Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.

Първите лъчи на новия ден нахлуха през прозореца. В полуосветената стая на масата седеше мъж с буйни коси и очила с голям диоптър.

Димитър бе замрял с химикалка над белите листове, а взорът му се бе отнесъл нанякъде. Неспокойната му мисъл бе навлязла в дълбока и необхватна зона.

– Как да обясня на хората кой е Бога и каква е Неговата същност? – отчаян пророни тихо в тишината Димитър.

Той дълго и напрегнато бе мислил по въпроса, но нищо не се получаваше. Изморен от напрегнатия размисъл, той почувства болка в главата.

– Ще изляза да се поосвежа край морето, – реши Димитър.

Вървейки по пясъка, той все още разсъждаваше върху измъчващия го въпрос.

Неусетно стигна до малко момче, което бе изкопало малка дупка на брега. Детето с парче от счупена чаша изливаше вода от морето в пробития отвор на пясъка.

– Какво правиш, момченце? – попита Димитър.

– Направих си дупка и искам да прелея всичката вода от морето в нея, – отзивчиво отговори малчугана.

Димитър се засмя и продължи нататък по брега.

– Колко са наивни децата, – каза си той. – Какво знаят и разбират те?!

Изведнъж Димитър се спря. Почеса се по главата и се усмихна.

– Не съм ли и аз като това малко дете? Със своите ограничени възможности искам да обхвана и разкрия на другите същността на необятния и безграничен Бог. Толкова съм малък спрямо Него. По-добре да му се покоря. Да позная волята Му и да я изпълня в живота си.

Нова учебна година – нови проблеми. В малките селца закриха училищата, а децата сега ги возят с бус до „окрупнените“ в по-големите селища такива.

Това до някъде е добре, въпреки „незабележимите“ минуси. Така в крайна сметка се получава по-голяма убедителност.

Най-зле е работата с кадрите. Млади учители, макар и необвързани със семейни задължения, не желаят да се потопят в „дивата“ атмосфера на някой район.

Вероника Стоименова, не се предаваше лесно. Каквито и абсурди и неочаквани случаи да срещнеше в живота си, успяваше да запази вътрешния си мир.

Госпожица Стоименова скоро бе завършила педагогическия институт в родния си град и с нетърпение очакваше да се гмурни в нерешените педагогически проблеми на родното ни училище.

Назначиха я в училището на средно голямо балканско село, в което докарваха децата от околните полузапустели селища. Ще попитате от къде ще се намерят деца в този забравен от Бога район? Не само се намираха, но и бяха много „талантливи“.

В час по математика Вероника реши да провери знанията на поверения ѝ контингент.
Изкара на дъската Катя. Дребно слабичко момиче с рижи дълги коси и множество лунички по лицето. Същинско Пипи Дългото чорапче, без стърчащите плитки.

– А сега да видим какво е останало в главите ви, от наученото до сега, – започна тържествено Стоименова.

Катя бе затихнала до дъската с парче тебешир в ръката.

– Напиши на колко е равно синус на квадрат плюс косинус на квадрат.

Катя нерешително пристъпи напред готова да пише, но нещо я спря.

Изведнъж се плесна по челото:

– О, колко съм …..?! – каза момичето на себе си и с размах започна да пише.

Написа „синус“ и го огради със много красив квадрат. Постави плюс и повтори процедурата. Изписа „косинус“ и за да не избяга, го огради с подобен квадрат. Последва равенство, но резултата не бе изписан.

Защото Катя бе изпаднала в такъв дълбок размисъл, че едва ли някой можеше да я откъсне от мислите ѝ.

Вероника бе отворила широко уста. Очите и щяха да изхвръкнат от орбитите, а дъхът ѝ бе секнал.

С такава „образованост“ тя за първи път се сблъскваше.

Не се смейте, положението е много плачевно…..

Цял ден пътуваха. Такава им беше работата. Любомир беше снабдител, а Страхил беше застраховател. Двамата се срещнаха в едно малко село, където  им се наложи да пренощуват, а на другия ден щяха да продължат работата си.

Любомир и Страхил дълго разговаряха и споделиха впечатленията за промените настъпила в района. Накрая сънят ги обори и те заспаха.

Нощта беше спокойна и затихнала. Само от време на време се чуваше лай на кучета и бръмченето на някоя закъсняла кола.

Изведнъж вик разтърси тишината:

– Селото гори!

