„Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си“.

Обърнете внимание тук на бедственото положение и героичната вяра, за която става въпрос.

Все едно човек си казва: „Въпреки, че бях доведен до крайност и не зная от къде да намерят необходимия хляб за храна, оглеждам се и виждам пустота и разорение около себе си, където по рано бе препълнена чашата и имаше изобилие от всякакви блага, сега са само налице признаците на Божия бич, но въпреки това, аз ще се веселя в Господа“.

Мисля, че тези думи трябва да бъдат написани с диамант на скала за вечността. О, ако бяха по Божията благодатта врязани в сърцето на всеки от нас!

Въпреки, че текстът е кратък, очевидно пророкът иска да изрази следното: В ден на скръб той ще се обърне към Господа, съхранявайки своето спокойствие по време на тежките преживявания. Дори ще направи повече от това. Сред всички несгоди ще съхрани радостта си в Господа и весело ще очаква милост от Него

Това е израз на героично упование, славна вяра и непобедима любов.

Бог не ни дава безгрижен живот. Той ни дава живот до такава мярка, че да побеждаваме своите грижи и неприятности.

Силата ни се проверява в изпитанията. Няма изпитания, няма и сила.

Вие искате от Бога живот, свобода и радост?

Но той не би ви ги дал, ако не сте съгласни да преминете през редица изпитания. А когато ги преминете получавате сила.

Не се притеснявайте и направете първата крачка, и тогава Бог ще ви даде да вкусите от дървото на живота, а това е доста силна  храна.

Ако се трудите физически , изнемогвате, а ако се трудите духовно, ставате все по-силни.

Бог никога не дава сили в запас, за утре или за час напред. Той винаги ни дава толкова, колкото ни е необходимо на самата минута.

Ние сме изложени на съблазънта, да се борим с трудностите от гледна точка на здравия разум.

Но светият Божий ликува, когато трудностите, не му дават да отдъхне. Защото в такива случаи не можеш да очакваш от никого помощ, освен от Бога.

Всеки ученик при завършване на средното си образование се дипломира. Това е важен ден за него, той бележи прехода от детството към зрелостта.

Като начало на новия живот всеки гимназистите празнува бала си. Всяко момче кани приятелката си да го придружи на тази важна вечер, момичетата също.

Абитуриентите разговаряха развълнувано в коридора, предвкусвайки радостта от предстоящия бал. Момчетата се хвалеха, кое момиче са успели да поканят. Попитаха Тони, който през цялото време си мълчеше:

– Ти кого ще заведеш на бала?

– Майка ми.

Момчетата избухнаха в бурен смях.

– Ти си луд, нима са се свършили красивите момичета в нашия град?

Тони отдавна бе взел това решение.

– Моята майка никога не е имала бал, – обясни Тони, – аз съм бил най-ценното за нея. Знаете ли колко жертви е направила за мен, докато ме отгледала и възпитала. Мислех, че такова решение е абсолютно правилно.

– Но тази вечер е за нас младите, – възрази едно високо русо момче. – Моите родители също са положили много грижи за мен, но те знаят, че на бала аз искам да се чувствам свободен, а не под техния постоянен надзор.

– Вие нищо не знаете за моята майка, – каза с тъга Тони. – тя е имала трудно детство. Когато нейната майка била на 13 години, един мъж я изнасилил и в резултат на това се появила тя. Майка ми растяла у приемни семейства, където никога не чула добра дума за себе си, нито някой я подкрепял. Така тя сменила 23 семейства. А от последното я изгонили на 16 години бременна.

– Има много такива момичета, които са изпатили по този начин, – каза съчувствено Веско.

– Въпреки всички трудности, – очите на Тони заблестяха, – тя решила нейният син да има нормален живот, такъв какъвто тя не е могла да има.

– Да, тя е направила много за теб, но …., – избоботи с дебелия си глас Симо.

– Но вие не сте чули всичко, – прекъсна го Тони.- Когато е била бременна с мен, околните са ѝ казвали: „Мария, ти не можеш да възпиташ силен и успешен човек, та ти си израснала в приемни семейства.. Не можеш да дадеш това, което не си имала.

Момчетата го гледаха с интерес, а Тони продължи възторжено:

– Но при мен се е получило. Тя толкова много ме обича ….а грижите, безсънните нощи, ….Знаете ли колко много ѝ е струвало? Но това не е било напразно!

Момчетата наведоха глави и замълчаха, вече никой не се смееше.

– От благодарност за това, което е направила за мен, – очите на Тони се напълниха със сълзи, – искам да ѝ дам поне частица от това, което не е имала.

Как ни виждат децата? Радостни и доволни от този живот?

Ето ние се събуждаме сутрин и виждаме цялата трагедия на този света. Детето ни гледат, а ние му казваме:

– Ох, що за живот е това….. хайде ставай , миличък, време е да вървим.

Това е все едно да казваш:

– Дойде време да разбереш, че много трудно се живее в този свят! Ще страдаш, като мен.

Тогава детето би си помислило:

– Къде искат да ме вмъкнат, що за живот е това?

Ние сме християни. Но интересното е, че се наричаме Божии чада, но нямаме радост, дори нямаме такава радост, която имат невярващите.

Кога ще се научим да се радваме? След смъртта ли?

Тази небесна радост трябва да се прояви  в нашия живот тук, на земята, когато общуваме с близки и роднини, и укрепваме любовта си един към друг.

Виктор от няколко години беше напуснал хокея. В отбора той пазеше вратата.

И сега, когато вече е далече от овациите на публиката, този скромен човек реши да се занимава с някаква полезна дейност. Пари имаше достатъчно, но не желаеше да ги пилее в кръчмата или някое заведение с приятели.

Виктор обичаше животните и реши да направи нещо за тях.

Той каза на приятеля си Михаил:

– В живота има толкова много лъжа. Събират пари уж да създават приюти за животни, а такива не се откриват и парите изчезват.

– Какво да не си решил да отваряш някой кучкарник? – засмя се Михаил.

– Можеш да ми се смееш колкото си искаш, но искам да помогна, с каквото мога в тази насока.

– А от къде ще вземеш толкова много пари?

– Не става дума за големи вноски. Ето погледни ако хиляда души внесат по 20 лева стават 20 хиляди, а това вече е реална помощ. Пък и за кучетата не се изисква кой знае колко, за да ги зарадваш.

– И какво точно си решил? – погледна го съчувствено Михаил.

– Нужна е храна, – продължи с размишленията си Виктор, – по-големи пространства, където кучетата да се разхождат и да им се отделя достатъчно внимание.

– И това ще ти достави ли удоволствие?

– Те ще радват хората. На всеки човек ще отдават признателността си, че е отделил няколко минути за него. Кучетата са любвеобилни.

Михаил само вдигна рамене.

– Представи си, – възторжено размаха ръце Виктор, – Ще поставя обява: Ако желаете посетете ни! 15-20 минути с нас и ще но доставите много радост“…..