Седяха сред руините на селище, което някога са наричали Ринпоче Ла. Едва ли щях да намерят нещо, всички сгради бяха разрушени.

 – Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, – каза Митко.

 – Но Ринпоче Ла останало сгушено в долината си, – подчерта Симеон. – Селището е останало неизвестно, носели се само слухове за него. Номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина, понякога разказвали за Ринпоче Ла.

– Разбирам защо са останали скрити за останалите, – намеси се Мая. – Погледнете, освен с географското си положение, долината е била изолирана и от река. Преминаването ѝ през зимата е било трудно, а през лятото – невъзможно.

Стигнаха края на долината. Там се е намирал манастирът. Според ръкописи, които бяха намерили, това била централната пететажна сграда, заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършвала в отвесна тридесет метрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни.

 – Селото  е било разположено в подножието на манастира и се е състояло от каменни къщи, сякаш израснали от скалата, – каза Митко. – Ринпоче Ла приличаше на тясна ивица, изсечена в планината, затова до него е достигала малко светлина, която се е разсейвала от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

 – Вероятно парата е осигурявала на селото закрила и средства за препитание, – предположи Симеон.

 – Знаете ли, че микроорганизмите, които виреят в горещата вода на изворите, – засмя се Мая, – са основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини.

– Но как са се хранели, нали не е имало достатъчно светлина? – попита Симеон.

– При липсата на светлина съществата зависят от хемосинтезата – превръщане на химичната енергия в живот, – поясни Мая. – Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранят с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, а на свой ред те хранят безброй причудливи форми на живот – кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, различни видове миди и раци, каквито няма никъде другаде в света и риби, които издържаха на неимоверно високата температура.

– Разликата в Ринпоче Ла е била, – каза Митко, – че на върха на хранителната верига са се намирали козите и яковете, които са ядели богатите на хранителни вещества водорасли и давали на селяните месо, вълна и мляко.

– Колко им е било добре на хората, – каза Симеон. – Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори е, че са били осигурени с топлина. Не е било необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят – това изискваше време и изтощава силите на населението в селата на Тибет.

С течение на годините долината се бе превърнала в само издържаща се независима екосистема, но сега всичко тук бе замряло. След унищожаването на манастира и селището край него, можеха да се видят само руини……

Дошло време на старият камък да умре. Заедно с другите камъни го качили на един самосвал, за да го закарат на каменотрошачката и да ги превърнат трошляк за баластра.

Пътувал камъкът. Спомнил  си целия си живот. Случвало му се е на дъното на морето да лежи и на върха на планина да бъде. Земетресения, ледници и свлачища оставяли следи върху него. А един вулкан за спомен сложил в сърцето му, голяма капка кварц, приличаща на диамант.

Започнал да се оплаква камъкът:

– Дълъг живот живях, едва ли има по-стар камък от мен, а да умирам все още нямам желание.

И тогава камъкът забелязал, че другите камъни, които били с него в камиона, също не искали да умират, за това започнали да се изсипват на пътя.

Камъкът започнал да се приближава към края на коша на камиона, та и той да падне на пътя. За щастие шофьорът карал като луд, така че по-голямата част от товара подскачал и падал в дупките по пътя.

– Ей, – извикал един старец, който си вървял по пътя, – за къде си се забързал?

– Църква строим, – казал му шофьорът. – Чакъл ни е нужен. В противен случай всичко ще пропадне.

– Е, добре, тогава побързай!Храмът е Божий дом! Гледай, старай се там , както трябва. Строи се веднъж за вечни времена.

Камъкът чул това. И макар че бил почти накрая, той се спрял, даже намерил надеждно място и застанал там, за не може случайно да отхвръкне от камиона.

На него много му се искало да попадне в Божия дом. Не за някакви си жалки милиони години, а за цяла вечност.

Разходката в планината бе чудесна. Владислав, Велин, Делян и Станко често излизаха заедно на излети. Приятели още от деца съвместно изучаваха и изследваха природата, по-точно скалите и минералите.

Днес по време на разходката си откриха интересен къс от скала. Пръв го забеляза Владислава и извика:

– Момчета, намерих нещо много интересно! Невероятно красив е! Какво ще кажете?

Останалите бързо се скупчиха около него.