Любомир бързо стана и започна да се облича. Той беше вече готов да се втурне на помощ, когато Страхил го спря:

– Не си губи времето напразно. И без това ще се намерят достатъчно хора да гасят пожара, та това е цяло село. И освен това, това нас не засяга, защо трябва да тичаш да им помагаш?

Любомир го изгледа недоумяващо:

– Всеки от нас може да попадне в подобна ситуация, защо да не им помогна?

И без повече да се разправя, отвори вратата и хукна навън, за да гаси пожара с другите.

Страхил неохотно се надигна от леглото, облече се и бавно последва Любомир.

– Поне да видя какво става и без това няма да мога да заспя веднага, – измърмори той под носа си и продължи мудно по посока на виковете и пламъците, които разкъсваха нощния мрак.

Около една горяща къща плачеше жена, тя викаше отчаяно и протягаше ръце напред:

– Децата ми …. моля ви, спаси децата ми?!

Когато Любомир чу вопъла на скърбящата майка веднага се хвърли в дома, който вече беше целият обхванат в пламъци.

– Боже, този човек ще погине, – извика една възрастна жена, която уплашено гледаше буйния огън.

– Този е луд, – извика як мъж в работен комбинезон. – Какво ще открие в тези пламъци, а и покрива скоро ще се срути върху главата му.

Когато вече всички мислеха, че и Любомир е изгорял в къщата, той изскочи от вратата. В едната си ръка държеше пеленаче, а с другата бе гушнал около двегодишно момченце. Той подаде децата на майката и ѝ се усмихна.

Жената пое децата и просълзена започна да го благославя:

– Господ да те благослови и да те опази! Бог да осияе с лицето Си над тебе да ти покаже милост и да ти даде мир!

Които бяха наблизо се зарадваха и поздравиха Любомир и щастливата майка, а Страхил безучастно стоеше настрана и само наблюдаваше.

Той стана свидел на чудо, което го наведе на размисъл. Страхил имаше кораво сърце и не се трогваше от нищо, но тази нощ случилото се силно го докосна и разтърси.

Колко често стоим от страни и си казваме:

– И без нас ще се намерят хора, които да помогнат. Това нас не ни засяга.

Но по този начин хората продължават да гинат в огъня на пороците и греховете си и няма кой да ги спаси. Затова не стоте пасивни!

Пухкави бели облаци, като далечни пътници, пропътували хиляди километри, се носеха от юг.

Група младежи ги наблюдаваха възторжено. Някои от тях ги сочеха с пръсти, обяснявайки причудливите форми, който им се привиждаха.

–  Облаците придават много красота на този свят, – въздъхна Асен.

– Синьото небе едва ли ще замениш с красивите скитащи се облаци, – контрира го Мила.

– Все пак светът би останал пуст без чудното им приложение, – констатира Борислав.

– Забелязали ли сте, че се появяват облаци и в живота на хората, причиняващи им сянка, охлаждане, а понякога обгръщат съществуванието им с черен саван, като нощ? – отбеляза философа на групата Велко.

– Но няма облак без ярка светлина. – отбеляза Галя. – Нали Бог е положил дъгата в облака.

– Ако можехме да видим обратната страна на облаците, – поклати многозначително глава Дичо, – обгърнати с тази светлина, който прегражда пътя, на струпалите се, като камъни снежни планини.

– Ако можехме да съзрем обхваналото ги сияние, – замечтано продължи Емил, – ние бихме изпаднали във възторг от тяхната неописуема красота.

– Но ние гледаме само грозната им страна, – натърти Жана.

– Кой ще опише нежната им и очарователна светлина, стелеща се по долините, отразяващи на всяка крачка необятността им? – попита Зорка.

– Нима те не съдържат капчици дъжд, падащи на земята, даващи ѝ живот? – засмя се жизнерадостно Ивета.

– Ако можехме да видим всичките си мъки и премеждия от обратната им страна, – сподели своите мисли Йовчо.

– Ако гледахме към тях не от земята към високите части, където се разполагаха, а от небето, там където седи Бог, – унесено каза Кирил.

– Ако осъзнавахме, как в красотата на дъгата те отразяват пред взора на Небесата светлия лик на Христос, – добави Любо, – щяхме да бъдем доволни, че тъмните им сенки падат на гористите склонове на земното ни съществуване.

– Нека не забравяме, че облаците се движат и преминават пред очистващия вятър на нашия Бог, – обобщи Мартин.

Всеки, който би се загледал в тези бели валма, който се движат по небето, би бил предизвикан към дълбоки размисли и проява на въображение, изпълнено с илюзия, блянове и мечти.