Слънцето от ден на ден все по-ярко и топло обгръщаше земята. Цветята, тревичките, дърветата, храстите, животните и хората се радваха на хубавото време.

Само Цветан бе навел глава. Той бе потънал в тъжните си мисли. Стефан го приближи и понеже знаеше за какво тъгува приятелят му, опита се да го развесели:

– Цецо, какво толкова е станало?! На всеки може да се случи. Не увесвай нос, с това няма да разрешиш проблемите си.

– Има моменти, когато е естествено и лесно да бъдеш добър, – тъжно каза Цветан, – да бъдеш внимателен и да се грижиш за другите. Но ето, както днес това бе последното нещо, което бих искал да направя.

– Това е напълно естествено, – вдигна рамене Стефан. – Сърцата ни не могат да бъдат препълнени с доброта към хората, които ни дразнят или по някакъв начин са ни наранили. Или такива индивиди, с които се конкурираме, или са наши врагове.

– Конфликтите и различията са неизбежни, – въздъхна тежко Цветан, – това го знам добре. Но защо  възникват точно тогава, когато човек трудно може да се покаже добър?

– При всякакъв случай и ситуация трябва да бъдем благи и отзивчиви с всички, – поклати глава Стефан. – Особено с тези, които не са съгласни с нас. Ние трябва да сме готови да бъдем състрадателни, добродушни, полезни и добросърдечни. Нима не се радваш, че ни се предоставя възможност да правим добри неща за другите?

– Лесно е да се каже, че трябва да правим добро и да даваме, без да очакваме нещо в замяна….., – Цветан изкриви устните си в някакво подобие на усмивка.

– Но наградата ни ще бъде голяма за това, – прекъсна го бързо Стефан.

– Съгласен съм, че имаме безброй възможности да бъдем добри и отзивчиви, но може би трябва да си поставим за цел, да не пропускаме всеки възможен шанс за това? – каза малко окуражен Цветан.

– Нека не отвръщаме зло за зло, но винаги да се стараем да правим добро, – вдигна палеца си нагоре Стефан и намигна на приятеля си.

– Така да бъде, – тупна го по рамото Цветан и гръмко се разсмя.

Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.

Това бе една малка група, която се събираше в четвъртък и обсъждаше различни теми от Библията. В нея имаше стари и младите, а семейните дори идваха с децата си.

На тези събирания хората споделяха проблемите си и се молеха един за друг.

Начо Спиридонов бе един от най-възрастните в групата. Той обикновено слушаше и много рядко се обаждаше.

На едно от събиранията Начо влезе притеснен. Сърцето му бе натежало. Другите забелязаха посърналия му вид и веднага започнаха да го питат:

– Бай Начо, какво ти е?

– Да не си болен?

Възрастния човек махна с ръка, въздъхна и каза:

– Има ли смисъл да ходя на църква!

– Ей, не така!

– Как така няма смисъл?

– Посещавам църквата от 30 години, – започна Начо. – Слушал съм много проповеди, но не помня нито една от тях. Защо да ходя и напразно да си губя времето?

Всички се разбръмчаха като ядосани пчели около кошера си.

– Не помниш, но когато разговаряш с някого се сещаш за думи казани от тези проповеди.

– Навярно е имало тежки ситуации, в които си си спомнял казаното от амвона.

Имаше множество изказвания. Всеки се стремеше да насърчи старецът, но като се гледаше физиономията му, тази дискусия сякаш изобщо не го докосваше.

Обади се и бай Тошо. Той бе с няколко години по-млад от Начо. Беше весел човек и винаги намираше добра дума и за най-отчаяния.

– Спиридонов, аз съм женен от 36 години, – каза му той. – През това време жена ми е приготвила не знам колко, но съвсем не малко яденета. Да ти кажа честно, дори не помня какво съм ял вчера. Но всичката тази храна ми е давала сили, за да работя. Ако не се хранех, отдавна да съм мъртъв. За това не бих престанал да ходя на църква, защото проповедите на нашия пастир ме хранят духовно. В противен случай духовно да съм умрял.

Начо вдигна глава и се засмя:

– В думите ти, Тоше, има правда.

В групата настъпи спокойствие и хората започнаха да се усмихват.

– Слава на Бога за нашето физическо и духовно хранене! – възкликна един от младежите в групата.

Тази нощ се изсипа много сняг. На сутринта снежната покривка надвишаваше човешки бой. Пътната врата на манастира не можеше да се отвори. Снегът силно я бе притиснал в прегръдките си.

