Интуицията му подсказваше, че вече наближаваше позициите. Иван спря и се огледа. Никаква промяна. Пред погледа му се простираше поле осеяно с ями от снаряди и осакатени почернели дървета .

Тегнеше неестествена тишина. От непоносимото безмълвие по гърба на Иван полазиха тръпки. Той отправи тревожен поглед към сивото небе.

Иван усещаше нещата предварително, за това не се изненада, когато чу страшния вой на снарядите. Затракаха картечници. Иван нямаше време да мисли, но инстиктивно се хвърли в най-близко изровената от снаряди яма. Когато се изтърколи в нея, над главата му изсвистяха куршуми. Краката му хлътнаха в голяма кална локва.

И тогава го видя. Той беше от противниците, легнал по гръб, само на три метра от него. В ръката си държеше револвер, който беше насочил срещу Иван. В очите му се четеше страх, ръката му трепереше, но пръста му бе на спусъка и всеки момент можеше да възпроизведе изстрел.

Иван нямаше време да реагира, защото при падането бе затиснал оръжието под себе си. Какво можеше да направи? Погледна противника в очите си и каза:

– Не стреляй приятелю!

Странно, но другият го разбра и каза на родния език на Иван:

– Няма да стрелям, ако и ти …….

Но не успя да довърши думите си, защото взрив разтърси земята. Зашеметени, двамата се проснаха по очи и се притиснаха към влажната пръст, сякаш искаха да се скрият в нея и да избягат от този обезумял свят.

Експлозиите прогонват разума и остава само инстинкта за самосъхранение.

Настъпи тишина и двамата бавно надигнаха глави. Бяха останали живи.

– Проклета война, – изруга Иван.

– Властта дадена на определени хора, се използва само за зло. Нашият век трябва да бъде по-разумен. Постигнали сме толкова много неща. Ето имаме електричество, непотопяеми океански кораби, летящи машини, мигновенна връзка със всички краища на света ……

– Колко е глупаво всичко? Когато ни агитираха за тази война ни излъгаха, че тя ще сложи край на всички войни, – каза с тъга Иван.

– Думите като чест, съвест, дълг, вярност, добро и зло се употребяват от хора, които са алчни, търсещи облага и изгода от всичко. Те най-безсъвестно, заради своите интереси и печалби, ни заставиха  да се бием един срещу друг.

– Така е, – съгласи се Иван. – Преди малко взаимно щяхме да се избием. И за какво?

– Обикновените и честни хора ставта жертва на шепа алчни създания, потъпкали представите за добро и зло.

Над полето бързо започна да се спуска мрака. След малко Иван надникна предпазливо от ръба на ямата и махна с ръка на другия войник:

– Вашите са наляво, приятелю. Сега е моментът, преди да се стъмни. Нощем стрелят без да питат. Пълзи внимателно и успех.

Другият изпълзя от ямата и се насочи към позициите на своите.

Атила е последният и най-могъщ владетел на хуните. Управлявал е най-голямата европейска държава по това време. През неговото управление хуните са най-голямата заплаха за Източна и Западна римска империя.

Атила не е символ, нито прякор на хунския вожд. Самото име е обект на спорове.

Някои мислят, че името Атила идва от готски от атил – баща и ла – умалителна частица или „малък баща“. Хуните са били със азиатска кръв и са били по-дребни от готите.

Според описанията на Прис, Атила е бил нисък, но харизматичен водач и абсолютен владетел на хората си. Бил е тиранин и безмилостен воин.

Понякога е използвал определени стратегии с цел да опази хората си, но в зависимост от целта си той е изпращал коницата си срещу силно укрепени позиции и е приемал огромни загуби като цена на победата си. За това малко вероятно е да е бил „малкия баща“.

Хунският език е бил най-близо до този на дунавските прабългари. На този език „атила“ идва от „баща“ и „земя“ и може да се преведе като „бащата на земята“.

Това много повече подхожда на хунския предводител, който е трябвало да носи победи и благоденствие на народа си.

Храната и бутилката вино пристигнаха скоро. Но никой от тях не започваше да се храни. Гледаха се внимателно и се изучаваха. Максим беше с руси прави коси и кафяви топли очи, а Нора  с буйна червена коса и зелени искрящи очи.

– Мога ли да ви задам един личен въпрос? – подходи малко плахо Максим.

Нора само кимна насърчително с глава.

– Не сте били омъжена до сега, нали? – впери изпитателен поглед Максим в нея.

– Не, това шокира ли ви? – засмя се Нора.

– Изненадва ме, – Максим се наведе напред. – Вие сте хетеросексуална жена почти на 45 години, нима никой до сега не ви е предлагал брак?

– Мислите, че нещо не е наред със мен ли? – закачливо попита Нора.

– Да, любопитен съм да разбера причината, – засмя се Максим.

– Сигурно си мислите, че съм много лесна плячка, – присви очи Нора.

– А, защо не?

– Много мъже са си го мислили, но като са ме гледали от разстояние.

– И какво ще видят, ако са ви наблюдавали по-отблизо?

– Аз не съм като повечето жени, – смело заяви Нора.

Максим изрази нямо учудване.

