Ако ти е тъжно тъгувай, ако те боли поплачи си. Защо трябва да насилваш чувствата си?

Но знаете ли, че и ужасните неща, които са ви се случили, могат да станат начало на нови ярки събития?

Преди няколко години бабата на Таня почина. Всички от семейството съжаляваха, че са прекарвали много малко време с нея.

Но в това семейство се появи традиция. Веднъж в седмицата лели, чичовци, братовчеди, родители, братя и сестри и всички от семейството се събират на „семейна вечеря“.

Тази прекрасна традиция се роди от болката им по починал човек. Така те се научиха да се ценят един друг.

Тримата седяха на една открита терасата и пиеха чай. От нея се виждаше всичко наоколо.  Валери правеше компания на Ина и Сара, две доста буйни сестри.

И тримата учеха в един колеж, но в различни специалности. Валери харесваше Сара, но нямаше нищо против присъствието на Ина.

Днес разговаряха за архитектурата, по специално за Палацо дей диаманти, дворец получил името си от прозвището на управляващия областта тогава – Диаманта.

– Дванадесет хиляди издялани диаманта са изпъквали на заплашителната фасада на двореца, – каза Сара.

– Не е било особено изтънчено, но сполучливо е напомняло за властта на херцог Ерколе над Ферара, – смръщи вежди Ина.

– И защо са го наричали Диаманта? Защото е бил много ценен ли? – попита Валери.

– Може би защото е бил жилест и силен, – предположи Ина. – Тялото му е било като изсечено с груби линии.

– Защото в преговорите е бил твърд като най-коравия камък, – обясни Сара.

– Но знам от историята, че е загубил само в една сделка, – усмихна се загадъчно Валери.

– И каква е тя? – попита бързо Ина.

– По-голямата му дъщеря Изабела е била не само красива, но и много умна,  – започна да обяснява Валери, – но вместо да бъде дадена на Людовико Скворца и да управлява в Милано заедно с него, била даден на друг. Случило се така, че пратеникът с предложението за женитба от Милано бил изпреварен от този на Франческо Гонзага, бъдещият маркиз на Мантуа.

– И какво значение има това? – вдигна рамене Ина.

– Тогава бракове между благородническите домове не са се сключвали заради прищявки, основани на мимолетни предпочитания или привличане, – поясни Сара. – Мирът в Италия зависел от тези съюзи.

– По-малката сестра на Изабела Беатриче била омъжена за Людовико, но тя в много неща е отстъпвала на сестра си ….. – допълни Валери, но не успя да довърши, защото Ина го прекъсна.

– Е, каква стана тя? – намръщи се Ина. – Уж за дворец говорихме, но пак стигнахме до „безценните“ жени, за който никой мъж не е достоен.

– Ех, Ина, Ина кога ще пораснеш? – засмя се Сара.

Ина стана демонстративно от масата. Сара и Валери я последваха безмълвно, хванали се за ръце.

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.

Усмивката на Дора помръкна. Миналото я слетя болезнено. Не искаше да говори за това, но Рени беше много настойчива.

– Гошо остана, след като Даря си тръгна, – започна разказа си Дора. – Винаги съм го смятала за най-прекрасния човек на света. Тогава той бе в разцвета на силите си. Трудно му беше да възприеме, че жена му има просперираща кариера. Жените едва започваха да се реализират извън дома. Беше уязвим. Може би съм се възползвала от това.

Рени през всичките тези годинисе бе опитвала да открие причината за раздора между майка си и Дора. Изобщо не ѝ бе минавала през ум, за такова нещо, за това сега ѝ беше трудно да го възприеме.

– Случи ли се нещо тогава между вас? – шепнешком попира Рени.

Дора въздъхна и само кимна с глава.

Рени бе смаяна. Дора и баща ѝ. Чувстваше се като ударена от ток.

– И мама е разбрала?

Зоя извърна очи и прехапа устни. Когато заговори, гласът й бе пресипнал.

– Не от мен. Знаех, че това ще бъде доста жестоко от моя страна.

– Татко ли ѝ го каза?

Дора я погледна натъжено.

– Явно не е могъл да живее с мисълта за вината си. Той е много добър човек.

– Ти не го мразиш? – Рени бе изненадана.

– Защото предпочете Даря пред мен ли? Как бих могла да го мразя? Тя е забележителна жена. Виж само колко неща ги свързваха тогава. Три деца, къща и социален живот, който бе благодарение на Даря, но това беше и част от самия него. Какво бих могла да му предложа аз?

– О, Дора. Ти си толкова красива жена.

– Не, Рени. Не биваше да позволявам това да се случи.

– Недей да го оневиняваш напълно, – възрази Рени.

В момента тя самата имаше известно основание да се сърди на баща си и не беше склонна да му съчувства.

– Разбери, за това са нужни двама – тъжно се усмихна Дора. –  Ако тогава бях казала не, нямаше да се случи нищо и отношенията ми с Даря нямаше да се влошат. Та ние сме сестри и сме израстнали заедно. Толкова много сме си помагали. Бяхме неразделни като деца.

Рени избухна:

– А, не е ли прекалено глупаво от нейна страна да се сърди толкова години? Тя е получила мъжа си. Спечелила е. Нима не го е разбрала?

– Сигурно го е разбрала, – каза Дора. – Вероятно затова ти и братята ти можехте да идвате тук през лятото.

– Бяхме достатъчно големи, за да пътуваме сами, –  каза Рени като си спомни за времето, когато идваше при леля си. – Предполагах, че мама и татко искат да останат насаме за известно време.

– Вероятно е било така.

– Но не е било само това нали? – Рени се разтрепера.

– Нима можеш да виниш майка си за това? – Попита Дора. – Помисли си само. Тя се държи като всяка друга жена, чийто съпруг ѝ е изневерил. Връзката може да е приключила и нещата да са позабравени. Съпругът може години наред да е бил мил и внимателен, но ако само веднъж закъснее от работа, жена му си мисли, че е бил с друга. Доверието може да бъде възобновено, но това е много трудно нещо. То е като сърцето. Когато получи удар, завинаги остава уязвимо.