задънена улица.
Детството е прекрасно нещо, не позволявайте болката и тъгата да оставят дълбоки рани в душата на детето.

Малко жени могат равнодушно да преминат покрай малко котенце. Как можеш да не вземеш такова мило създания?
Котката е умно и полезно животно. Тя помага да се облекчи стреса и озарява самотата.
Понякога, особено в ранните етапи на привикване на животното да ходи до тоалетна на определено място, често се случват инциденти, след което на килима се появява жълто петно с остър неприятен мирис.
За съжаление нашите ласкави мъркащи създания могат да поднесат на собствениците си неприятни изненади. Но не се притеснявайтем всичко може лесно да се поправи.
Каквото и да правите, не се опитвайте да почистите котешката урина с почистващи препарати на амонячна основа, защото в урината на котката се съдържа амоняк.
Така на това място се създава още по-голяма концентрация на амоняк, а това може да обърка животното и то да използва това място отново за тоалетна.
За да се отървете от миризмата на котешка урина, смесете равни части вода и оцет. Полученият разтвор излейте на мястото и разтъркайте добре замърсеното с твърда четка. След това попийте влагата с хартиени кърпи, за да изсъхне килима.
Ако след обработката с оцета, остане миризма, посипете мястото с сода за хляб и добре почистете с четка.

Една гъсеница си пълзяла бавно в една красива градина. Срещу нея се задала разбързала се за някъде мравка.

– Махай се от пътя ми! – разкрещяла се мравката. Не стой на пътя на по-висшестоящите от теб. Под достойнството ми е да говоря с такива низши създания като теб!

Гъсеницата продължила  спокойно пътя си, изкачвайки се по стъблото на едно цвете. Там тя се свила и се превърнала в копринен пашкул, от който на другата сутрин излязла красива пеперуда.

Пеперудата се издигнала във въздуха. По едно време съзряла на земята същата мравка, която ѝ се присмивала предния ден. Мравката погледнала нагоре и се смаяла.

– Гордо създание! – провикнала се пеперудата от високо. – Няма на света толкова низше същество, което да не може някой ден да се издигне високо над онези, които са се мислили за по-добри от него.

Веднъж минавайки край слоновете в зоологическата градина, един човек установил, че такова огромно създание като слона го държат вързано с тънка верига за предния крак. Край него нямало ограда, дори в клетка не е бил затворен. Било съвсем очевидно, че слонът можел лесно да се освободи от тънката верига, с която бил привързан, но необяснимо защо, той не го правел.
Човекът отишъл при дресьора и го попитал:
– Защо такива огромни и прекрасни животни стоят и не правят опит да се освободат?
Дресьорът отговорил:
– Когато е бил млад и много по-малък, отколкото е сега, ние го връзвахме за тази малка верига и сега, когато вече е възрастен е достатъчна само тя, за да го възпира. Когато вече е пораснал, той вярва, че не може да преодолее тази верига и за това не се опитва да избяга.
Това е поразително. Това животно всеки момент може да се избави от своите „окови“, но тъй като вярва, че не може да ги преодолее, то ще стои там до края на живота си и няма да се опитва да избяга.
Така се случва и със нас, ако ние вярваме като този слон, че нещо не можем да направим, само защото веднъж не се е получило, ние няма да успяваме с каквото и да се захванем.

Тони спеше спокойно на широкият стол до Роси, която пишеше нещо. По едно време детето се размърда, събуди се, озърна се и се усмихна. Лъчезарната му усмивка стана още по-широка, когато видя Роси до себе си.

– Здравей, момчето ми, – каза нежно тя.

Детето слезе от стола и започна да щапурка към Стефан, като предпазливо се държеше с едната ръка към стола, а после пое неговата и здраво се закрепи.

– Много е мълчалив, – каза тихо Стефан.

– Той не говори, – каза Роси, като погали детето по главата. – Но не е глупав. Знам, че всичко разбира. Донася ми различни предмети и знае как се наричат. Знае как се казва, нали Тони? Но не говори.

– Винаги ли е бил такъв?

– Преживяхме пожар,- каза Роси. – Някакви хора ни нападнаха и подпалиха къщата ни.

– Навярно тогава много се е изплашил, – предположи Стефан. – А тези хора направиха ли му нещо?

– Той беше много малък, – изненада се Роси, – как е могъл да разбере, че е в опасност?

– Кой знае какво мисли и може да разбира едно малко дете? – каза Стефан.- Не вярвам децата да знаят само това, на което ги учим. Те не са просто съдове, които трябва да напълним с нещо. Мисля, че децата знаят повече, отколкото допускаме.

– Тони? – попита Роси.

За първи път тя помисли за него, като за истински човек, който се е страхувал от огъня, стреснат от мисълта, че е загубил майка си. Той беше толкова малък, уплашен и онемял.

Роси го взе и го притисна към гърдите си, а той я дари с лъчезарната си усмивка.

– Ще проговори, – усмихна се Стефан. Това малко създание е било изпратено от ангелите и вероятно знае повече от всички нас, взети заедно.