Ръцете на Марта трепереха върху волана. Имаше нужда от още едно успокоително, но рискуваше да заспи на магистралата. В крайна сметка сегашното ѝ положение не беше нещо ново.

– Никога до сега не съм забременявала, – Марта нервно удряше по волана. – Винаги избирах труднодостъпни мъже. Целият ми живот ми е една поредица от необясними решения.

Тя много добре си спомняше, че двама терапевти бяха вдигнали ръце от нея. Те бяха се отчаяли от положението ѝ. Тя на пук на всичко успяваше да поддържа някакъе ритъм на живот си, въпреки самоунищожителното си поведение. Марта едва се крепеше на ръба, за да не рухне.

Сегашният ѝ терапевт бе жена. Връзката им се бе запазила, защото лекарката ѝ позволяваше да пропуска сеансите и да ѝ се обажда, когато има нужда. Марта имаше чувство, че това е единствения човек, който я разбира.

Трябваше да ѝ звънне. Терапевката ѝ не знаеше, че е бременна. Марта не ѝ бе казала и за паническите си пристъпи. С нея връзката ѝ се задържа четири години, но въпреки това на Марта ѝ бе трудно да иска помощ точно от нея.

– Депресията е слабост, а не заболяване, – обичаше да повтаря дядо ѝ. – Психиатрите са по-болни и от пациентите си.

Ако бе ходила като малка на терапевт, може би сега нямаше да има тези проблеми. Майка ѝ също не подкрепяше идеята за психотерапия:

– Помогнаха ли на баща ти, след като преживя онзи шок? А ми на сестра ми? Дори един от тези психотерапевти я прелъсти.

Марта си спомняше много ясно. Когато беше на двадесет и три години искаше да се самоубие. Тогава нито лекари, нито психолози можеха да овладеят променливите ѝ настроения. Не можаха да я освободят от кошмарите ѝ. Тя продължи да пие и да се хвърля безрасъдно в поредица от сексуални връзки.

Нощният пейзаж преминаваше от малки долини в хълмисти дъбови и борови гори. Марта долавяше плисъка на реката отляво. „Тече си на юг, – помисли си Марта, – както го е правела хилядолетия, нехаеща за човешката мъка“.

Искаше ѝ се да бъде силна, само заради детето, което носеше в утробата си. Няма значение, дали Стоян ще остане с нея.  Тя бе решила вече, че ще роди това дете и ще го отгледа.

Това беше живот и той трябваше да се запази. Може би това щеше да ѝ помогне да се пребори и със своите проблеми. До сега не се бе опълчвала, а се носеше по течението на живота. Време беше да се противопостави, тя знаеше, че ще трудно, но трябваше да победи, заради малкото, което растеше в нея.

Докато пресичаше улицата Лена забеляза мъж по лицето, на който стърчаха някакви железа, като бодли. Той се препъна в ръба на тротоара, залитна и падна на едно си коляно на паважа.

Лена му помогна да се изправи. Когато се изправи забеляза, че дънките му се бяха скъсали. Усмихна се и каза:

– Благодаря!

– Добре ли сте? – попита го загрижено Лена.

– Нищо ми няма, само малко скъсах дънките. Но днес плащат доста пари за скъсани дънки, а на мен ми дойдоха безплатно.

Лена се усмихна. След като огледа лицето му го попита:

– Какви са тези метални остриета върху лицето ви?

Той прие спокойно любопитството ѝ, без да се дразни.

– Пиърсинга по лицето ми ли? Това са моите бижута.

– Бижута? – Лена беше озадачена.

– Вие жените носите украшения, аз също. На мен ми харесва така. Това показва, че не ми пука.

– Не ви пука? За какво?

– Не ми пука какво мислят хорат. Имам си свой собствен стил. Не нося никаква униформа, това съм си аз самият.

Лена се усмихна. Хареса ѝ прямотата му.

– В униформите няма нищо хубаво. Но в старанието си да избегнете традиционната униформа, дали не стеси навлекли някоя друга, новоизмислена?

