Архив за етикет: ветеринар

Какво дъвчем

За рождения си ден Петър получи лабрадор ретривър. Името на кучето веднага бе измислено:

– Ще се казва Дон, – заяви твърдо Петър.

Кучето често се въртеше около момчето. Лягаше до него, седеше в краката му, а понякога се излежаваше на дивана и наблюдаваше внимателно какво прави Петър.

Един ден концентрирал се над уроците си, Петър дочу звук от разкъсваща се хартия. Когато се обърна той видя, как Дон го гледа виновно, а от устата му висеше къс хартия.

– Какво си направил? – скара му се Петър. – Това е тетрадката ми за домашни упражнения по математика. И си откъснал точно задачите, които писах преди малко. Ох, трябва да ги напиша наново.

Още същия ден Дон бе заведен при ветеринарния лекар.

След прегледа ветеринарът погали кучето и обясни:

– Тъй като Дон губи млечните си зъби и му растат постоянни, той си успокоява венците като дъвче почти всичко. За това трябва да го наблюдавате.

– За да съм сигурен, че не гризе нещо, което може да му навреди, – тежко въздъхна Петър.

– Да, нужно е, – усмихна се лекарят.

Желанието на Дон да дъвче и отговорността да бъде наблюдаван, накараха Петър да се замисли:

– Какво „дъвчем“ в умовете и сърцата си? – запита се той. – Обмисляме ли внимателно с какво храним душата си, когато четем, сърфираме в мрежата или гледаме телевизия?

Изпълвайки се ежедневно с Божието Слово ние израстваме духовно и се оприличаваме все повече на Христос.

Ана и Нели

Finnigan_hoofs-800x546-800x546Януари. Рано сутринта термометърът показваше минус 5 градуса. Маринела раздаваше сено на конете. Почти всички коне позволява да бъдат прегърнати и погалени и едва след това се заемаха със закуската.

Но когато Маринела приближеше Нели, тя присвиваше уши. Кобилата се обръщаше с гръб и бе готова да я ритне. Маринела бе свикнала с тази ѝ реакция и стоеше на безопасно място.

Когато доведоха кобилата, ветеринарът я предупреди:

– На Нели трябва да се даде  „добър урок“. Тя трябва да разбере, кой тук е главния. Агресивна кобила е, с лош характер и проблеми в поведението. Ако ви ритне, когато ѝ носите храна, нека усети силната ви ръка, а храната приберете до следващото хранене. Осен това я поставете в малък бокс, по-лесно ще я хващате и когато отивате при нея не забравяйте камшика си.

Маринела гледаше своенравната кобила и си каза:

– Тя не разбира, че съм станала от топлото легло, специално да ѝ донеса храна.

А след това поемаше дълбоко дъх и започваше да увещава Нели тихо:

– Не се страхувай, няма да отида никъде, ще бъда с теб, до когато ти пожелаеш.

Маринела знаеше, че кобилата не я разбираше, но се надяваше животното да усети любовта в гласа ѝ.

Когато Нели завършваше закуската, навеждаше глава пред Маринела, която я чешеше между ушите.

– Странно, – чудеше се Маринела. – Защо трябваше да давам урок на тази нежна наранена душа.

Конюшнята скоро бе посетена от едно 12 годишно момиче, за което казваха, че има лош нрав и проблеми в поведението. Ана, така наричаха това опърничаво момиче, бе отказало да говори пред трима светила на медицината, а на психолога се бе изплезило, защото ѝ бе поставил диагноза „разтройство, причиняващо опозиция“.

Ана дори бе ударила социалния работник, който дойде в дома ѝ специално, за да работи върху промяна на поведението ѝ.

Ана често бе напускала дома си, без да се обади на родителите си. Какви ли не наказания прилагаха спрямо нея, но резултат нямаше.

Единственото добро, което можеше да се забележи у това дете бе привързаността му към кучето му.

Когато Ана видя Нели, тя веднага я обикна. Маринела разказа на момичето, как са искали да „подчинят“ кобилата, а след това я попита:

– Какво щеше да стане ако бях последвала съветите на ветеринара?

– Тя щеше да рита още по-силно, – отговори бързо Ана. – В тесния бокс, би се подчинила, но ако ѝ се отдадеше възможност да избяга, нямаше да можете да я стигнете. Аз я разбирам.

