В църква влезе човек и поиска пари, щял да пътува. Дадоха му.

Беше зима. Вятърът пронизваше до костите. Човекът се задържа малко вътре, да се постопли. Той бе приклекнал и протегнал костеливите си ръце към огъня. Нахлупил бе смачкана и износена фуражка. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, трудно можеше да се познае възрастта му.

Мъжът огледа стенописите и каза:

– Тази картина за съда, за всички нас в живота ни е много близка. От детството си така живея. Баща ми и майка ми, брат ми, съучениците, всеки в своята зона … За това Бог за мен е като прокурор. И за всички, които познавам е така.

– А какво ще кажеш а вярата? Как може без нея да се живее?

– Вяра … Който и където да се намира за своята вяра не говори и аз няма да го направя. В токова …. по-добре е да не навлизам. Животът е вълчи, за каква вяра може да се говори.

– За някои хора грехът не е вина по Наказателния кодекс, а болест. Покайват се и излекуват се от греха. За тях Бог не е прокурор.

– Щом не е прокурор, значи е доктор. В болницата ще полежат, това е хубаво, значи си почиват. Лежиш, а времето минава. И при доктора трябва да знаеш кога да отидеш, но и той е началник. Така че избирай, кой е за теб Бог, прокурор или доктор, няма значение все за прокурора се работи …

– А какво ще кажеш за милостта? Нали Бог е любов?! Той обича грешника и му прощава така, без нищо…

– Без нищо … В животът дори и бълхата не скача без нищо, отче. Имало един човек, а къде ще се постави, винаги ще се намери място. А тези за „Бог любов“, които говорят, това е просто … романтика. Те не са седели сами и живота не познават.

Така си и поговориха край огъня двамата скитникът и свещеникът …

А после човекът си тръгна.

В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

Юри сега е здраво и енергично дете, но не винаги е било така. Когато се роди, веднага го настаниха в интензивното. Родителите му веднага попитаха:

– Защо в интензивното?

Лекарите ги успокоиха:

– За да се справим с някои усложнения, които не са кой знае колко опасни. Не се притеснявайте!

Въпреки това родителите на Юри сериозно се разтревожиха. Бяха много изплашени. Страхуваха се, че момченцето им, което бе дошло на белия свят преди минута, е достигнал определените си дни още преди да са започнали.

Виктория попита майка си, която бе медицинска сестра от дълги години:

– С какво можем да помогнем на Юри, нашето малко момченце?

– Не можем да направим много, но се моля Бог да бъде с него и с лекарите.

Виктория погледна с надежда баща си, той беше свещеник.

Той наведе глава и отговори със сълзи в очите:

– Понякога молитвата е всичко, което можем да сторим.

Виктория се чувстваше безсилна, но не и сама.

Да бъдещето носеше надежда, но тази надежда не винаги може да премахне днешната скръб.

– Бог е с нас и в най-тежките ни моменти, – прошепна Виктория. – Каквото и да предстои на мен като майка и на Юри като току що родило се дете, не трябва да ме плаши, през всичко това ще преминем с Господа.

И тя въздъхна облекчено. Лицето ѝ се проясни, а на устните ѝ се появи усмивка.

Понякога единственото нещо, което можем да сторим е молитвата, но то е достатъчно.

Един свещеник пътувал с колата си, но се движел с превишена скорост.

Спрял го полицай, който бил ирландец и добър католик. Когато видял „клерикалната“ риза с характерна бяла якичка на врата на шофьора попитал:

– Вие свещеник ли сте?

– Да, – смънкал Божият служител.

– Няма да ви глобявам, но ще кажете десет пъти „Ave Maria“, пет пъти „Отче наш“ и обещайте да карате по-внимателно.

При католиците свещеникът при изповед обикновено предлага на каещия се да каже определено количество  молитви „за покаяние“.

Във Facebook попаднах на снимка на чернокожо момиче, което е спечелило конкурса за красота във Финландия.

От долу се мъдреха насмешливи коментари авторите, на които смятаха за неуместно и странно това явление. Те пишеха за него като свидетелство за дълбокия упадък в Европа.

„Бедното момиче е много страшно и е получило наградата от умове, които нямат никаква политическа коректност“. Финландската красавица според повечето е трябвало да бъде с бяла кожа.

Съгласна съм, че излъчването на красавици в подобни конкурси е доста спорно. Най-вече поради комерсализацията на женската красота и налагане на някакъв стандарт за красота, което кара много жени да се лишават от естествената си красота, само и само за да добият исканата и търсена форма.

Но да се отрича красотата, само защото не е в „предпочитан цвят на кожата“, мисля че е прекалено.

Расизмът е отричане на християнската вяра. Съществуват чернокожи православни свещеници, които добре се грижат за папствата си. Нима такива хора трябва да се поставят по-долу от другите свещеници само заради цвета на кожата си?

Във Финландия живеят емигранти и техните потомци, които имат черна кожа. Там те са възприемани като „свои“ хора и могат да участват и побеждават във финландските конкурси.

Това  говори в полза за финландското общество, където всички хора се възприемат еднакво. Там може да съществуват заблуждения и грехове, но поне в случая следват християнското наследство на нашата цивилизация.