Когато правим комплимент е необходима искреност, а не „откровено“ ласкателство. Фалшът веднага се вижда и усеща.

Много искат да угодят на началника си. Това трябва да се прави много внимателно и разумно, защото в противен случай можете да изглеждате като подлизурко.

Комплиментите не трябва да бъдат с вулгарен подтекст.

В края на краищата, да се говорят приятни думи е също голямо изкуство.

Когато правите комплименти, бъдете умерени. Ако ги правите постоянно, те се обезценяват.

Не е нужно да подхранвате спътника или спътницата си с приятни думи. Тогава това ще заприлича на ласкателство.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Това не е предположение, а вечен закон на Бога. Както съдите другия, с такава мярка ще се отмери и на вас.

Между възмездие и въздеяние има разлика.

Христос казва, че животът е изградена на принципа на възмездието – „с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“.

Ако при вас се е получило много ловко да изтъкнете недостатъците на другите, бъдете сигурни, че ще се намери някой, който ще постъпи точно така и с вас. Животът ще ни плати със същата монета. Този закон действа от горе надолу – от престола на Бога.

Този, който критикува някого, е виновен в същото, за което го критикува. Бог гледа не само на това, което правим, но и на това на което сме способни.

Вярвате ли, че вие правите същото, за което критикувате другите? Ние за това забелязваме лицемерието, лъжата и фалша, защото всичко това живее в нашите сърца.

А всички светии се познават по смирението им. „Всичко това и още много  зло може да се появи в мен, ако не беше Божията благодат, така че аз нямам право да съдя другите“.

„Не съдете, за да не бъдете съдени“. Ако въпреки това сте осъдили, на вас ще се отмери със същата мярка, с която сте осъдили другите.

Ако ние съдим брата си като грешник и Бог ни съди така, ние имаме само един път – в ада.

Бог ни съди в светлината на чудното Изкупление на Исус Христос.

Радостта от живота…..
В нея е цялата философия на творчеството на уралския художник Леонид Павлович Баранов.
Не е нужно да търсиш щастието, а да бъдеш негов източник. Именно за това говорят героите от картините му.
Съгласете се, че за да можеш толкова проникновенно да изобразяваш хората, трябва да ги обичаш. Както личностите, така и детето, което живее във всеки един от тях.
В противен случай, художникът просто не може да избегне фалша.
Засмейте се заедно с художника!