Владислав въртеше камъкът в ръцете си и го оглеждаше от всички страни. Това бе слабо просветляващ призматичен кристал. Той не беше много голям, но яркия блясък отразяващ слънчевата светлина, очароваше и пленяваше.

– Това е берил, – пръв констатира Станко.

– Минералът берил е относително често срещан камък, който не представлява особено голям интерес, – уточни Велин. – Смята се за страничен продукт от добиването на слюда и фелдшпати.

– Когато в състава му има алуминий, берилът става аквамарин и се смята за полускъпоценен камък – намеси се Делян.

– А когато вместо алуминий природата е добавила примеси на хром, берилът се превръща в изумруд, един от най-желаните скъпоценни камъни за човека, – засмя се Станко.

– Вижте цвета! Каква чистотата и дълбочината само! Усещането от пречупването на светлината е невероятно, – възкликна Владислав вперил поглед в минерала.

– Дълбочината на цвета му се определя от количеството хром, – поясни Велин. – Ако е много количеството му, изумрудът е тъмен, мастиленочерен, лишен от жизненост и всякаква активност. А ако е малко съдържанието на хрома, камъкът е светъл и блед.

– Каквото и да си говорим, – намеси се Делян, – идеалният изумруд притежава дълбочина и наситеност на цвета. Същевременно има и блясък.

– Да не забравяме, че цената му е доста висока, – усмихна се Станко.

Бяха доволни. Към общата им колекция щеше да се прибави още един екземпляр и то какъв. Момчетата го предаваха от ръка на ръка и се наслаждаваха на сиянието му.

Този проект не даваше спокойствие на Марко, той искаше да разбере целта му. За това и толкова настояваше Елена да му разкаже за него.

Тя се двоумеше между задължението да запази в тайна проекта и желанието да се похвали с работата си, но накрая проговори.

– Какво знаеш за квантовата физика, Марко?

– Това е областта на микрочастиците, където гравитацията и магнитните свойства не важат. Повечето неща, които съм чел, толкова много противоречат на общоприетата логика, че ги пренебрегвам.

– Добър отговор, – съгласи се Елена. – Този клон на физиката ще направи революция в начина ни на живот.

– Не мисля, че възможността да преместите много голям предмет, например самолет вътре в планина ще направи живота ми по-хубав – иронично отговори Марко.

Той все още бе ядосан заради лъжите, които му бяха наговорили, въпреки фактите, които бяха налице.

Елена не хареса упрека му и гласът ѝ стана рязък и груб:

– Не сме преместили в планината нищо. Всъщност самолетът никога не се е помръдвал от там.

Марко разбра, че с язвителни забележки няма да разбере нищо, за това малко успокои топката.

– Може ли да започнеш отначало, ако обичаш? – помоли Марко. – С малко по-прости думи.

– Добре, – примирено каза Елена. – Каква е най-високата възможна скорост във вселената?

– Това е скоростта на светлината и тя е двеста деветдесет и девет хиляди километра в секунда, – изстреля на един дъх Марко.

– Вторият закон на Нютон за термодинамиката твърди, че всички системи се разпадат в хаос, нали? – попита Елена.

– Нещо такова май беше, – съгласи се Марко.

– Падащото дърво в гората издава ли звук?

– Разбира се. Защо да не издава звук? – Марко още не можеше да разбере на къде бие Елена.

– Ти току-що даде три грешни отговора. Изучаването на квантовата теория на атома произлиза от работата на Нилс Бор и Вернер Хайзенберг. Един от принципите, на които се основават всички последвали научни изследвания, се нарича Принципа за неопределеността на Хайзенберг – наблюдаването на някое явление предупреждава за последиците от него. Следователно във вселената не се случва нищо, ако не бъде пряко наблюдавано.

Марко се засмя. Елена забеляза усмивката му, но продължи:

– Може да звучи глупаво, но наблюдателят кара нещата да се случват със самото си присъствие. Този факт е доказван десетки пъти в лабораторни условия. Това означава, че дървото в гората не може да издаде звук, защото никой не го е видял да пада. В света на квантите, във времето и в пространството от хаоса може спонтанно да възникне ред. Макар и за части от секундата, но дори този кратък период от време опровергава Втория закон на Нютон.

– А границата на скоростта? – настоя Марко.

