Ирена чистеше дома си. Не, не очакваше гости, но обичаше в дома ѝ да е чисто и приятно.

Будното ѝ око забеляза тъмни петна по белия кухненски под, целият покрит с плочки.

– Това непременно трябва да се изчисти. Не може да стои така. Как не съм го видяла по-рано? – ядосваше се Ирена.

Тя застана на колене и започна старателно да търка петното, но колкото повече търкаше, толкова повече се забелязваха други петна.

Обикновено така става. Всяко петно, което успеем донякъде да премахнем, прави останалите много по-очевидни.

– Колко мръсен е станал кухненския ни под, – Възкликна Ирена. – Колкото и да се мъча, едва ли ще успея да го почистя напълно.

Така става и с нас. Най-добрите ни усилия да се справим с греха, все се провалят.

Но винаги има надежда. Бог може да изчисти това, което ние не можем. И най-трудните петна ще станат „бели като сняг“.

Не можем да изтрием петната от грях наслоили се в душите ни, но можем да получим спасение чрез Този, чиято жертва ни позволява да бъдем напълно очистени.

Един ден Венко се къпеше. Внезапно той се подхлъзна върху мокрите плочки и падна с цялата си тежест върху стъклената преграда към съблекалнята.

Стъкълцата от разбитото стъкло се забиха дълбоко в ръката му, особено в бицепсите му. Кръв рукна изобилно навсякъде из банята.

Линейката пристигна бързо. На нея просветваха мигащи светлини, а сирената ѝ оповестяваше, че има човек нуждаещ се от медицинска помощ.

Венко бе поставен внимателно на носилка, а близките му бързаха. Сякаш се състезаваха с времето. Те искаха час по-скоро Венко да бъде отведен в спешното отделение.

Странно, но нито един съсед не погледна през вратата си и не се поинтересува какво става! Нито, когато пристигна линейката, нито по-късно.

Добре липсва им състрадание, но поне от любопитство можеха да се поинтересуват какво се случва край апартамента им.

Ами ако някой ден те имат нужда от помощ или утеха?

За тях май не важат думите:

„Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“.

Или с други думи казано:

„Правете на другите това, което искате те да ви правят“.

Нашият свят отчаяно се нуждае от модели, които си струва да бъдат следвани. Хора с почтеност, чийто живот ни вдъхновява да приемаме Бог, да следваме покорно Неговото Слово и Исус Христос.

Тежко време. Преследваха християните и не даваха да се събират заедно, но това не спря последователите на Христос.

Вечерта бе тиха и тъмна. Луната се бе скрила зад облаците и изобщо нямаше намерение да се показва.

По плочките на тротоара отекваха подкованите ботуши на патрули.

Малина притичваше тихо, спирайки от време на време и тъй като не виждаше нищо, до краен предел напрягаше слуха си.

Изведнъж усети как някой грубо я хвана за ръката и я издърпа към фенерчето си. Малина не го бе усетила, а сега …..

– Накъде сте тръгнали, малка госпожице? – попита грубо патрулът и още по-здраво я стисна за ръката.

Малина не искаше да лъже.

Гледаше патрула в очите, а същевременно се молеше  в ума си: „Господи, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша…“

– Какво езика ли си глътна? – разтърси я  здраво патрулът. – Накъде си се запътила толкова късно?

Малина отвори уста и патрулът чу следното:

– Нашия Най-голям Брат е починал. Събрали са се роднините и ще четем Неговото Завещание.

Патрулът разтърси глава, погледна девойката изненадано и каза вече по-миролюбиво:

– Разбирам, това е важно нещо за рода ви, но не излизайте сама по това време. Повикайте някой да ви придружи. Вървете и внимавайте някъде да не спънете и да паднете. Тъмно е нищо не се вижда, а и вие сте без светлина.

– Благодаря ви, наблизо е.

И Малина пое привидно спокойно по пътя нататък.

Жегата прогони хората от улицата и събра старците в селската кръчма. Всеки от тях седнал пред чашката си, можеше да философства по злободневните теми.