Монасите се събраха в голямата стая, където ядяха и започнаха да умуват какво да правят. Те повече философстваха, отколкото да дават реални решения по въпроса. Оплакваха се:

– Ама, че студ.

– От къде се взе това чудо на главата ни?

– Този сняг ни дойде  малко в повече …

С една дума, негодуваха от създалото се положение.

Игуменът дойде послуша ги известно време и накрая попита:

– Кажете, какво трябва да направим сега?

Един от монасите предложи:

– Следва да се помолим, за да се стопли времето и снегът ще се разтопи.

Друг каза:

– Да изчакаме, снегът така и така ще си отиде.

Трети се изправи и гордо заяви:

– Този, който е познал истината му е все едно, дали има сняг или не.

Игуменът ги изгледа и каза:

– А сега слушайте, какво ще ви кажа.

Всички насочиха погледите си към него. Те уважаваха своя игумен заради мъдростта му. Не веднъж ги бе спасявал от заплетени ситуации. Думата му в манастира бе като закон.

Игуменът ги поогледа,  въздъхна и каза:

– Взимайте лопатите и да вървим.

За това не се искаше много ум, но кой да се сети?!

Където и да отидем, каквото и да правим, особено  за празниците, ние много внимателно се приготвяме.

В дома на Стефан и Борис кипеше усилена работа. Наближаваше Рождество.

– Подготви ли се за празника? – попита Стефан брат си.

– Какво толкова има да се приготвям? И за какво е всичката тази суматоха? – възмути се Борис. – Ще си облека чисти и изгладени дрехи. Ще се среша, та косата ми да придобие някаква форма. Обувките си ще лъсна. А, и да не забравя, малко парфюм няма да ми е излишен.

– Само това ли? – изненадано повдигна вежди Стефан.

– Какво друго?! – възкликна Борис. – Нали това правим, за да създадем добро впечатление у другите, а това до някъде способства за увереността и устойчивостта ни, но преди всичко за нашето самочувствие.

– Подготовката е не само външна, но и вътрешна, – въздъхна дълбоко Стефан.

– Вътрешна? – попита недоумяващо Борис.

– Вътрешният процес е невидим, много пъти дори е неосъзнат, – започна да обяснява Стефан. – А понякога дори и неосъществен. Умът ни се настройва спрямо ситуацията.

– Искаш да кажеш дали е шумно или тихо, весело или тъжно? – прекъсна го бързо Борис.

– Да, – съгласи се Стефан. – И това влияе на поведението ни. Според ситуацията се чувстваме по определен начин и знаем как да се държим пред останалите. За това те попитах: Каква е вътрешната ти нагласа за Рождество? Не какви дрехи ще облечеш, дали ще участваш в програмата за празника или ще бъдеш с приятелите си на път, а какво е усещането ти за предстоящото празненство?

– Какви са тези глупави въпроси? – намръщи се Борис. – Празник като всеки друг.

– Съвсем не са глупави, – реагира мека Стефан. – Ако усещаш, че ти липсва радост и мир за празника, трябва да положиш началото на поне една положителна промяна. Каквато и да е причината сърцето ти да не е готово за рождения ден на Спасителя, Рожденикът иска да я споделиш с Него. Не защото Исус Христос не знае какво става в душата ти, а защото очаква да бъдеш открит, както подобава на едно истинско приятелство.

Борис все още намръщено гледаше брат си и вдигаше ръце от време на време, сякаш искаше да се отърве от нахален натрапник.

– Много пъти това, което изпитваме дълбоко в себе си, остава скрито и на тъмно, недокоснато от истината на Божието Слово. Когато бъдем докоснати от светлината на Писанието, нещата, които допреди това сме считали за нормални, придобиват съвсем друг смисъл. Искаш ли Исус да бъдеш тъжен, отчаян, изнервен или самотен на Рождество?

– И какво да правя тогава? – безпомощно въздъхна Борис.

– Има неща, които трябва да правим  всекидневно, например, да се радваме, да се молим и да благодарим.

– А ако ги изпълня и не се чувствам добре? – смотолеви нерешително Борис.

– Това е невъзможно, – откликна Стефан. – За това Рождество ти пожелавам радост, която да идва от мисълта за Спасителя; молитва, която побеждава всички негативни обстоятелства и благодарност, която да бъде твоят подарък за Рожденика.