В Германия е бил одобрен закон, който предвижда глоби до 50 милиона евро за социални мрежи, които допускат думи, насаждаща омраза в интервал от 24 часа.

Проектът за закона е бил представен през април 2017. Въпреки възраженията законът е бил гласуван през септември.

Германия се бори усърдно със думите, които унизяват малцинства и отделни индивиди или чрез които се проповядват терористични възгледи. Обвинените в предизвикване на расова омраза могат да бъдат осъдени на лишаване от свобода до 5 години.

Мерките ще се прилагат за всеки сайт, който може да се приеме като социална мрежа, без значение от броя на потребителите му.

Германия не е единствената страна, която предвижда подобни санкции. Европа одобри закон за съдебни дела срещу социални мрежи, които не премахват подобно съдържание.

В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

В снежните планини на Швейцария водача на групата предупреди пътешествениците и търсачите на силни усещания, които бяха дошли до тук:

– Не трябва да говорите, докато се движим в планината.

– Какво ще стане ако говорим? Нима искате да кажете, че можем да настинем, като не си опазим гърлата? – попита един дебеланко.

Той бе убеден, че ще покори поне един връх, независимо от възраженията и съмненията на останалите в групата, с които бе дошъл.

– Много по-страшно е , – обади се всезнайкото на групата.

А водачът, който щеше да ги води  обясни спокойно, без никаква заплаха в гласа си:

– И най-малкото колебание във въздуха може да предизвика движение на снега, който повличайки голяма маса със себе си, ще ни бутне в пръстта.

– Кой би си помислил, че една дума или звук, може да предизвика такива ужасни последици? – въздъхна притеснено Горан.

Той бе най-възрастният в групата, но бе предприел това пътешествие, за да докаже на себе си и приятелите си, че в него има още живот.

– Моралното влияние на нашите думи също може да доведе до катастрофа, – намеси се в разговора Ченко.

– Необмислените думи, които ние леко хвърляме на вятъра, могат да задвижат нежелани действия и събития, потърпевши, от които можем да се окажем самите ние, – добави Симеон.

– Всеки ще отговаря за всяка дума, която е казал, – вдигна показалеца си нагоре Горан.- Страшно е да се помисли, когато пред нас застанат изречените думи, предизвикали нежелателни последствия.

– Някои ги наричат „празни думи“, – започна да разсъждава на глас Симеон.

– А кои думи са празни? – попита дебеланкото.

– Това са лекомислени, чернещи някого, нанасящи рани, изявяващи злорадство , когато видят, че някой е в беда, – отговори Симеон.

– Шегите и намеците също могат да погубят човека, – добави Ченко.

– Хайде, – каза водачът, – време е да тръгваме. И моля ви без никакви разговори.

Мъжете се приготвиха. Всеки бе се вглъбил в себе си, не толкова за „безшумната си разходка“ в снежната планина, а за тези необмислените и пуснати в яда думи, които тровят живота на всеки човек.

Дошла една двойка при съдията с молба да ги разведе. Съдията направил, както те искали, без никакви възражения. Двамата останали много доволни.

Но на втория въпрос, с който те дошли при съдията, се оказал много по-сложен. Всеки от тях искал сам да възпитава детето си.

– Никой от вас не е достоен, да се заеме с отглеждането и възпитанието на детето, – казал съдията.

– Но защо? – изненадали се бившите съпрузи.

– Спомнете си, когато ви попитах, защо не искате да живеете заедно, вие какво отговорихте? – попитал съдията.

– Несходство на характерите, т.е. не се разбирахме помежду си.

– Ето, виждате ли? Вие не разбрахте, че и двамата сте виновни за това, че не можете да се споразумявате помежду си. Не поискахте да поемете отговорност за вашето семейство. Стоварихте всичко на вашите характери, които според вас не били сходни. Все едно това не зависи от вас. При такава безотговорност, не би трябвало да ви се разрешава да възпитавате дете.

Дълго време бяха бродили из шубраците. Бяха изподрани и тук там бяха натъртени. Всеки от тях бе имал чувството, че се е изгубил, но накрая се събраха на една малка полянка.

Радой изчака някой да каже нещо. Но след като всички мълчаха, седна на земята и попита:

–  Какво мислите да правите сега?

Не последва никакъв отговор.

– Може би ще се откажете и  ще искате да се върнем. Поне обратният път ви е познат, знаете какво има там, но не знаете какво ви очаква напред, – някак тайнствено се усмихна Радой. – Нататък може да бъде и още по-зле. Не знаете дали този пущинак ще свърши след десет минути или след пет часа.

Групата продължаваше упорито да мълчи.

– Не си мислете, че съм ви оставил сами да се лутате из тия драки, – каза спокойно Радой. – Когато се канехте да пристъпите към неизвестното, колкото и маловажно да ви изглеждаше преди половин час, сега то се е превърнало в жизнено важно нещо за вас.

Останалите бяха натъртени, мръсни, изтощени и ядосани. Но Радой ги обичаше, дори когато не му обръщаха внимание и не търсеха помощта му.

– Като пренебрегнахте напътствията ми, всеки от вас съзнателно се отдалечи от сигурността. Разбира се вие бързо тръгнахте  и загазихте. Един неподготвен и беззащитен човек, попаднал на непозната територия, напряга до краен предел зрението си. Когато някой гледа в затъмнено място, у него се пораждат съмнения. Разконцентриран от трудностите по пътя, в душата му се прокрадва желание да се върне назад. Навярно цялото ви внимание е било насочено към дискомфорта, страха, съжалението и гнева.

– Но нали каза: „Последвайте ме“! – не се стърпя Данчо.

– Да но вие не го направихте и ме изгубихте от погледа си, – каза Радой. – Струваше ви се, че изобщо ме няма. Помислете добре, дори и тогава, ако бяхте спрели и ме бяхте повикали , аз щях да ви се обадя и вие отново щяхте да намерите правилния път.

Нямаше повече никакви възражения. Всички го гледаха настойчиво, за да разберат, какво ще последва сега.

– Имам планове за вас, – ободряващо каза Радой. – Ще напреднем още малко. Не позволявайте на случилото се да ви обезнадежди. Ще видите нещо, което до сега не сте чували и виждали.

Групата потегли бавно след водача си, но вече окрилена.