Какво означава думата „откровение“? Това е нещо скрито, което става известно.

На някой Бог им изглежда скрит. Те смятат, че Бог не иска да им се открие, че Той е една безлична сила, наподобяваща гравитацията.

Но Бог ни се открива. Той съвсем не се крие. Бог иска да говори с нас  и ако слушаме внимателно, не само ще научим нещо за Него, а ще можем и да Го познаваме лично.

Бог ни е дал две книги. Една от тях е книга на природата. Оглеждайки се наоколо, можем да научим нещо за  Създателя на всичко, което е край нас.

Друга книга е Божествено откровение – Библията. Това не е само древна хроника. Това е Божието Слово, вдъхновено от Святия Дух, за да стане наш водач в живота.

Бог говори с хората. Той говори и днес.

Искаш ли да го чуеш наистина?

Броенето на гейма в тениса започва от нула. Английскоговорящите тенисисти не казват „zero“, а „love“.

В XVI век, почти всички френските крале са играели тенис.

Смята се, че тенисът се е появил във френските манастири през XI век.

Един от най-ярките споменавания за тениса в средновековна литература е един епизод в историческите хроники на Шекспир „Хенри V“, където френският дофин изпраща, като подигравка, на младия английски крал буре с тенисни топки.

Историците смятат, че най-ранният предшественик на тениса е играта жьо дьо пом, играна в Северна Франция през XII век. При нея топка се удря с дланта на ръката.

Крал Луи X е ентусиазиран играч на жьо дьо пом и става известен с построените от него първи закрити кортове в Париж в края на XIII век.

Друг ранен привърженик на играта е френският крал Шарл V, които създава корт в Лувъра.

През XVI век в играта започва да се използва ракета и тя започва да се нарича „тенис“ – от френското tenez – „дръжте“, предупреждение, което сервиращият извиква на своя противник.

Играта е популярна както във Франция, така и в Англия, но по това време се играе на закрито, където топката може да отскача от стените.

Светът е пълен с невероятни места, които заслужава да се видят.

Всички те са уникални, не само като исторически паметници, но и с това, че са пазители на единствени по рода си истории.

Ако пътува човек до тях, той ще се потопи в необичайна атмосфера, ще получи множество незабравими впечатление и ще се настрои на нещо  хубаво.

Храмът на слънцето е постройка от 13 век. Той се намира в Конарак, Индия.

Смята се, че храмът е построен от краля на династията Източен Ганг.

Той е създаден под формата на колосална колесница, теглена от седем изящно издялани галопиращи коне, илюстриращи седемте дни от седмицата и дванадесет двойки от огромни каменни колела, обозначаващи часовете в денонощието.

Всяко колело е оформено с осем спици, символизиращи осемте деления на по три часа, според които индийците отмерват денонощието. На тази колесница се вози Творецът-Слънце, пътешестващ ежедневно из небесния свод.

С множеството си детайлни изображения масивните стени на храма представляват жива хроника на живота от времето на династия Калинга.

По тях се разхождат стотици слонове, коне и дори жирафи, виждат се ловци, сражаващи се воини и ездачи, танцуващи девойки и множество еротични сцени от живота на владетелите.

Всяка педя от масива е превърната във фин детайл, в миниатюрна скулптура, при това толкова деликатно, че е трудно да разграничиш детайла от цялото.

Военните действия, в които се използват отровни газове, датират от 4 в. пр.н.е.

Сведения за тях намираме в ръкописите на „моистите“, секта основана от философа и реформатора Мо Ду.

В древните писмени хроники на моистите четем за мехове, използвани за пръскане на отровни газове в тунелите на врага.

Тези мехове, изработени от волска кожа са били свързани с пещи, в които са горели изсушен синап и други растителни отрови, които са предшествениците на иприта, използван в окопите на Първата световна война.

Употребата на отровни газове е естествена последица от древния обичай за опушване на китайските къщи. Опушването е било използвано като метод за унищожаване на вредителите в домовете.

Китайците първи са забелязали връзката между характерната растителност и полезните изкопаеми в определени райони. Използването на ботанически наблюдения за откриване на руди и минерали е известно като геоботаническо проучване.

В наши дни този метод не е популярен. Въпреки това се знае, че някои растения предпочитат почва, богата на определени вещества, докато други не я понасят.

Например, дивата теменуга е цинколюбиво растение. Един процент от пепелта ѝ се състои от цинк. Трагакантата, растителна смола, е напълно безчувствена към селена в почвите, макар че за повечето растения този елемент е отровен.

Вид игловръх е изключително издръжлив на никел и е класически индикатор за присъствието на този метал в почвата. Особеният вид трева Panicum crusgalli подсказва за съдържание на олово в почвения слой. Други растения сочат за наличие на мед и т.н.

В древната книга „Каталог на планините и моретата“ съставена по материали от 600 до 100 г. пр.н.е. се споменава, че растението хуейтан расте близо до златни жили. Доста трудно е да се определи това растение. То би могло да бъде орхидея, босилек, глог, дива круша или слива, чиито названия са сходни с това архаично име.

Методите на геоботаническите проучвания са свързани със стремежа на древните китайци да открият кои видове почва са подходящи за съответните земеделски култури.

Макар че първоначалният интерес към тази практика да е породен от чисто практични съображения на селските стопани, по това време геоботаниката се превръща в метод за геоложки проучвания. За съжаление документите от тези проучвания са редки и непълни.

Вероятната причина е секретност, но е възможно да има още неоткрити текстове сред хилядите хроники и географски справочници, които не са проучени задълбочено.

В „Книгата  на учителят Уън“ се казва, че в области богати на нефрит, клоните на дърветата обикновено са увиснали. Очевидно китайците са обръщали внимание не само на подробностите в растежа на някои видове, но и на физиологичните условия, при които са поставени от гледна точка на минералните залежи.

През първата половина на 4 век най-малко три наръчника са изцяло посветени на систематизиране на данните от геоботаническите проучвания и изброяват всички растителни видове и свързаните с тях минерали.

В една от тях се казва: „Ако стеблото на растението е жълто и стройно, под него има мед“. „Ако листата на определено растение са зелени, а стеблата червени, отдолу ще се открие много олово“. Другаде е отбелязано: „Там, където водният пипер расте в изобилие, има много железен оксид“.

В „Разнородни записки от пещерата Ю’ян“ пише: „Когато в планината срещнете див лук, отдолу ще откриете сребро, а ако има хсяи/ся – вид дребен лук, отдолу има злато. Под джинджифила има мед и калай“.

Никоя от по-горните зависимости не е проучена в наши дни.

Факта, че в растенията има следи от минерали и че те могат да бъдат извлечени, се появява за първи път в писмен вид в книгата „Скъпоценните тайни от царството на Гън и Син“. Там конкретно се казва, че златото се появява в ряпата, среброто в един вид плачеща върба, оловото и калая в дивия пелин, кестените, ечемика и пшеницата, а медта в киселеца.

Сър Томас Чалъндър забелязал , че листата на дъбовете, са по-наситено зелени, отколкото другаде и че клоните им се простират по-нашироко и нямат много сокове, и не са вкоренени надълбоко. Той допуснал, че там има някакви ценни минерали, особено алуминий.

И това се оказало точно така. Сър Томас е забелязал същият вид растителност край мините за добив на алуминий в Италия. Това е първият пример за геоботанически проучвания в Европа.