Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Един цар търсел учител, който да му помогне да попадне на небето. Той бил уверен, че е заслужил това. Бил прекалено самонадеян и упоен от властта.

Когато идвали учители и му предлагали услугите си, той ги засипвал с въпроси, които били нагли и нелепи, от които те се обърквали. Но царят не се ограничавал с това, а ги хвърлял в затвора.

Най-накрая дошъл човек, който му обещал, че ще му покаже пътя към небето. Въвели го в двореца и го поставили пред царя.

Човекът не обърнал никакво внимание на царя. а започнал да разговаря с придворните, пажовете и слугите. Питал ги за здравето им и им пожелавал благополучие.

Царят се ядосал от такова пренебрежение към високия му сан и казал на стражите да изведат нахалника и  да го набият.

Тогава човекът казал:

– Преди да ме отведат, позволи ми да ти кажа нещо. Мен добре ще ме набият, защото не съм ти оказал почит, обърнах ти гръб и говорих със слугите ти. Но знай, че Бог е Цар на царете, Господ на всички светове. Ти Го пренебрегваш дори и сега, и не Му оказваш внимание, а разговаряш само с неговите слуги. Помисли си, какво наказание те чака за това?!

Царят осъзнал своята вина и благодарил на учителя, че е отметнал от него воала на тщеславието и суетата.

В Средновековна Европа, когато умирал крал или член от кралското семейство, придворните в знак на траур се обличали във дрехи с лилав цвят.

На 18 юли 2003 г. в Аржентинския зоопарк лекар дал на бяла мечка експериментално лекарство за лечение на дерматит, от което козината на мечката станала лилава. По-късно се изяснило, че това е алергична реакция.

В инската узелска писменост кипу с лилав цвят се обозначавал главният, който управлявал селища и територии.

Арменската незабравка – емблема в памет на арменския геноцид е в лилаво, а не синя, тъй като лилав цвят наподобява традиционното боядисване на свещеническите одежди на Арменската апостолска църква, която „беше, е и си остава в сърцето на арменската идентичност“.

Млад принц обичал да се забавлява и да смущава придворните с невероятните си прищевки.

Извикал той придворния мъдрец и му казал:

– Изброй ми чувствата благодарение, на които аз изпитвам удоволствие!

Мъдрецът се замислил, а после отговорил:

– Когато слушате музика, вие изпитвате удоволствие чрез слуха. Когато сутрин се разхождате в градината, където цъфтят цветятта, вие се радвате на аромата им чрез обонянието си. Когато сте в банята и ви правят масаж, вие получавате удоволствие от докосването на ръцете на масажиста. Възхищавате се на природата, благодарение на зрението на очите си. Когато се храните от ястията, приготвени от най-добрите готвачи, вие изпитвате удоволствие чрез вкуса. Когато се радвате на победата, която сте постигнали в битка, изпитвате чувство на превъзходство.

Принцът вникнал внимателно в чутото, а след това казал:

– Всичко е ясно. А сега чуй моята задача. Измисли ми нещо велико благодарение, на което да изпитвам чувство, което превъзхожда всички тези чувства наведъж. Иди и мисли, ако нещо ти е необходимо, обръщай се към везира.

Вечерта мъдрецът дошъл при принца.

– Много бързо си решил поставената задача, – усмихнал се принцът.

– О, почтений принце, аз не трябваше да измислям нищо, защото най-великото от всички удовлоствия, които са дарени на човека, е да бъде в присъствието на Бога.

Някога в Дания се възцарил крал Кнут, когото наричали „великия владетел на моретата“.
Веднъж Кнут стоял на брега на морето, заобиколен от неговата свита. Те възхвалявали силата на краля, казвайки, че той справедливо се нарича повелител на моретата и че за него нищо не е невъзможно на земята, защото той е всемогъщ. Слушайки тези думи, кралят казал:
– Донеси ми моето кресло и го постави тук на ръба на тази скала.
Донесли креслото, владетелят седнал отново и започнал да гледа към морето. В същото време, се вдигнал силен вятърът  и вълните започнали шумно да се удрят в брега.
– Не смей да приближаваш до мен, море! – Зловещо закрещял Кнут. – В края на краищата, то трябва да изпълни волята ми, не е ли така? – попитал краля придворните
Те се поклонили мълчаливо на краля в знак на съгласие.
– Тогава елате по-близо до мен, моите приятели, по-близо.
Придворните пристъпили напред.
A бурята в морето ставала все по-силна и по-силна. Вълните като луди, се втурвали към брега. Страхливите придворни тръпнели от страха, но не смеели да се отдръпнат, а краля седял и като че ли нищо не забелязавал.
Но една вълна толкова силно ударили брега, че всички били повалени във водата. Придворните извикали от страх и отскочили назад.
– Как може да стоите до мен и да се страхувате от морето? – Попитал краля. – Не казахте ли вие, че аз съм повелител на моретата и ветровете?
Придворните мълчали. Тогава Кнут се изправил и посочвайки себе си, казал:
– Вижте – това е вашия крал.
После вдигнал ръка към небето и добавил:
– А там е вашият Бог! Ако Кнут е всемогъщ владетел на морето, то щеше да го слуша. Има само един истински Бог, който е всемогъщ и на който ветровете, морето, хората и всичко останало Му се подиняват.