На вратата се позвъня. Милена обърса ръцете си в престилката и отиде да отвори. На прага бе застанал Минчо. Тодор като го видя, веднага го подхвана още от вратата:

– Ти защо не дойде на погребението?

– Какво погребение? – стъписа се Минчо.

– На чичо ти, – каза Тодор.

– Шефа на фирмата ме изпрати на другия край на България, – оправда се Минчо.

– Нали ти изпратихме известие навреме? – не отстъпваше Тодор. – Хората от чужбина идват за погребение … Ами синовете ти, те защо не дойдоха?

– Нали ги знаеш младите, – засмя се Минчо, – интересува ги повече живота, а не от смъртта.

– Знаеш ли колко хора питаха за вас? – начумери се Тодор. – Чудех се какво да им кажа …

– Човек се почита и уважава докато е жив, умре ли …… – махна с ръка Минчо.

– Докато чичо ти беше жив и имаше власт, ти многократно използва името му за да се настаниш удобно, – нападна го отново Тодор, –  а като умря, не дойде на погребението му. Не е ли подло от твоя страна така да постъпиш?

– Е, хайде, какво толкова е станало? – Минчо се чудеше как да успокои положението. – Тия дни бях при леля, нацяло е грохнала жената. И на нея обясни, че бях в командировка. Братовчеда обеща да поговори с един приятел, да ми направи безплатно план за гаража. Нали знаеш, че купихме още една кола и няма къде да я сложа.

– Браво, бързо напредваш, – иронично подхвърли Тодор.

– Който е умен и работлив, печели и става богат, – едва не се потупа по гърдите Минчо. – Колкото повече българи станат богати, толкова държавата е по-силна и богата. След година две бая хора ще забогатеят и тогава ще учудим света!

– Интересна философия – вдигна вежди Тодор – и как мислиш, че ще стане това…..

– Ти си като котката, – засмя се Минчо, – на гърба си не падаш., но ще дойде време и ще разбереш, че съм бил прав.

– Очаквах друго от теб, – Тодор погледна Минчо в очите.

– Какво си очаквал? – наостри уши Минчо.

– Да се покаеш, да искаш прошка, – недвусмислено намекна Тодор.

– От кого и защо? – наостри се Минчо.

Добре, че влезе Милена да ги покани на вечеря, в противен случай щяха да си извадят очите.

Когато една съвест е закоравяла, колкото и да я изобличаваш, тя не ще разбере вината си. Каквото и да се случи все другите са виновни ….

Валентин сложи сламената си шапка. Слънцето силно прежуряше. Двамата с Живко бяха излезли да се поразходят. Бяха приятели още от деца.

Валентин засегна една от болезнените теми, които често коментираха:

– Имаш чудесни деца, но растат и учат в болно време.

– Те не ходят по барове и дискотеки, но другите деца ….., – замълча за малко Живко, – не могат да не им повлияят по някакъв начин.

– Да отгледаш от фиданка плодно дръвче се изискват години, а да я счупиш и смачкаш броени минути, – добави с болка Валентин.

– Не трябва да губим надежда, – каза Живко. – Нима ще скръстим ръце?

– Трай, коньо, за зелена трева, – започна ожесточено Валентин. – Обстановката е такава, че са достатъчни няколко месец, понякога дори само един ден, в които се решава съдбата на младите. Порой в мътилка знаеш какво е? Наоколо ври и кипи, ….. застрашени са домовете ни.

– Сутрин децата ни гледат лъскавите лимузини на новоизпечените богаташи. Техните разглезени и празноглави синчета и дъщерички, са нагиздени с вносни дрехи и обувки, накичени със скъпоценни часовници, пръстени и огърлици, ….. – въздъхна Живко.

– Не чакат по автобусните спирки, не ходят пеша, сиртоени и поршета ги стоварват пред входа на училището, – махна с ръка Валентин.

– Тъпчат се с пици, пасти, шоколади и не пропускат да „подсилят“ сивото си вещество с уиски и коняк, – добави Живко.