– Значи съм като всички останали, които имат пиърсинг? – малко тъжно каза мъжът.

В ръката ви е попаднала треска или стружка.
Как да я премахнем от там?
Вземете бутилка с широко гърло. Напълнете я с топла вода почти до ръба.
Притиснете засеганатата част от ръката към отвора на бутилката.
Треската или стружката ще излезе благодарение на силите на всукване.

Има страни, в които няма железопътни пътища. Не е, защото наоколо има само планини. Съгласете се, че понякога пред строителите на такива пътища стоят трудноразрешими задачи. Ако няма гори, а само ниски хълмове, преди изкачването на влака под колелата му посипвали пясък. Но това не винаги помагало. Тогава конструкторите решили да инсталират трета релса.
Какво е това? Както се оказа, това дори не е и релсите, а голяма метална рейка. Така заради планинския път е възникнала зъбчатата железница.
Такава релса се слага между обичайните релси. Подвижната железопътна конфигурация била оборудвана със зъпчати колела. Изобретателите са измислили различни видове зъбни предавки.
Благодарение на това изобретение влакът може да изкачи много стръмни участъци.
Най-стръмния път е Pilatusbahn, което води до върха на планината Пилат, в предната част на Алпите. Наклона обхваща 48% от пътя. Това е доста екстремен път, един от най сложните в света. Времето до върха се изминава само за тридесет минути.
Влакът се движи по ръба на скалите, а понякога и вагоните стърчат над ръба на планински път. Това е едно незабравимо преживяване в съчетание с прекрасните алпийски пейзажи! Фантастично приключение! Влакът е предназначен за 40 пътници, а всички такива влакове са 10.
В Швейцария такива пътища са 20 на брой. А в Бразилие съществува най-старият такъв път, който е построен през 1884 г.
Дължината на тези пътища е значителна – няколко километра. Предвид сложността им, това е доста впечатляващо разстояние. Естествено, тези пътища не са предназначени за превоз на товари. Тяхната задача е разглеждането на забележителностите по време на екскурзии.
Идеята за изграждане на такива пътища се е родила случайно. През 1812 г. Мурей, английски инженер, е построил зъбчато-колесен локомотив. Благодарение на това откритие, започнали да строят планински железопътни линии.
Между другото, тези пътища са били необходими не само за движение по планински терен, но също така и когато е било нужно сила, за да се пренесат големи товари. Например, във водноелектрическата централа в Красноярск има кораб, асансьор, предвижващ се по този принцип.

Първите топки, направени от римляните, били от защити едно за друго парчета животинска кожа, пълни с въздух. По-късно през Средните векове, топките се правели от свински пикочни мехури, пълни с въздух. Странно, как ли са ги надували?
Първите топки за голф са били кожени торби напълнени със сварена птича перушина. Те летели много добре, преди да ги навали дъжда, тогава подгизвали и се късали.
През 50-те години на 19 век на някого му хрумнала идеята, че топките от голф могат да се правят от саподила. Но те не летели по права линия, като старите, за това преди това трябвало да се издраскат и износят.
Оказало се, че неравната повърхност на топката за голф захваща въздуха в миниатюрни вдлъбнатинки. Турболентния въздух се завихря около захванатия въздух и всъщност това е причината за по-бърз полет. За това и модерните топки за голф имат малки вдлъбнатинки.
Топката за крикет се върти само хоризонтално. Но при висока скорост, въздушната турбулентност я кара да се отклони, ако ръбът на шева й е гладък. Затова някои играчи на крикет заглаждат топката, като я търкат в панталоните си.
При скорост по-голяма от 100 км в час топката може да се отклони още повече. Особено ако ръбът на шева е неравен. За това някои играчи на крикет натриват топката с кал.
Топката за ръгби и американски футбол има заострени краища. Когато се хвърли напред, тя понякога отскача високо, понякога ниско. За това трудно се хваща, но лесно се хвърля.