Дядо Костадин пръв повеждаше хорото, той не мълчеше пред неправдите.

– Личният ми доктор ме изпрати в Здравната каса, – започна дядо Костадин, – да си направя снимка на главата.

– Че какво ѝ е на главата ти, – реши да се пошегува Сава, – гледам я на раменете ти стои.

– Нещо ми пищи в тая пущина, – оплака се Костадин, – сякаш бръмбари щъкат из нея.

– Е, какво направиха ли ти снимката? – попита загрижено Захари.

Костадин сякаш не чул въпроса продължи:

– Ходили ли сте в Здравната каса? Лъскави плочки по пода, бели стени, климатик, кафемашина, компютри бръмчат из стаите, а пред тях седнали бая хора.

– Така било и на Запад, – намеси се Йордан.

– Пратиха ме на втория етаж в една стая, – продължи разказа си Костадин. – Чукам на вратата и влизам. Там едно младо докторче и две жени, сигурно негови колежки ме гледат учудено. „Баш сега ли намери да дойдеш, старче“, – казва ми гневно младия мъж. Питам го: „Че какво му е на сегато?“ „Сега , – троснато каза докторчето, – сме в почивка“.

– Какъв народ само се е навъдил, – навъси чело Ставри.

– Ти остави това, но на всичко отгоре ми се скара: „Излез отвън и ще почакаш още пет минути“, – пусна една полуусмивка Костадин върху набразденото си от бръчки лице. – Влязох след пет минути, докторчето гледа бележката ми от личния ми лекар и казва: „Трябва да ти се направи снимка на главата? А знаеш ли колко струва това фото?“ „Колко?“ – питам го аз. „Сто лева“ – и ми се усмихна предизвикателно.

– Брей, че ние с нашите пенсийки ….. , – скочи Сава. – Ако дадем сто лева, какво ще остане за лекарства, храна, да не говорим за другите неща.

– Е, направи ли си снимка на главата? Докторът видя ли какво ѝ е? – заинтересува се живо Захари.

– Като чух цената, – наведе глава Костадин, – прибрах си хартийката от доктора и си дойдох.

– А, главата ти? – попита Йордан.

– Бръмчи си, – въздъхна Костадин. – В последно време започна нещо трещи в нея.  Какво да правя? Така ще е докато ме изкарат напред с краката ……

Какво странно име за село – Гълъбец, но казват, че имената понякога са свързани с нещо забележително в селището. По онова време там имаше много красиви гълъби. На големи ята кръжаха над селото.

Понякога кацаха на площада и почти изпълваха плочките му. Хората дружелюбно ги гледаха. Само децата ги подгонваха, като се мъчеха да хванат някое от тях. Но къде ти, те бяха неуловими.

Вечер гълъбите нощуваха в камбанарията.

Една вечер сатана изкуши местния свещеник:

– Знаеш ли колко хубава чорба става от тези пернати?

Свещеникът се прекръсти и помоли Всевишния за прошка. След това сложи стълбата и се закатери към камбанарията, където току що бяха се приютили гълъбите.

Когато го усетиха, птиците се изплашиха, разхвърчаха се и вдигнаха голям шум. Свещеникът трепна, оплете се в расото си и полетя надолу с главата. За щастие Божият служител се оплете във въжетата на камбаната. Той висеше надолу с главата и чакаше смъртта си.

Когато се опитваше да се освободи, камбаната огласяше селото. Стигна се до там, че дори малко да мръдне, камбаната пак биеше.

Селяните обезпокоени от този звън, хукнаха към църквата, за да разберат какво става.

Който влизаше в църквата изненадано отваряше уста. Техният изповедник висеше оплетен във въжетата, а расото покриваше главата му.

Жените се развикаха:

– Грях, голям грях! Нещо лошо ще се случи!

Мъжете бързо намериха стълба и спасиха свещеника си от явна гибел. А той ни жив, ни умрял, беше пребледнял, целия трепереше и едва шепнеше:

– Дяволска работа. Той ме измами. Като грешник щях да умра. Що ми трябваше да се хващам на въдицата му?!