– Учителският авторитет падна и никой не го е грижа за това, – болката искреше от душата на Валентин. – Нахалството, безочието и простащината виреят на воля. Рушат характери, подкопават надеждите ни в бъдещето на нацията ни.

– Оргиите не стихват до сутринта, – вдигна безпомощно рамене Живко. – Алкохол, оглушаваща музика, танци, пияни младежи, …. укротявани от полицаи.

– Помниш ли, – очите на Валентин светеха, – всяка свободна минута използвахме за самообразование, четяхме, пеехме, слушахме лекции….

– Поколението на моите деца е сред най-нещастните, – загрижено каза Живко. – Подобна дивотия никога до сега не съм виждал в училище и на улицата.

– Прекрачат ли прага навън, попадат в същински зверилник, – продължи в същия тон Валентин, – където всеки е против всеки. Лъжата и измамата господстват навсякъде.

– Боли ме като гледам как млади хора не обръщат внимание на нищо, – с болка сподели Живко, – така правели и другите….

– Понесени от мъртвото вълнение, – заключи Валентин, – губят усещането си за дълбочина, не виждат подмолите и ямите.

Бяха стигнали до овощната градина. Валентин спря, огледа засъхналите и обрасли с бурени дървета и каза:

– Виж, някои вече са изсъхнали, други са изпочупени и обелени от животните. Кой е виновен? Хората са ги засадили и сега вместо да берат плодове от тях, скърцат зъби срещу злосторниците. А кои са те?

– Могат ли родителите да устоят на злия демон, вмъкнал се в училищата, вилнеещ по улиците и заведенията? – безпомощно вдигна ръце Живко……

– Можем, – заяви бодро Валентин, – нашето поколение е минало през много по-лоши неща.

Тържеството беше свършило и хората се пръснаха. Тогава Лидия жената на Здравко приближи до Петър. В последно време тя не пропускаше подобни инициативи. Мъжът ѝ скоро беше починал, но тя бе преодоляла мъката и самотата и търсеше своето място в създалата се обстановка.

Тя наклони глава към Петър и тихо каза:

– Искам да говоря с теб.

Петър посочи с ръка напред и двамата тръгнаха към близкото заведение. Веднага щом седнаха на една маса тя подхвана:

– Намерих това, което е писал през последните си дни….. Голяма е била мъката му, а за нея и аз не бях се досетила. Години наред е страдал, а тази болка го е гризяла отвътре. Разбрал е грешките си, ходил е да се извини, но не са го разбрали….. те за това по-рано го пенсионираха.

– За лични грешки ли става дума?

– Всичко най-подробно е описал. Цели 20 страници. Много неща е виждал и усещал, но е бил с вързани ръце.

– Днес всички така се извиняват, – засмя се Петър.

– Не си справедлив спрямо него, знаеш, че винаги е бил честен …… не е могъл да си прости за голямата вила, която построихме ….

– „Палата“ в Бояна ли? – попита Петър.

– Тогава му виках, за какво ние, а той настояваше, за децата, за внуците да ги подсигурим. Когато е осъзнал грешката си, е искал да я предостави за детски дом или болница, но….смъртта го изпревари, – тежко въздъхна Лидия.

– Но нали това е било неговото желание,  – каза Петър, – защо не го изпълни?

– Няма нищо официално като документ, само записки, които всеки адвокат би изтълкувал като плод на болно съзнание, писани в последните му дни. – въздъхна Лидия. – А сега синовете искат да продадат вилата и да си поделят парите.

Тя наведе глава надолу, за да скрие сълзите в очите си. Дълго мълчаха. Като преодоля напиращия плач Лидия каза:

– Тя и моята свърши, но защо синовете хванаха по кривия път? Уж давахме всичко заради тях, а накрая какво излезе? Душата ме боли, сякаш напразно сме живели …..Толкова сили, ентусиазъм и за какво? Алчността е отровила всичко край нас. Ние ли я посяхме? Каква е тази лудост? … Жестоко е да остарее човек, това е цяло наказание …….