– Ами ако ти кажа, че съм наблюдавала експеримент, при който лъч лазерна светлина, пуснат в газова среда при изключително ниска температура, излезе от другата страна на камерата, преди да бъде изстрелян? Следствието се появи преди причината. По някакъв начин в квантовия свят съобщение, движещо се по-бързо от скоростта на светлината, е предало, че лазерният лъч идва.

Марко не се съмняваше в твърденията ѝ. Но не можеше да проумее напълно изводите, нито как това е вкарало толкова голям самолет в планина.

– Нека да разширим експеримента, – предложи Елена. – И да го направим с частици светлината или фотони. В случая ще има частица, съществуваща на две места едновременно.

– Ами ако в процеса на изстрелването на частицата първата, с която сте започнали, бъде унищожена? – попита Марко.

– В друг ъгъл на свръхохладена газова камера ще има частица двойник.

Изведнъж Марко разбра.

– Говориш за някаква система на транспортиране ли?

Елена направи кисела гримаса.

– Не. Медиите преувеличават понякога нещата, но истината е, че транспортирането на човешки същества не е много практично.

– Това ли искахте да направите с самолета? – подскочи  Марко. – Да го транспортирате в скалата?

Елена още повече се начумери.

– Целта ни беше да го направим невидим. Наричаме го оптично-електрически камуфлаж. Предназначен е за самолети, ако съумеем да намалим размерите на необходимата техника и консумацията на енергия. Използвахме самолета, защото имаше теоретичен шанс да се получи нещо.

– Изпуснали сте го? – засмя се Марко.

– Не сме го изпуснали – троснато отговори Елена. – Предупредиха ни за такава възможност, за това вградихме защитна система в случай на авария.

– И какво се случи?

– Системата използва мехур със силни магнитни свойства, който пречупва видимата светлина в тороид, с форма подобна на поничка. Ние виждаме предметите, защото светлината се отразява в повърхността им. Някои дължини на вълните се поглъщат, а онези, които се отразяват, придават цвета на предмета. Черните неща поглъщат всички дължини на вълните, затова не можем да ги видим, но възприемаме присъствието им на цветен фон.

Марко слушаше съсредоточено и преосмисляше чутото.

– Ако затворим светлината в тороид така,  – каза Елена, – че да не може да избяга и после я пречупим около предмета, наблюдателят няма да види нищо. Все едно водата да изкриви светлината и моливът да изглежда крив, когато половината стърчи над повърхността.

– Какво означава това? – попита озадачено Марко.

– Означава, че възникнаха последици. Бяхме ги предвидили и взехме предпазни мерки, но решихме, че може и да ни се размине. Магнитното поле пречупи видимата светлина, докато я превърна в самостоятелна система, точка в пространството, където светлината не може да избяга.

– Но това прилича на черна дупка, – засмя се Марко.

– Не. Черните дупки са разпадане на материята вследствие на гравитацията. Ние използваме магнитни свойства.

– Каква е разликата?

– Гравитацията не е съвместима със света на квантите.

– Това означава, че сте попаднали на нещо ново. Но със същите последици.

– Ние спряхме времето. Магнитното налягане, също като гравитацията в черната дупка, създаде мехур около експерименталния обект. Светлината беше затворена в мехура и принципът за неопределеността на Хайзенберг влезе в сила.

– И експериментът ви вече няма наблюдател?

– А в света на квантите, когато няма наблюдател, нищо не се случва. Дървото в гората все още си стои, докато някой не отиде да го наблюдава.

– А какво причини това на самолета?

– За него времето спря и останалата част от вселената изчезна. Някои учени от нашия екип предположиха, че това може да се случи и затова взехме предпазни мерки. Инсталирахме пусково устройство за преплитане на квантите, което да намали енергията в магнитната сфера около самолета и да възвърне нормалния поток от време. Теоретично той отново трябваше да се появи в нашия свят.

– Но го изпуснахте и той се появи другаде. Защо?

– Не го изпуснахме. Земята се върти с повече от хиляда и шестстотин километра в час, а около слънцето още по-бързо. Включете и въртенето на нашата Слънчева система с Млечния път и ще разберете, че сме се справили добре, като сме върнали самолета на нашата планета.
Това бе фантастично, но преместването се бе осъществило и самолетът макар и на друго място се бе появил.

Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.