Времето отново се стопли. Отдавна листата на дърветата бяха пожълтели и полегнали върху земята като килим. Поваля, но не бе студено. Дори слънцето се усмихваше весело, макар че ни му бе времето.

Надя и Рени решиха да се поразходят. Двете момичета тръгнаха и по пътя се разбъбриха весело:

– Интересно да не би зимата да е заспала? – усмихна се хитро Надя.

– Е, нека си спи, щом може, – каза тържествено Рени, – но после като дойде, да не реши да си навакса и да имаме сняг, когато пролетта трябва да събуди всичко в природата.

– Сега е хубаво времето и нека му се порадваме, – отбеляза Надя, – а за по-късно ще му мислим допълнително.

Двете момичета наближиха павилиона, където продаваха пирожки. Надя ускори крачка, извади портмонето си и си поръча две пирожки. Рени също искаше да си хапне, но бе забравила парите си у дома.

„Щом си купи само две, – помисли се Рени, – сигурно няма за повече. Зная каква лакомница е. И аз искам пирожка, но какво да правя, като съм една забравана…“

Изведнъж Рени се усмихна и се обърна към Надя:

– Ти трябва да ми дадеш едната пирожка на мен, защото Словото казва, че ако имаш две неща, едното трябва да го дадеш на ближния.

Надя лакомо ръфайки едната пирожка, бързо парира приятелката си:

– Да, но там също пише, че не трябва да пожелаваш това, което има ближният ти.

Рени остана безмълвна. Какво можеше да отговори? За това хвърли само един унищожителен поглед към приятелката си.

Надя ѝ се усмихна приветливо и ѝ подаде другата пирожка.

Двете момичета изведнъж избухнаха в смяха. След което всяка изяде своето парче.

Една красива пеперуда се носеше волно във въздуха. Изведнъж тя се наклони и падна в издигнали чела нагоре теменуги. Когато Лидия видя красиво обагрените криле на насекомото, изтича в задния двор, влезе в кухнята и бързо грабна един стъклен буркан.

– Отдавна мечтаех, да си хвана такава пеперуда, – задъхано се усмихваше момичето на себе си.

При връщането си Лидия се спъна и се удари в бетонната ограда. Буркана падна и се разби. Едно голямо парче стъкло от него отскочи и отбеляза кървава диря върху ръката на момичето.

Тази рана съвсем не бе безобидна. За нея трябваха осем шева, за да се затвори напълно.

Днес белегът като гъсеница пълзи по ръка на Лидия, особено когато извършва някакво движение с нея. Той разказва историята за едно нараняване и едно изцеление.

Когато гледаше вече оздравялата си ръка, Лидия си спомняше за случая, когато Исус се яви на учениците Си след смъртта Си. Тогава Той бе казал на Тома:

– Дай си пръста тук. Виж раните от гвоздеите на ръцете Ми. Протегнете ръка и я сложи в ребрата Ми.

С това Искаше да му покаже, че е същия, Който Тома е познавал преди. Той бе възкръснал от мъртвите с белезите на Неговото страдание, които бяха все още видими.

Тези белези сочеха към Спасителят. Те разказваха историята на нашето спасение.

Прободените Му ръце и крака от пироните и раната в ребрата Му разказваха историята за болката, през която Исус бе преминал, а след това бе изцерен.

Грехът ни е опустошил и разкъсал, но Исус дойде, за да ни възстанови и направи едно цяло.

В Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.

 

Тази вечер те отново бяха заедно. Срещите им се бяха разредили много в последно време поради заетостта на Антон, но това не им пречеше да се чувстват добре един до друг.

Катя направи кафе, а Антон наряза салама и кашкавала.

Скоро в квартала се бе случило убийство и Антон загрижено каза:

– Катя, трябва да бъдеш по-предпазлива. Чичо ти е оставил много пари, затова внимавай с новите си познати.

– О, я стига, – Катя вяло махна с ръка и отхапа парче от кашкавала. – Кой ще ме убие? А освен това парите ги изхарчих вече и почти нищо не остана.

– Почти всичките ли? – ахна Антон. – Ти се шегуваш. Тези пари не бяха малко.

– Глупости, – засмя се Катя, – колко му е на една жена да профука толкова кинти. Гардероба е претъпкан. Купих си скъпи украшение. Ходих при известен фризьор и козметик. …. Но не изпитвам никаква радост. Оказа се ….

– Какво се оказа?

– Външността ми сега с новите дрехи е безупречна, накитите също. Прическата ми е стилна, но това не ме радва.

– А мъжете заглеждат ли те? – попита Антон. – Нали това бе генералната цел.

– И още как, – с досада сбърчи нос Катя, – дори се захласват. Но всичко това не ми е интересно, не ме забавлява. По-добре беше тези пари да ги бях дала на брат си. Той има семейство, а загуби и жилището си.

Антон си помисли: „Похарчила е всичките пари, но поне се е вразумила. По-рано не даваше гъг да се каже да помогне на брат си“.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.