Маринела погледа изненадано момичето, а Ана продължи да обяснява:

– Тя не прави това нарочно и съвсем не иска да ви обиди. Просто тя се страхува.

– И какво трябва да се направи тогава? – попита Маринела.

– Тя се нуждае от увереност, че може да ви се довери, че ще бъдете до нея дори, когато ви рита.

Нужно е търпение. Колкото повече я притискате, толкова по-зле тя ще се държи. Тази кобила не може да постъпи по друг начин.

Родителите на Ана слушаха обясненията на дъщеря си за Нина и разбраха как да се държат спрямо нея.

През следващите няколко месеца Ана посещаваше редовно Нели.

Беше настъпила сериозна промяна в отношението на родителите към Ана, но и детето бе станало по-спокойно.

Наказанието на лъжеца

imagesНаричаха го просто Иван. Едни от съселяните му го уважаваха, а други се присмиваха на вярата му в Бога.

Един ден при Иван дойде Кольо и със сълзи на очите му каза:

– Иване, дай ми 25 лева. Кобилата ми се разболя. Трябва да я откарам при ветеринара.

Иван извади парите от чекмеджето си и без нищо да каже, ги подаде на Кольо.

Щастлив просителят си тръгна, а когато вече бе далеч от дома на Иван, радостно си потърка ръцете и въодушевен си каза:

– Колко е глупав и наивен е този Иван. С тези пари ще си купя така желаното от известно време.

Истината бе, че конят му бе абсолютно здрав и му нямаше нищо.

Когато Кольо се прибра у дома си, жена му изтича изплашена насреща му и плачейки му каза:

– Кобилата ни издъхна ….

– Как така? – изтръпна Кольо. – Сутринта нищо ѝ нямаше….. Това е само Божията ръка …..

Кольо падна на колене и се разрида безутешно:

– Господи, прости ми! Излъгах, а сега съм без кон ….

След това „лъжецът“ веднага се върна при Иван и му призна:

– Иване, аз те излъгах, че кобилата ми е болна. На нея нищо ѝ нямаше ….. Но Бог ме наказа.

Иван стана, прегърна съселянина си и му каза:

– Прощавам ти и нека Бог ти прости.

Като ненужна вещ

originalСутринта бе хладна, дори студена. Какво друго може да се очаква? Зима е. Цяла нощ валя сняг.

Баба Пена е събуди рано. Пошета из кухнята и реши да изхвърли кофа за боклука в контейнера.

Докато изсипваше кофата чу слаб писък.

– Какво ли е това? – каза си възрастната жена.

Тя веднага се наведе над контейнера и зашари с очи в него. На дъното на полупразния кош за боклук имаше малко котенце, рижо със сини очи, които едвам отваряше.

Баба Пена извади котето и го отнесе у дома си. Наля му мляко в една паничка, но се наложи да използва биберон, за да го нахрани. Първият ден нищо му нямаше, но после се разболя.

Притеснена баба Пена занесе котето на ветеринар. Лекарят прегледа малкото и каза:

– Простудило се е и то много.

Лекарят му направи инжекция и му даде хапчета.

Баба Пена не бе богата, пенсията ѝ не бе голяма, но не пожали пари за котето……

За съжаление нищо не помогна.

– Прекалено дълго време е било на студа, – вдигна безпомощно ръце ветеринарът.

– Изхвърлили го, като ненужна вещ, – изплака възрастната жена.

– А друг се смилил и го взел, защото било още живо, – съчувствено каза ветеринарът.

– Колко са различни хората, – каза с тъга баба Пена. – Едни съжаляват и се грижат за всяка живинка, а други изхвърлят дори и живото на боклука, като някое старо палто.

Таралеж без игли

12102017-bald-hedgehog-5Много хора не биха задържали усмивката си, чувайки смешната фраза „плешив таралеж“. Но жителите на Шотландия се убедили, че такова животно съществува.

Загрижени хора от град Данточер са намерили в градината си таралеж, без игли. Те занесли необичайната находка в местния резерват на дивата природа.

Зверчето било прегледано от ветеринар. Станало ясно, че таралеж, който бил на около три години, страда от рядък вроден дефект, но като цяло е напълно здрав.