Един търговец имал нужда от момче, което да продава в магазина му. Той публикувал обява и на другия ден дошли няколко тийнейджъри. Търговецът не се поколеба и веднага избрал едно момче. Познати на търговец попитали как толкова бързо е избрал момчето.

Търговецът казал:

– Преди да влезе това момче изтри краката си и тихо затвори вратата, което показва, че то обича реда. Когато влезе куц човек, то стана и предложи мястото си. Това показва, че това момче е добро и учтиво. На моите въпроси то отговаряше бързо и с уважение, което показваше, че умее добре да разсъждава и е любознателен. Аз изтървах една книга на пода, а то веднага стана и я сложи на масата. Това момче не се блъскаше и буташе напред, то чакаше спокойно реда си. Дрехите му бяха чити, косите сресани, лицето и ръцете му бяха незамърсени. Ето защо избрах него от всичките кандидати.

Всеки човек може да се познае по труда, поведението и думите му.

Колкото повече обичате да работите, толкова по-скоро ще си намерите работа. Трудолюбието е склоността на човека постоянно да прави нещо полезно. Всяка работа трябва да започваме с желание, да я продължим с усърдие и да я завършим с благодарение.

Поведението е огледалото, в което всеки разкрива себе си. За дървото може да се съди по плодовете му, а за човека по поведението му.

Гласът на поведението е по-силен от думите. Думите учат, а поведението убеждава.

Думите са образ на мислите и изразяват нашите чувства, следователно чрез тях може да се разбере вътрешното състояние на човек. По звъна, можеш да разбереш каква е камбаната, а по речта – какъв е човекът.

Ако искаш да разбереш какъв е човека внимавай в думите му, защото „от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.

Автобусът щеше да пристигне скоро. Стамат нервно пристъпяше от крак на крак. Секундите му се струваха минути, а минутите часове. През целия ден беше напрегнат, но сега бе доволен, че всичко беше приключило.

Когато пристигна автобусът настани измореното си тяло на първата му се изпречила свободна седалка. До него бе седнала жена. Той се вгледа по внимателно в нея, стори му е доста позната.

Притвори очи и едва не подскочи, това бе първата му ученическа любов. Невероятно….. бяха минали толкова години от тогава.

Състарената преждевременно жена по едва забележими признаци напомняше на стройната и пъргава девойка, която познаваше.

Много отдавна не беше я виждал, но изминалото време беше преобразило и двамата. Някаква невидима стена се бе издигнала помежду им. Това не беше омраза. Някога се бяха раздели като приятели, без оскърбителни думи.

Стамат упорито се стараеше да прогони миналото, но то като вихрушка нахълтваше и изгонваше всичко друго от главата му. Предишните хубави и мили черти, се настаниха на това сбръчкано, бледо и погрозняло до неузнаваемост лице. Спомени нахлуха като буен поток …….

От тъмните ѝ гъсти плитки, които достигаха чак до кръста, не бе останало нищо. На тяхно място се белееше късо подстригана коса. Беше облечена в поизносена рокля, без украшения.

Жената бе леко прегърбена и неспокойно движеше ръцете си, като ги мачкаше една в друга. Пръстите ѝ бяха загубили предишните меки линии. Те бяха леко изкривени и изгърбени, сякаш някой ги бе удрял с камък.

Ах, очите ѝ черни и игриви, с топъл блясък, които караха Стамат да примира едно време от вълнение и копнеж, сега бяха почти сухи, притиснати от бръчки, с почти угаснали зеници.

Всичко това беше толкова внезапно и странно, че Стамат се чувстваше като хипнотизиран. Два образа се преплитаха непрекъснато – някогашното весело момиче и съсухрената жена днес, а между тях стоеше времето, което ги правеше чужди и непознати.

Унесен в спомени за онези весели и радостни младежки дни, Стамат не забеляза кога бе слязла жената. Той дори не бе успял да размени и дума с нея. Тя навярно не бе го познала, иначе не би го подминала.

Той още дълго седеше на седалката опиянен от спомените нахлули в съзнанието му.

Въпреки всичко Стамат бе благодарен за тези мигове, които го бяха върнали назад и за малко го бяха направили по-млад.