– Обикновенно става така, – започна някак тягостно Нора. – Срещам мъж, красив, преуспяващ, независим. Лекар, банкер, бизнесмен няма значение какъв е там. Той изгаря от желание да излезе с мен. Имам работа, мнозина я смятат за очарователна. Първоначално той се хвали с мен пред приятелите си. Харесваме се. Ставама интимни. Но аз получавам важна поръчка от работата си и заминавам за Бразилия, Босна, Египет или някъде другаде и когато се върна след две или три седмици, той решава, че от връзката ни нищо няма да излезе.

– Защо мислиш, че става така? – загрижено попита Максим.

– Защото те искат да са на най-високата позиция. Искат да са с мен, но реалността се разминава с очакванията им. Те не харесват, че изкарвам повече от тях и че моята работа е е много важна.

– Вие изглежда сте си самодостатъчна и мъж не ви е необходим, – заключи Максим.

– Не, не е така. Исках с този, който се събера, да уважава това, с което се занимавам, да ме подкрепя, аз същото щях да направя за него. Не мога да се затворя в къщи, да бъда само домакиня и да отглеждам деца. Мисля, че бих могла да се справя и с двете, да работя това, което обичам и да се грижа за съпруга и децата си.

– Май не си вярвате много на това? – заядливо каза Максим.

Нора искаше да му обясни, да ……, имаше ли смисъл и той мислеше като всички останали мъже.

Стела видя баща си седнал на масата да играе шах с Миро. Тя ги наблюдаваше няколко минути. Баща ѝ направи зле обмислен ход и застраши важна фигура, но Миро незабавно я взе.

– Стела, май трябваше да поискам съвет за следващия ход от теб, – някак примирено каза баща ѝ. – Ти по-добре би се справила от мен. Изглежда е от виното, замая ми се главата и не мога да мисля.

Тук ставаше дума само за шаха. Стела много добре знаеше, че баща ѝ носи много на вино, а и играта можеше да бъде спасена.

– Ако искаш, може Стела да те замести, – предложи великодушно Миро.

Възможностите на Стела  в шаха бяха скромни. Баща ѝ знаеше това, но стана и ѝ отстъпи мястото си. След това повлече крака към вратата и махна за довиждане на младите.

Изучавайки шахматната дъска, Стела набеляза стратегия, чрез която смяташе да защити територията и фигурите си.

Всяка от фигурките на шахматната дъска беше гравирана с дребни детайли. Виждаха се мантии, ризници и лица със човешки черти.

– Прекрасен комплект, – отбеляза Миро, след като забеляз как Стела оглежда фигурите. – В къщи имаме един издялан от дъб и орех, но той не е така добре изработен. Този от слонова кост ли е направен?

Стела кимна с глава.

Миро побурна с пръст своя цар.

– Ти си на ход, Стела.

Тя вдигна пешка, войн украсен с резбован щит и шлем. Миро потропваше с пръсти, докато я наблюдаваше. Стела видя шанса си, премести пешката, за да плени офицера му.

Миро мълчаливо повдигна едната си вежда. Той плъзна един топ от задната редица и го постави между царицата и офицера ѝ. Този единствен ход застрашаваше двете ѝ фигури. Тя не бе предвидила това.

Стела се намръщи. Ако премести едната фигура извън опасността, той ще да ѝ вземе другата. Тя се надвеси напред и огледа дъската. После грабна царицата си, взе неговия топ и погледна тържествуващо към Миро.

Той снизходително наклони глава и вдигна нерешително ръце от шахматната дъска. После взе коня си, скрит между пешките ѝ и един офицер и грабна царицата ѝ.

– Внимавай, – промърмори Миро, – Понякога един скромен войн може да направи бърз ход, за да завладее царицата.

– Доста дръзки думи, – скръцна със зъби Стела.

Тя съсредоточи вниманието си към дъската, а Миро се облегна назад в стола си. Стела осъзнаваше, че падането на царицата, отслаби много позициите ѝ.

– Внимавай, погрижи се за царя си, – учтиво я предупреди Миро.

Стела видя опасността и пребута една пешка, за да защити царя си, но това беше напълно безполезно. Скоро нейния цар беше пленен.

– Да изиграем още една игра, – предложи Миро.

Стела блъсна фигурите и стана. Нямаше повече смисъл да играят. Тя не обичаше да губи, дори и когато осъзнаваше, че е по-слаба. Но Моро беше търпелив и чакаше, рано или късно тя щеше да стане негова жена.

Дори и да сме уверени в истиността на една или друга позиция, ние отстъпваме от нея, страхувайки се от неприятни последици. Ако положението е благоприятно за нас, ние ще го отстояваме. Но при най-малкия риск, свързан със защита на убежденията ни, които ние смятаме за правилни, предпочитаме да се отдръпнем.
Това изобщо не прилича на поведението на първите християни! По цялата Римска империя те дръзновенно са провъзгласявали Евангелието пред връждебности, преследвания, презрение и даже смърт.
Може би ти няма да се сблъскате с рисковете на първите християни или гоненията и мъченията на последователи на Христос на някои места в днешно време, но не ставайте малодушни и не се предавайте на страха.
Помнете: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?“