Нова учебна година – нови проблеми. В малките селца закриха училищата, а децата сега ги возят с бус до „окрупнените“ в по-големите селища такива.

Това до някъде е добре, въпреки „незабележимите“ минуси. Така в крайна сметка се получава по-голяма убедителност.

Най-зле е работата с кадрите. Млади учители, макар и необвързани със семейни задължения, не желаят да се потопят в „дивата“ атмосфера на някой район.

Вероника Стоименова, не се предаваше лесно. Каквито и абсурди и неочаквани случаи да срещнеше в живота си, успяваше да запази вътрешния си мир.

Госпожица Стоименова скоро бе завършила педагогическия институт в родния си град и с нетърпение очакваше да се гмурни в нерешените педагогически проблеми на родното ни училище.

Назначиха я в училището на средно голямо балканско село, в което докарваха децата от околните полузапустели селища. Ще попитате от къде ще се намерят деца в този забравен от Бога район? Не само се намираха, но и бяха много „талантливи“.

В час по математика Вероника реши да провери знанията на поверения ѝ контингент.
Изкара на дъската Катя. Дребно слабичко момиче с рижи дълги коси и множество лунички по лицето. Същинско Пипи Дългото чорапче, без стърчащите плитки.

– А сега да видим какво е останало в главите ви, от наученото до сега, – започна тържествено Стоименова.

Катя бе затихнала до дъската с парче тебешир в ръката.

– Напиши на колко е равно синус на квадрат плюс косинус на квадрат.

Катя нерешително пристъпи напред готова да пише, но нещо я спря.

Изведнъж се плесна по челото:

– О, колко съм …..?! – каза момичето на себе си и с размах започна да пише.

Написа „синус“ и го огради със много красив квадрат. Постави плюс и повтори процедурата. Изписа „косинус“ и за да не избяга, го огради с подобен квадрат. Последва равенство, но резултата не бе изписан.

Защото Катя бе изпаднала в такъв дълбок размисъл, че едва ли някой можеше да я откъсне от мислите ѝ.

Вероника бе отворила широко уста. Очите и щяха да изхвръкнат от орбитите, а дъхът ѝ бе секнал.

С такава „образованост“ тя за първи път се сблъскваше.

Не се смейте, положението е много плачевно…..

През лятото на 1944 г. американските войски завзели един от Марианските острови, наречен Сайпан, който е бил окупиран от японците.
От 30-хилядния контингент, 24 000 японци са били убити, 5000 се самоубиват през последните дни на сраженията и само малко по-малко от хиляда човека се предават в плен.
Почти всички пленници са се предали благодарение на резултатаната работа на 18-годишният морски пехотинец Гай Габалдон.
Като дете е прекарал няколко години в японо-американско семейство. При пленяването на войниците от противниковата армия е използвал познанията си за традициите и психологическите особености на японците.
Габалдон действал сам през нощта. Той убивалл или обездвижвал часовите край пещерата, след което убедил намиращите се вътре врагове да се предадат. При успешната си операция успял да закара 800 японци във базата си. Неговите колеги го нарекли Сайпански мишелов по аналогия на Гамелнския мишелов от средновековните легенди.

Туристите често бъркат Австрия с Австралия, за това в Австрия е много популярен лозунга „В Австрия кенгуру няма“. Този знак е поставен на уличните знаци и сувенирите.
Все пак това объркване е възникнало и на по-високо ниво. Веднъж на заседание на ООН Австрия издигнала кандидатурата си при изборите за участие в Съвета за сугурност. Един от гласовете бил подаден за Австралия, въпеки че тя не фигурирала в списъка на кандидатите.
А бившият президент на САЩ Джордж Буш – младши през 2007 г. благодарил на австралийския министър председател за това, че той е посетил своя „австрийски“ контингент в Ирак.