Есента си отиваше. Слънчевите лъчи бързаха да дарят деня с поне малко топлина. Скоро щеше да застудее и снегът със своята бяла пелерина щеше да покрие всичко.

Велко се разболя и сега вардеше кревата. От болестта или това, че не можеше да се движи и да играе с другите деца, момчето залиня и нищо не искаше да яде.

Майка му Зорка много се тревожеше за сина си. Тя повика лекарят още, когато Велко не бе отпаднал на цяло. След прегледа, тя попита:

– Докторе, какво му е? Нищо не иска да яде и от ден на ден слабее.

– Ще се оправи, – усмихна се окуражаващо лекарят. – Купете му малко грозде.

– Но къде по това време да намеря грозде? – попита притеснено Зорка. – Дори и да го поръчаме от там, където все още го има, докато дойде, няма да може да се яде.

– Грозде има в царската градина, – уточни докторът.

Бедната жена взе малкото пари, които имаше и отиде до царския дворец.

Там стражите я спряха:

– Къде си тръгнала, жено? Тук не може да се влиза така.

– Дете ми е болно…..

– Махай се от тук! Това е царския дворец, а не болница, – прекъсна я грубо един от стражите.

– Но, моля ви…

– Отивай си, докато не ти се е случило нещо лошо, – заплашиха я стражите, без да я изслушат.

Царската дъщеря Мария чу гълчавата и отиде да види какво става. Тя видя бедната жена, която стражите гонеха от вратата.

– Стойте! – извика Мария. – Какво иска тази жена.

– Дъще, – падна на колена жената пред девойката, – синът ми е болен. Лекарят ми каза да му купя грозде. Каза ми че такова има само в царския дворец. Ето нося всичките си пари…

– Бедничката ми, ти си се объркала. Моят баща е цар, а не търговец.

Зорка трепна. Последната надежда, да помогне на сина си да оздравее, угасна в нея.

– Царят не продава грозде, той може само да ти го подари, – продължи девойката.

След това тя отведе жената в царската градина и от там и откъсна няколко грозда. Подаде ѝ ги и каза:

– Занеси ги на сина си! И нека той оздравее по-скоро.

Не трябва да превръщаме Господния дом в място за търговия. Нашият Цар не е търговец. От Него нищо не можеш да си купиш, защото Той ти дава всичко даром.

Един цар търсел учител, който да му помогне да попадне на небето. Той бил уверен, че е заслужил това. Бил прекалено самонадеян и упоен от властта.

Когато идвали учители и му предлагали услугите си, той ги засипвал с въпроси, които били нагли и нелепи, от които те се обърквали. Но царят не се ограничавал с това, а ги хвърлял в затвора.

Най-накрая дошъл човек, който му обещал, че ще му покаже пътя към небето. Въвели го в двореца и го поставили пред царя.

Човекът не обърнал никакво внимание на царя. а започнал да разговаря с придворните, пажовете и слугите. Питал ги за здравето им и им пожелавал благополучие.

Царят се ядосал от такова пренебрежение към високия му сан и казал на стражите да изведат нахалника и  да го набият.

Тогава човекът казал:

– Преди да ме отведат, позволи ми да ти кажа нещо. Мен добре ще ме набият, защото не съм ти оказал почит, обърнах ти гръб и говорих със слугите ти. Но знай, че Бог е Цар на царете, Господ на всички светове. Ти Го пренебрегваш дори и сега, и не Му оказваш внимание, а разговаряш само с неговите слуги. Помисли си, какво наказание те чака за това?!

Царят осъзнал своята вина и благодарил на учителя, че е отметнал от него воала на тщеславието и суетата.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Слънцето залезе и приключи съботната почивка. Жените трябваше да купят ароматни прахове и мазила, от които да направят сместа за балсамиране. За това посещението на гробницата беше отложено за следващия ден.

Те не знаеха за стражите, но ги безпокоеше мисълта, как ще отвалят камъка.

Мария Магдалена дойде преди другите. В предутрения мрак, тя дойде до гроба и се спря объркана. Камъкът беше преместен. Какво е станало?

През това време пристигнаха Саломея с Мария Клеопова. Погледнаха в пещерата и се убедиха, че е празна. Магдалена се разплака и изтича при Петър и Йоан, за да им съобщи тъжната новина:

– Взели са Господа от гробницата и не знаем, къде са го положили.

Петър и Йоан бързо излязоха от къщи, където се уриваха и побързаха към гроба.

Първоначално двамата бягаха заедно, но после Петър изостана. Йоан първи стигна до пещерата и видя, че Магдалена беше права. Юношата се наклони към отвора на пещерата, но не му стигаше решимост да влезе.

Най-накрая пристигна и Петър, той едва си поемаше въздух, но той не беше от хората, които дълго размишляват, затова продължи напред без да спира и влезе в пещерата. Това насърчи Йоан и той последва Петър.

На каменното легло видяха савана и покровът за лице.

Погребаният беше изчезнал.

Петър и Йоан се страхуваха да разпитват и да търсят тялото на Исус. Те се отправиха обратно към града в пълно недоумение. Изглежда някой е решил да се подиграва с тях до самия край …..

Живял някога султан, когото хората почитали като най-мъдрият владетел. Веднъж синът му го попитал:
– От къде си почерпил великта си мъдрост? В кои книги я намери? Какви учители те насочиха към нея? Искам да стана твой истински наследник, не само по сан, но и по мъдрост.
– Сине мой, – казал султан, – аз съм чел същите книги, които ти сега четеш. Моите учители, днес обучават теб. Но това, което наричат мъдрост, аз получих от мравката, пеперудата и змията.
– Как стана това? Разкази ми, татко!
– Готвех се за поход срещу бунтовниците. Мислите ми бяха мрачни, а очите ми бяха забодени в земята. Не можех да избера война или мир. Войната изглеждаше необходима, но последствията от нея ме ужасяваха. И тогава видях една малка мравка, която се опитваше да влачи товар многократно превишаващ теглото ѝ. Тя не можеше да го придвижи, но не можеше и да се откъсне от него. Това продължи дълго време. Тогава си помислих: „Защо да занимавам себе си и народ си с тежки походи?“ И нямаше война.
Другия път, бях в съда. Съдиите бяха взели решение, но чакаха моята дума. Мислех да кажа, че не винаги съм съгласен със законите, но в този момент е правилно и справедливо. Изведнъж пеперуда трепна с криле, близо до прозореца и привлече вниманието ми. И аз не казах това, което мислех, а само промълвих: „Аз съм гост тук. Решавайте сами според закона“. И съдът реши съгласно закона, а не според моето желание. И тяхната присъда беше милостива.
Третия път убиец искаше да ми отнеме живота. Той ме чакаше в храстите на дворцовата градина, където аз всеки ден се разхождах. Изведнъж черна змия пропълзя в краката ми. Аз от страх извиках и стражите веднага дойдоха. Те тръгнаха да търсят змията, а намериха убиеца.
Истинската мъдрост, сине, не е в книгите. Истинската мъдрост търси помощ от Небето. Тази помоща е винаги близо до нас, тя трепти в небето, плъзга се по тревата … Нека само очите, ушите и сърцето ни да бъдат отворени за нея.